О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
518
гр. София, 19.10.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на първи октомври, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1475 по описа на Върховния касационен съд за 2018 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 17 от 12.01.2018 год. постановено по гр. д. № 483/2017 год. Софийският окръжен съд като въззивна инстанция, е отменил решение № 30 от 14.03.2017 год. постановено по гр. д. № 176/2015 год. по описа на Районен съд – Пирдоп, като е постановил ново, с което е уважил предявеният от Н. П. Л. срещу И. Д. Д., Г. Д. Д., Г. Г. Д., С. Д. Д., Й. Х. Н. и Д. Х. Н. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като е признал за установено, че наследодателят на ищцата Г. И. Д., починал на 02.07.1969 год. е бил собственик към момента на обобществяването на земята на земеделски поземлен имот – кория /гора/ с площ от 0,3 дка в землището на [населено място], местн. „П. к.“, при тогавашни граници /съседи/: от изток – дере, от север – Д. И. Д., от запад – вътрешен път и от юг – Д. И. Д., който имот понастоящем, заснет с площ от 0,277 дка в землището на [населено място], местн. „П. к.“, попада върху поземлен имот № 069014 по Картата на възстановената собственост на землището на [населено място], възстановен на наследници на Д. И. Д., с площ на застъпване 0,277 дка, съгласно отразеното в комбинирана скица /приложение № 3/ към заключението на СТЕ с вещо лице инж. Б. Х., върху която скица имотът е означен с проектен номер „069014-6 /нов/“, оцветен в син цвят и ограничен между точки „А-Б-В-Г-Д-А“, при настоящи граници /съседи/: от изток – дере /ПИ № 000425 по КВС, собственост на Община – [населено място]/, от север, запад и юг – имот № 069014 /пасище – мера, възстановен на наследници на Д. И. Д./, като комбинираната скица – приложение № 3 към заключението на СТЕ е приподписана от въззивния съд и е неразделна част от решението.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответника Г. Д. Д., [населено място], област С., чрез пълномощника му адвокат П. Н., с оплаквания за недопустимост, /постановено по незаявена претенция/ и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се обезсилване, евентуално отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поставят се въпросите: налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако в полза на ищеца не е било подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е бил предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ до 12.05.2007 год. за спорния имот; при спор за материално право за установяване правото на собственост върху одържавения /спорен/ имот достатъчни ли са само писмените доказателства по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ или ищецът следва да докаже и съответното придобивно основание на правото на собственост върху процесните имоти към момента на внасянето им в ТКЗС; налице ли е спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ тогава, когато претенцията на всяка от страните се отнася за различен имот. Посочва се противоречие с представена към изложението задължителна съдебна практика – по първия въпрос – решение № 402 от 13.02.2012 год. по гр. д. № 1395/2010 год., ВКС, І г. о., решение № 145 от 30.06.2016 год. по гр. д. № 5077/2015 год., ВКС, І г. о., т. 3А от ТР № 4 от 14.03.2016 год. по т. д. № 4/2014 год., ОСГК, ВКС, ТР № 1 от 07.10.1997 год. по гр. д. № 11/1997 год., ОСГК, ВС, по втория въпрос – решение № 67 от 15.07.2011 год. по гр. д. № 330/2010 год., ВКС, І г. о., по третия въпрос – решение № 490 от 16.06.2010 год. по гр. д. № 1225/2009 год., ВКС, І г. о.
Ответникът по касационната жалба – Н. П. Л., [населено място], чрез адвокат С. П., в представения писмен отговор оспорва наличието на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на решението, респ. поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски.
Ответниците И. Д. Д., Г. Г. Д., С. Д. Д., Й. Х. Н. и Д. Х. Н., всички от [населено място], не изразяват становище по касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касатора в приложеното изложение, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че уважаването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ предполага доказването на правен интерес от предявяване, както и че ищецът, респ. неговият наследодател е бил собственик на имота към момента на обобществяване на земята. От представените по делото писмени доказателства е видно, че има подадено заявление вх. № 7929/26.03.1992 год. от Н. Г. Б. за възстановяване право на собственост на наследници на Г. И. Д., бивш жител на [населено място], като процесният имот – гора от 0,3 дка в землището на [населено място], в местн. „П. к.“ е заявен под № 6 и установен с емлячен регистър 447/24.07.1991 год. С решение № 18/1М/06.03.1995 год. на ПК – [населено място] е възстановено правото на собственост върху имота на наследниците на Г. Д., сред които и ищцата, без отбелязване на граници и съседи. От друга страна с влязло в сила решение № 7027/20.02.2015 год. на ОСЗ – П. е възстановено правото на собственост на наследници на Д. И. Д. /отвениците/ в съществуващи стари реални граници върху земеделски имот, а именно: имот № 069014 по картата на землището на [населено място], в местн. „Н. к.“, представляващ пасище мера от 2,115 дка, девета категория, при граници и съседи на имота: имот № 069015 – пасище мера на [община], имот № 069003 – пасище мера – земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, имот № 069012 – пасище мера на Д. И. Д., имот № 000425 – дере на [община]. Съгласно заключението на СТЕ за мест. „П. к.“ /„Н. к.“/ липсват съществуващи стари кадастрални или други планове, а бившият имот, собственост на наследодателя на ищцата Г. И. Д. обхваща част /277 кв. м./ от имот № 069014 по КВС, възстановен на Д. Д., с граници: изток – дере, юг, север и запад – собственост на Д. Д., от които данни е изведен и правният интерес от предявяване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
За установяване правото на собственост на наследодателя на ищцата към миналия момент съдът е анализирал доказателствата по делото – партида № 143 от емлячен регистър на [населено място] /в която за Г. Д. е записан под № 7 недвижим имот „К.“, в местн. „П. к.“, с площ 0,3 дка/, декларация за притежавани непокрити земеделски имоти от 1948 год. /в която на името на Г. Д. е записан под № 7 недвижим имот „К.“, в местн. „П. к.“, с площ 3 ар./ и свидетелските показания. Позовал се е на задължителна практика на ВКС, че за доказване правото на собственост към минал момент във връзка с възстановяване правото на собственост на земеделска земя са установени особени правила за облекчено доказване – освен на документи с пряко доказателствено значение /нотариални или крепостни актове и др./, доказателствена стойност е придадена и на документи с косвен характер – делбени протоколи, протоколи на ТКЗС, емлячни регистри, счетоводни книги за заплащане на рента и др. Писмените доказателства, изброени в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ са допустими и при установяване спорното право на собственост заявено с исковия процес, и в образуваните искови производства по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, чл. 14, ал. 3 и ал. 4 ЗСПЗЗ и др. Декларирането на имота от наследодателя на ищцата е такова косвено доказателство, че деклараторът е носител на правото на собственост. При липса на други доказателства, които да опровергават установената с този документ принадлежност на правото на собственост и с оглед показанията на свидетелите, въззивният съд приел за доказано, че наследодателят на ищцата е бил собственик на процесния имот към момента на внасянето му в ТКЗС през 1956 год., съответно предявеният иск е основателен.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първият въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като изводите на въззивния съд за допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ са изцяло в съответствие с трайно установената съдебна практика, включително посочената от касатора задължителна такава. Съгласно ТР № 1 от 07.10.1997 год. по гр. д. № 11/1997 год., ОСГК, ВС оспорването принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е обусловено от наличието на правен интерес. Такъв е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1 – 3 ЗСПЗЗ или възможност то да бъде образувано, както и при окончателно решение за възстановяване на собствеността в реални граници или за обезщетяване на собствениците по реда на чл.10б ЗСПЗЗ. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим, когато земеделските земи са заявени за възстановяване от повече от едно лице, претендиращо самостоятелни права върху имота и процедурите по възстановяването не са завършили; когато има решение на ОбСЗ за възстановяване на земеделска земя, но и висящо производство по искане на друго лице за възстановяване на същата земя; когато една и съща земя е възстановена на различни лица, които претендират да са носители на право на възстановяване. Ищецът няма правен интерес от предявяване на установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако не е подал заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявил иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ в срок до 12. 05. 2007 год., тъй като в този случай не би могло да се стигне до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на собствеността в негова полза /т. 3А, ТР № 4 от 14.03.2016 год. по т. д. № 4/2014 год., ОСГК, ВКС/. С оглед данните по делото за заявено в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ право на възстановяване върху спорния имот – кория /гора/ с площ от 0,3 дка в землището на [населено място], местн. „П. к.“ на наследници на Г. Д., сред които ищцата, представено решение № 18/1М/06.03.1995 год. на ПК – [населено място] за възстановяване на имота в стари реални граници, влязло в сила решение № 7027/20.02.2015 год. на ОбСЗ – П. за възстановяване правото на собственост на наследниците на Д. И. Д. /ответниците/ в съществуващи стари реални граници върху земеделски имот, а именно: имот № 069014 по картата на землището на [населено място], в местн. „Н. к.“, представляващ пасище мера от 2,115 дка, при описани граници, в който попада и процесният /с площ на застъпване 277 кв. м./, въззивният съд е приел, че е налице спор за материално право относно правото на възстановяване на собствеността върху процесния земеделски имот, отнесен към момента на включването му в ТКЗС – 1956 год., съответно е налице правен интерес от предявяване на установителния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
Релевантният за изхода на делото втори въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която писмените доказателства по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ, както и всички други подобни на тях /официални и частни удостоверителни документи, които без да отговарят на изискването за форма за действителност на актовете за прехвърляне на недвижими имоти, пряко или косвено съдържат информация за притежаваните права върху такива имоти/, преценени в съвкупност с данните по делото, са годно доказателство за установяване право на възстановяване и принадлежност на правото на собственост върху земеделски имот на определено лице към момента на внасяне на имота в ТКЗС, макар и да не сочат конкретно придобивното основание /решение № 72 от 06.03.2009 год. по гр. д. № 6458/2007 год., ВКС, І г. о., както и соченото от касатора решение № 67 от 15.07.2011 год. по гр. д. № 330/2010 год., ВКС, І г. о./. При спор за материално право основанието за придобиване на собствеността следва да бъде установено по категоричен начин в производството по чл.14, ал. 4 ЗСПЗЗ и с други доказателства само ако представените от двете групи спорещи лица писмени доказателства съдържат идентични записвания за имота на името и на двамата наследодатели, но не и данни за основанието, на което е придобита собствеността /решение № 275 от 21.05.2010 год. по гр. д. № 155/2009 год., ВКС, ІІ г. о./. В случая при липса на представени такива от ответниците и правилно разпределена доказателствена тежест, след цялостна преценка на представените по делото косвени доказателства /записвания в емлячния регистър и декларация за притежавани непокрити земеделски имоти от 1948 год./, кореспондиращи с кредитираните свидетелски показания за осъществявано от Г. Д. владение върху процесния имот, е прието, че към момента на внасяне в ТКЗС същият е бил собствен на наследодателя на ищцата, съответно е подлежал на възстановяване на неговите наследници, като тези изводи съответстват с дадените по – горе разрешения.
От друга страна, поставеният от касатора въпрос за идентичността на имота, предмет на спора, с този заявен за възстановяване от ответниците, е от значение за основателността на иска, предмет на преценка на събраните доказателства. Тази преценка не може да бъде проверявана в настоящето производство за проверка наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Следва да се посочи, че по делото липсва различие между имотите – предмет на претенции от страните. Установено е, че заявената за възстановяване на наследниците на Г. И. Д. земеделска земя изцяло съответства по площ, местоположение и граници на спорната, като съгласно схема за застъпване от 09.01.2015 год. и заключението на СТЕ попада и се застъпва с възстановения на ответниците имот № 069014. Обстоятелството, че при внасянето й в ТКЗС спорната земеделска земя се е използвала като ливада, оградена с дървета, не променя статута й на „кория”, така както е записана в приложените писмени доказателства по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ и в исковата молба, и не обуславя друг извод. С оглед на това въззивният съд се е произнесъл по заявената от ищцата претенция и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – при вероятна недопустимост на решението. Посоченото в изложението решение № 490 от 16.06.2010 год. по гр. д. № 1225/2009 год., ВКС, І г. о. разрешава въпроса за липсата на правен интерес от предявяване на иска по чл. 14, ал. 4 ГПК, когато не е установена идентичността на претендирания за възстановяване от ищците земеделски имот, с този, собствен на техния наследодател и внесен от него в ТКЗС, какъвто не е настоящият случай, поради което и не може да се приеме, че е налице противоречие в хипотезата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.
С оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените разноски в размер на 600 лв., заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представените адвокатско пълномощно, договор за правна защита и съдействие, и заявеното искане, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 17 от 12.01.2018 год. по гр. д. № 483/2017 год. по описа на Софийски окръжен съд по подадената от Г. Д. Д., [населено място], област С., чрез адвокат П. Н., касационна жалба.
ОСЪЖДА Г. Д. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], област С., [улица] да заплати на Н. П. Л., ЕГН [ЕГН], [населено място], област С., местността „П. т.“ № 13 направените в настоящето производство разноски в размер на сумата 600 лв. /шестстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: