О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 212
гр. София, 16.05.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на трети април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 5081 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 30.05.2016 год. по гр. д. № 13621/2015 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 25.06.2015 год. по гр. д. № 38547/2013 год. на Софийския районен съд, с което е допусната съдебна делба на урегулиран поземлен имот ІX-85, в кв. 80 по плана на [населено място], м. С. р. „Квартали от североизточен град, прилежащи на Първа задгарова артерия”, при посочените граници по скица, с площ 540 кв. м., заедно с изградената в имота масивна жилищна сграда със застроена площ 86 кв. м., състояща се от първи и тавански етаж, и избени помещения, заедно с два гаража с обща площ 36 кв. м., построени в югоизточната част на поземления имот, между
А. К. Н. с дял 5/6 ид. ч. и Д. К. Н. с дял 1/6 ид. ч.
Въззивното решение се обжалва в срок от съделителя Д. К. Н. с касационна жалба, приподписана от адв. Кр. С.. Поддържат се оплаквания за неговата неправилност поради необоснованост на направените изводи и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му, като вместо това искът за делба на северния гараж в имота бъде отхвърлен.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че произнасянето на въззивния съд по материалноправния въпрос /уточнен от касационната инстанция/ за приложението на чл. 69 ЗС при решаване на спора относно възражението му за придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение на северния гараж е в противоречие с представената съдебна практика – решение № 214 от 28.10.15 год. по гр. д. № 1919/15год. І г. о., решение № 84 от 10.02.10 год. по гр. д. № 1509/09 год. ІV г. о. и решение № 6 от 28.01.09 год. по гр. д. № 5643/09 год. ІІІ г. о. на ВКС. Конкретните съображения за твърдяното противоречие с представената практика се изразяват в изложените доводи за упражняваната фактическа власт върху гаража в продължение на необходимия срок без противопоставяне и със знанието на насрещната страна.
Съделителката А. К. Н., чрез пълномощника й адв. Р. В., в представения писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване на решението, с оглед съобразяването му със задължителната съдебна практика – ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС и неотносимостта на представената съдебна практика към настоящия спор. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба с искане за присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е допусната делбата на дворното място с построените в него жилищна сграда и два гаража между страните по делото при посочените квоти, въззивният съд приел, че дворното място е придобито от родителите на страните, застроено с жилищна сграда и два гаража, като спорът е по отношение собствеността на северния такъв, за който касаторът е поддържал да го е придобил по давностно владение. Възражението му е прието за неоснователно поради липсата на доказателства относно наличието на намерение за своене, което да е демонстрирано пред другия сънаследник, за да се приеме, че е налице субективния елемент на владението като придобивен способ. Упражняваната фактическа власт при липсата на доказателства за трансформиране на държането върху чуждите идеални части във владение чрез едностранни действия, обективиращи спрямо другия съсобственик по явен и недвусмислен начин намерението да владее същите, не е достатъчно да обоснове извод за промяна в намерението за владение, респ. за наличие на предпоставките на придобивната давност. Въззивният съд се е позовал на задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС. С оглед наследствения характер на имота е неприложима презумпцията на чл. 69 ЗС, а събраните доказателства не установяват превръщане на държането на чуждата идеална част във владение поради липса на доказателства в тази насока.
Поради това отчитайки наследствения характер на спорния гараж и разпоредителната сделка в полза на ищцата съдът приел, че страните са съсобственици при посочените квоти и допуснал съдебната делба между тях.
Въпросите относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствената част на друг сънаследник, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници са релевантни за изхода на делото, тъй като съдът е приел възражението на настоящия касатор за придобиване по давност на чуждите части за неоснователно. Произнасянето по тях обаче не е в противоречие на съдебната практика, в това число и задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд приел, че не е налице в настоящия случай. Изводът му е обусловен от установените факти по делото за упражняваната от касатора фактическа власт върху спорния гараж при липсата на доказателства за превръщане на държането на чуждите идеални части, придобити по наследство, във владение върху тях, за да настъпят правните последици на придобивната давност. В случая доводите за влагане на средства и труд в построяването на двата гаража са неотносими, тъй като са предмет на облигационни отношения, а не на вещното право на собственост, възникнало в лицето на наследодателите на страните. Изложените съображения на въззивния съд по поставения въпрос при направената преценка за неоснователност на релевираното от ответника, сега касатор, възражение въз основа на установените по делото факти не е в противоречие с посочената задължителната съдебна практика /ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС/, както и с представените от касатора решения на отделни състави на същия съд, от които само това по гр. д. № 1919/2015 год. е постановено по реда на чл. 290 ГПК. Въпросът, предмет на произнасяне в него обаче не е относим към настоящия спор, в който не се поставя въпрос за обективна невъзможност за обективиране на промяната в намерението по някаква причина, а за липса на установяване на такава.
Следователно, поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а касаторът следва да понесе направените от ответницата разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1 355.73 лв., установен с представения към писмения отговор договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4514 от 30.05.2016 год. по гр. д. № 13621/2015 год. на Софийски градски съд по касационната жалба на Д. К. Н. от [населено място].
Осъжда Д. К. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 1 да заплати на А. К. Н. от [населено място], [улица] направените в настоящето производство разноски в размер на 1 355.73 лв. /хиляда триста петдесет и пет лева и 73 ст./.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: