О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 524
гр. София, 18.12.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1050 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 10710 от 15.11.2016 г., подадена по пощата на 14.11.2016 г. от Д. Х. Г., В. С. Б., П. Г. П., П. К. Д. и М. Г. Г. – Р. чрез адвокат К. Я. от САК против въззивно решение № 373 от 26.09.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 480/2016 г. на Окръжен съд – гр. Пазарджик, Граждански състав.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и да се постанови ново, с което предявените искове да бъдат уважени.
Останалите ищци по делото – Р. И. М., М. Е. Г., П. Н. Г. и А. Г. – Г., не са подали касационна жалба.
Ответниците по касация И. А. С., Р. И. Ц., Х. И. Ц., М. Г. Д. и К. Г. С. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат С. В. от АК – [населено място], като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.
Останалите ответници по касация – П. А. С., Н. Я. Т. и М. К. Т., не са подали отговор на касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 294 ГПК във връзка с чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд е обезсилил Решение № 63 от 15.03.2013 г., постановено по гр.д.№ 239/2011 г. по описа на Районен съд – Велинград, в частта, с която е признато за установено по отношение на ответниците И. А. С., П. А. С., Р. И. Ц., Н. Я. Т., М. К. Т., Х. И. Ц., М. Г. Д. и К. Г. С., че ищците Р. И. М., В. С. Б., П. Г. П., П. К. Д., М. Г. Г. – Р., Д. Х. Г., М. Е. Г., П. Н. Г. и А. Г. – Г. са собственици на имоти с планоснимачни номера ХХ-49, ХІХ-49, ХХVІІІ-49, ХХХ-49, ХХVІ-363, ХХVІІ-364, ХVІ-50, ХVІІ-50 и ХХХІІ-280 в кв. 13 и кв. 8 на [населено място], [община] (представляващи 1/2 идеална част от бивш имот – нива, находяща се в землището на [населено място], [община], местността Ю., цялата с площ от 11 700 кв.м., при съседи братя К., А. В., дере, А. П., Я. Г. и братя К.), както и в частта, с която са отменени нотариален акт № 1369, том V, н.д.№ 1930/1975 г., нотариален акт № 169, том І, н.д.№ 398/1996 г., нотариален акт № 170, том І, н.д.№ 399/1996 г., нотариален акт № 176, том І, н.д.№ 410/1996 г. и нотариален акт № 151, том І, регистър № 1527, н.д.№ 207/1998 г., като производството по делото в тази част е прекратено. Постановено е, че се отменява Решение № 4 от 07.01.2014 г. по същото гр.д.№ 239/2011 г. на РС – Велинград, с което, като е допълнено решение № 63 от 15.03.2013 г., е прогласена нищожността на съдебно споразумение за делба от 09.12.1971 г. по гр.д.№ 94/1971 г. по описа на РС – Велинград и е обезсилен протокол за делба по гр.д.№ 183/1974 г. по описа на същия съд ; вместо това въззивният съд е отхвърлил предявените от Р. И. М., В. С. Б., П. Г. П., П. К. Д., М. Г. Г. – Р., Д. Х. Г., М. Е. Г., П. Н. Г. и А. Г. – Г. срещу И. А. С., П. А. С., Р. И. Ц., Н. Я. Т., М. К. Т., Х. И. Ц., М. Г. Д. и К. Г. С. искове за прогласяване нищожността на съдебно споразумение за делба от 09.12.1971 г. по гр.д.№ 94/1971 г. по описа на РС – Велинград и за обезсилване на протокол за делба по гр.д.№ 183/1974 г. по описа на РС – Велинград. Въззивният съд е приел, че бившата нива с площ от 11 700 кв.м. е идентична с настоящите УПИ ХХ-49, ХІХ-49, ХХVІІІ-49, ХХХ-49, ХХVІ-363, ХХVІІ-364, ХVІ-50, ХVІІ-50 и ХХХІІ-280 в кв. 13 и кв. 8 на [населено място], [община], индивидуализирани по сега действащия план. С нотариален акт № 49 от 28.12.1927 г. М. М. Ш. продал нивата на М. В. Д. и И. А. Г.. С нотариален акт от 1939 г. И. Г. (наследодател на ответниците) прехвърлил на С. Х. Г. (наследодател на ищците) собствеността върху 1/2 ид.ч. от нивата, описана като такава, независимо че съгласно плана, одобрен със Заповед № 3830 и № 3831 от 1938 г., имотът вече е част от населено място и е заснет с пл. № 9. С нотариален акт от 1942 г. С. С. Л. е придобил собствеността върху другата половина от имота, продадена му от П. М. Д.. Със съдебна спогодба (одобрена с протокол от 09.12.1971 г. по гр.д.№ 94/1971 г. на РС – Велинград) е удостоверено постигнатото съгласие между С., П., Н. и М. Л. (от една страна) и наследниците на И. Г. (от друга страна) за делбата на имота, който съобразно плана на Ю. от 1967 г. вече е заснет с пл.№ 71 от кв. 35. Л. са получили общо в реален дял северната половина от имота, а наследниците на И. Г. (А. И. Д., Й. И. Ф., Н. И. П., М. И. Д. и В. И. Ц.) са получи в общ дял южната половина. Съгласно съдебна спогодба от 29.03.1975 г. по гр.д.№ 183/1975 г. на РС – Велинград всеки от наследниците на И. Г. е получил конкретно обособена част от имота, придобит по силата на съдебната спогодба от 09.12.1971 г. по гр.д.№ 94/1971 г. С нотариален акт от 10.06.1975 г. А. И. Д. е дарила на дъщерите си М. Г. Д. и К. Г. С. своя имот с площ от 1 012 кв.м. Със Заповед № 1019 от 17.08.1983 г. на Общински народен съвет – [населено място] е постановено отчуждаване от Н. И. П., Й. И. Ф., М. И. Д. и В. И. Ц. на притежаваните от тях части от имот пл.№ 71, кв. 15 по плана на курорт Ю. за изграждане на почивна станция. През 1996 г. Н. И. П. е дарила на синовете си И. А. С. и П. А. С. частта от процесния имот, следваща й се съгласно съдебната спогодба от 29.03.1975 г. по гр.д.№ 183/1975 г. (парцел XX-49 в кв. 13 по плана на [населено място] от 1993 г., с площ 1 190 кв.м.); В. И. Ц. е дарила на децата си Р. И. Ц. и Х. И. Ц. своята част (съответно – на Р. Ц. – дворното място, съставляващо парцел XIX-49 в кв. 13, с площ от 558 кв.м, а на Х. Ц. – дворно място с площ 632 кв.м., парцел XXVIII-49 в кв. 13), а М. И. Д. е дарила на внучките си Ж. И. Д. и М. И. Д. своята част (парцел XXX-49 в кв. 13, с площ от 1 190 кв.м.). С нотариален акт от 1998 г. Ж. И. Д. и М. И. Д. продали на Н. Я. Т. (който е в граждански брак с М. К. Т. от 07.12.1980 г.) парцел XXX-49. От представения разписен лист е установено, че относно имот пл.№ 71 по плана от 1967 г. (съответстващ на имот пл. № 9 по плана от 1938 г.) са извършени множество вписвания, като първоначално имотът е записан на С. Л. и наследници на И. Г. на основание н.а. от 28.08.1927 г. и делба-протокол от 09.12.1971 г. Със следващи записвания са нанесени П., Н. и М. Л., А. Ив. Д., Й. Ив. Ф., Н. Ив. П., М. Ив. Д. и В. Ив. Ц.. От приетите заключения на съдебно-техническа експертиза (основно от 30.01.2012 г. и допълнително от 30.11.2012 г.) е установено, че със Заповед № 80 от 05.03.1996 г. на Кмета на [община] е одобрено частично изменение в кв. 13 по отношение на парцели XVIII, XIX, XX, XXVIII, XXIX и XXX, като в графичната част на заповедта е отразено съгласие с изменението от Н. П., В. Ц., М. Д., К. С., М. Д. и Й. Ф.. От експертизата е установено още, че процесният имот не е бил включван в блоковете на ТКЗС, нито са открити данни за членство в ТГЗС на наследодателя на ищците С. Х. Г.. С решение от 26.04.1995 г. по гр.д.№ 1069/1994 г. на РС – Велинград е отменен отказ на поземлената комисия и е възстановено правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от нива, цялата с площ от 11,7 дка в местността Ю. на наследниците на С. Х. Г.. Въззивният съд е упражнил косвен контрол за законосъобразността на земеделската реституция, в която връзка е посочил, че не са събрани доказателства за това към момента на обобществяване на земята процесният имот да е бил земеделска земя. Напротив – още с плана от 1938 г. имотът е заснет с пл.№ 9, с оглед което съдът е приел, че не са налице материалноправните предпоставки за възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ. Изложеното е мотивирало извода, че ответниците са собственици на процесните имоти, тъй като никога не са изгубвали правото си на собственост върху тях.
Предвид уточнителната молба на ищците от 11.06.2012 г. окръжният съд е приел, че по делото са предявени искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 124, ал. 1 ГПК в условията на евентуалност, като в съответствие с изискванията на процесуалните правила с решението си по делото районният съд се е произнесъл с отделен дизпозитив по всеки от тези искове. Въззивният съд е приел, че е допустимо предявяването на установителен иск за собственост, когато ищецът разполага с възможност да предяви осъдителен, но това се отнася за хипотезите когато не е налице съединяване на установителен и осъдителен искове (извън хипотезите на насрещен иск). Доколкото в конкретния случай като главен иск е предявен този с правно основание чл. 108 ЗС, то е недопустимо в условията на евентуалност да се съединява с иск по чл. 124 ГПК, поради което решението в частта, в която съдът се е произнесъл по положителен установителен иск за собственост е обезсилено, а производството по делото – прекратено. Първоинстанционното решение е прието за недопустимо и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени нотариалните актове от 1975 г., 1996 г. и 1998 г., в които са обективирани разпоредителни сделки с правото на собственост върху процесните имоти (дарения и покупко-продажби), тъй като съгласно ТР № 3/2012 г. по тълк.д.№ 3/2012 г. на ВКС, ОСГК на обезсилване по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат единствено констативните нотариални актове. Предявените искове за прогласяване нищожността на делбите по гр.д.№ 94/1971 г. и по гр.д.№ 183/1974 г. на РС – Велинград са определени като обусловени от изхода на спора относно принадлежността на правото на собственост. Решението в частта относно отхвърления иск по чл. 108 ЗС е влязло в сила, неоснователността на същия произтича от недоказаната реституция по ЗСПЗЗ и не е налице основание да се приеме, че делбите са извършени без участието на всички съсобственици, поради което исковете по чл. 75, ал. 2 ЗН са отхвърлени.
В представеното от касаторите изложение на касационните основания са поставени следните въпроси:
(1) Следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца? – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ВКС, ОСГК,
(2) Следва ли в делбата да участват всички съсобственици в имота? – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на т. 7 от ППВС № 7 от 28.11.1973 г.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси. Съгласно т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК второто касационното обжалване не може да се допусне по същите правни въпроси, по които ВКС вече се е произнесъл при първата касация. В настоящия случай обжалването при предходното сезиране на ВКС е било допуснато именно по въпроса „Следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца ?”, поради което същият не може да послужи като основание за допускане на обжалването в настоящото производство. Отделно от това, съгласно т. 2-А на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ВКС, ОСГК в случаите, когато по предявен иск за собственост съдът не е постановил установителен диспозитив за правото на собственост, то е налице очевидна фактическа грешка, подлежаща на поправка по реда на чл. 247 ГПК, но само в хипотеза, когато в мотивите си съдът е приел, че ищецът е собственик на процесния имот. Разглежданият случай не е такъв, защото в мотивите на въззивното решение е обсъден въпроса дали ищците се легитимират като собственици на процесните имоти и е даден отрицателен отговор, произтичащ от отреченото конститутивно действие на акта по земеделската реституция. Следователно в случая постановеният от районния съд отхвърлителен диспозитив по иска по чл. 108 ЗС е съответен на формираната правораздавателна воля, което означава, че нито е налице противоречие между въззивното решение и т. 2-А на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, нито е налице основание за провеждането на производство по чл. 247 ГПК. Въззивното решение не влиза в противоречие и с т. 7 от ППВС № 7 от 28.11.1973 г., с което е прието, че договорът за доброволна делба, когато като страна в него не участва някой от съсобствениците на вещта, както и съдебната делба, извършена без участието на някой съсобственик, са нищожни. Въззивният съд е приел, че ищците не притежават права в съсобствеността, което му е дало основание да отхвърли предявените искове по чл. 75, ал. 2 ЗН. Обуславящият извод относно отсъствието на съсобственост с участието на ищците е формиран въз основа съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, кореспондира с тях и обосновава формираната от въззивния съд правораздавателна воля.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 373 от 26.09.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 480/2016 г. на Окръжен съд – гр. Пазарджик.
Определението не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: