О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 408
гр. София, 15.11.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 61188 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Столична община, район „Кремиковци”, чрез гл. юрисконсулт Г. Р., срещу решението от 13.01.2016 год. по т. д. № 3208/2015 год. на Софийския апелативен съд, с което е отменено първоинстанционното решение от 3.04.2015 год. по гр. д. № 3909/2014 год. на Софийски градски съд и вместо това е постановено друго, с което касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 35 150.40 лв., представляващо неизплатено възнаграждение с ДДС по договор № 10/1.12.2009 год., за което е издадена фактура № 279/29.03.2010 год., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 13.06.2014 год. до окончателното й изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 10 820.05 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главното задължение за времето от 12.06.2011 год. до 12.06.2014 год., както и разноски в размер на 4 759.14 лв.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон с искане за отмяната му и заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прилага изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез пълномощника му адв. Ст. Т., оспорва наличие на основания за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд в настоящият съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да уважи предявените искове, след отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд приел, че страните са обвързани от сключения договор за изработка с предмет извършване на СМР за преустройство на две детски градини в район „Кремиковци”, сключен от кмета на района, съгласно правомощията му по чл. 46, ал. 1, т. т. 1 и 2 ЗМСМА по изпълнение на общинския бюджет в частта му за района. Поради липсата на правосубектност на района на общината, породените права и задължения са възникнали за Столична община, надлежен ответник по исковете.
По отношение действието на договора съдът приел, че то не е поставено в зависимост от бъдещо несигурно събитие или същият не е сключен под условие, тъй като уговорката по чл. 5.3 от него не се отнася до неговото действие, а касае плащането на уговореното възнаграждение от възложителя. С оглед изразената обща воля на страните приел, че същият е породил действие след подписването му, като е налице изпълнение от страна на изпълнителя, прието от поръчващия, съгласно чл. 264 ЗЗД в срока по т. 4 от договора.
По спорния въпрос относно падежа на задължението на поръчващия да заплати уговореното възнаграждение за извършената от изпълнителя и приета от него работа, съдът приел, че уговорката в договора по т. 5.3 относно задължението му да извършва разплащане в срок до 10 дни след превеждане на средствата от Столична община на основание представени и подписани документи, не представлява условие, от сбъдването на което се предпоставя изискуемостта на задължението или до приложимост на разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗЗД, с оглед качеството на самата община на задължено по договора лице и района на общината като второстепенен разпоредител с бюджетни средства. Уговорките на страните по договора не сочат на неосигурени средства по бюджета на общината, за да се поставя въпрос за сбъдване на това условие за възникване задължението на възложителя за плащане на възнаграждението, а до изпълнение на бюджета чрез кмета на района на общината /чл. 19, ал. 2 ЗОбБ, отм./. С оглед уговорения в договора срок на изпълнението му до 31.03.2010 год., клаузата в т. 5.3 от същия следва да се приеме за срок, уговорен в полза на длъжника, който изтича в края на бюджетната година, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗОбБ /отм./. Поради това и искът по чл. 266, ал. 1 ЗЗД е уважен в претендирания размер, както и акцесорният по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забавеното изпълнение на главното задължение.
Следователно, обуславящ извода за основателност на исковете е въпросът за изискуемостта на задължението на възложителя, при наличието на уговорката в договора срокът на изпълнението му да е уговорен в негова полза съгласно чл. 70, ал. 1 ЗЗД, с оглед изпълнението на общинския бюджет по ЗОбБ /отм./. В касационната жалба и в приложеното изложение касаторът поддържа оплакване срещу този извод на въззивния съд, позовавайки се на допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 69 ЗЗД в контекста на липса на покана за изпълнение на задължението му от страна на ищеца и поставянето му в забава, съгласно чл. 84 ЗЗД, без обаче да формулира правни въпроси, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Съгласно приетото в това тълкувателно решение, касационната инстанция допуска до касационнно обжалване въззивни решения, съдържащи произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и който е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който въпрос е налице и някоя от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Върховният касационен съд няма правомощие да изведе такъв въпрос от текста на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото това би било нарушение на принципа на диспозитивното начало, съгласно чл. 6 ГПК, нито може да прецени твърдяното от касатора противоречие с цитираната и представена съдебна практика, при липсата на конкретно формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и при наличие на влязло в сила въззивно решение в частта по акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД /съгласно чл. 280, ал. 2, т. 1, предл. 2 ГПК/.
Доводите на касатора за нарушение на материалния закон представляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство, което има за предмет произнасяне по наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
При горните съображения за липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Разноски не са претендирани от ответното дружество, поради което и не се присъждат.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 97 от 13.01.2016 год. по гр. д. № 3208/2015 год. по описа на Софийския апелативен съд по подадената от Столична община, район „Кремиковци”, чрез гл. юрисконсулт Г. Р., касационна жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: