О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 435
София, 27.11.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4558 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
[фирма], чрез пълномощниците му адвокатите Н. М. и Ив. Б., обжалва в срок решението от 23.06.2015 год. по гр. д. № 361/2014 год. на въззивния Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 8.07.2014 год. по гр. д. № 1447/2013 год. на Великотърновския окръжен съд. С него касаторът е осъден на основание чл. 109 ЗС да премести поставените пред сграда с идентификатор № 10447.503.281.4 с предназначение „Магазин за плодове и зеленчуци и плодов бар”, находящ се в поземлен имот с идентификатор № 10447.503.281 по кадастралната карта на гр. В. Т., собственост на И. М. К., маси за търговска дейност на отстояние 3 м. от сградата, препятстващи ползването на същата по предназначение и се даде достъп и видимост на обекта, отхвърлени са предявените от касатора срещу И. М. К. иск по чл. 108 ЗС за отстъпване собствеността и предаване на владението върху прилежащата под горната сграда с идентификатор № 10447.503.281.4 част от 178.20 кв. м. от поземления имот с идентификатор № 10447.503.281 по кадастралната карта на гр. В. Т., целият с площ от 7 987 кв. м. и иск по чл. 537, ал. 2 ГПК за обявяване нищожност на нотариален акт за собственост № 290/99 год. на нотариус с рег. № 281 Р., като неоснователни. С въззивното решение касаторът е осъден да заплати на И. К. направените по делото разноски.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска неговата отмяна и вместо това бъде постановено друго, с което се уважи предявения от него насрещен ревандикационен иск за терена под сградата и се отхвърли първоначалния предявен срещу касатора иск по чл. 109 ЗС. Претендира присъждане на направените разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Сочи се противоречие със задължителна съдебна практика произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос: Движима или недвижима вещ, с оглед принципа на чл. 110, ал. 1 ЗС, е метален павилион, поставен на бетонова основа. Касаторът се позовава на решение № 152 от 7.04.10 год. по гр. д. № 831/09 год. на ВКС, в което според него е даден критерий за преценка на обектите, поставени по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./ във вр. с принципа на чл. 110, ал. 1 ЗС – наличието на трайно прикрепване към земята, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие на тази практика, приемайки, при наличието на експертно заключение за сглобяема конструкция на спорната сграда, същата да е недвижим имот. Вторият поставен въпрос е: Подлежи ли на премахване сграда, която няма траен градоустройствен статут по действащ ПУП, съгласно чл. 50а ПЗР на З. /отм./, респ. пар. 17, ал. 2 ЗУТ и която засяга правата на собственика на имота, в който е поставена. Касаторът поддържа произнасянето по него в обжалваното решение да е в противоречие с приложените решения на ВКС № № 127 от 12.05.11 год. по гр. д. № 484/10 год., 46 от 26.05.11 год. по гр. д. № 438/10 год. и 453 от 6.01.11 год. по гр. д. № 815/10 год. ВКС.
Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано с произнасянето на съда по въпроса: Допустимо ли е да се учреди право на строеж върху имот за построяване на сграда, без това да е предвидено със застроителен план или виза и възниква ли суперфициарна собственост върху тази сграда? Според касатора направеният от съда извод, че за сградата е било учредено право на строеж противоречи на събраните доказателства и материалния закон.
Ответникът по касационната жалба И. М. К., чрез пълномощника му адв. М. Н., в представения писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението поради липса на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и неотносимост на представената практика към настоящия казус. Евентуално излага съображения за неоснователността на жалбата с искане обжалваното въззивно решение да се остави в сила. Претендира и направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл. 109 ЗС е уважен, а предявеният от ответника по него насрещен иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен, въззивният съд приел, че И. К. е собственик на процесната сграда на основание постановлението от 10.05.2013 год. на ЧСИ за възлагане на недвижимия имот, а ответното дружество му пречи да упражнява това му право с поставянето на маси за търговска дейност непосредствено до сградата. Въз основа на събраните по делото доказателства относно построяването на тази сграда съдът приел, че това е осъществено въз основа на разрешение за строеж от 1989 год., протокол за определяне на строителна линия и одобрен архитектурен проект, като от установеното от заключението на приетата експертиза на вещото лице инж. Ив. Г. за трайното й прикрепване към земята направил извод за статута на сградата като недвижим имот, по смисъла на чл. 110, ал. 1 ЗС. По отношение възражението на ответника, че се касае за временна постройка по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, каквато може да бъде както движима вещ, така и недвижим имот, съдът го намерил за неоснователно, тъй като нито от разрешението за строеж, нито от другите доказателства може да се направи извод за приложение на тази хипотеза. Посоченото в договора от 30.05.97 год., с който [фирма], правоприемник на ИТБ „Б.”- В. Т., построил сградата през 1989 год., че магазинът е „изграден на основание чл. 120, ал. 1 З.”, няма правно значение относно този факт, нито представеното по делото разрешение от 1998 год. за поставяне на временно съоръжение не обосновава такъв извод, с оглед на това, че е издадено от некомпетентен орган, както и след построяване на магазина. След като същият е построен, то правото на строеж е реализирано и неделимо от правото на собственост върху построената сграда. Съдът е намерил за неоснователно и възражението на ответника, че сградата няма траен градоустройствен режим, като съдът е кредитирал приетото заключение на вещото лице арх. Л., установяващо, че за терена на кооперативния пазар няма застроителен план, поради което и с оглед съществуването на постройката във вида, в който е построена, отразена в действащия регулационен и кадастрален план, тя е самостоятелен обект на вещно право на собственост, притежавано от ищеца И. К.. Горните мотиви всъщност означават, че съдът е приел, че процесната сграда е придобила траен градоустройствен статут, собствеността върху който имот, заедно с принадлежащото му право на строеж, е преминала по силата на договора от 1997 год. към купувача, а впоследствие е предмет на последващите прехвърлителни сделки, в т. ч. и на публичната продан, въз основа на която ищецът И. К. се легитимира като собственик.
Следователно, въпросът подлежи ли на премахване сграда, която няма траен градоустройствен статут по действащ ПУП, съгласно чл. 50а ПЗР на З. /отм./, респ. пар. 17, ал. 2 ЗУТ и която засяга правата на собственика на имота, в който е поставена не е относим към изхода на делото, тъй като съдът, въз основа преценката на събраните доказателства е приел, че е налице такъв постоянен градоустройствен статут за спорната сграда. Горното е обусловено от представеното разрешение за строеж на същата, протокола за строителна линия, наличието на одобрен архитектурен проект, нанасяне в действащия регулационен план, а този извод се потвърждава и от липсата на данни за предприемане на мерки за премахване на сградата както от държавата, която е била собственик на имота към момента на построяването, така и впоследствие от общината, т. е. от тези доказателства и данни по делото се установява, че сградата съществува такава, каквато е построена през 1989 год. По делото няма доказателства спорната постройка да е изградена като такава по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, в действащия регулационен план същата е отразена и няма друго предвиждане по този план, действащ и сега, поради което и този обективен статут на сградата е релевантния въпрос, изключващ приложението на процедурата по чл. 50а ПЗР З./отм./, респ. пар. 17, ал. 2 ПР ЗУТ. Без значение е описанието на сградата в договора от 1997 год., тъй като то не може да обоснове различен извод. Поради това представената съдебна практика е неотносима към предмета на настоящия спор, тъй като изводите в решенията № № 127 по гр. д. № 484/10 год. и 46 по гр. д. № 438/10 год. на ВКС касаят павилиони, поставени по реда на чл. 120, ал. 5 ППЗТСУ /отм./ върху тротоар, общинска собственост, в първия случай, респ. извън УПИ след изменение на плана – във втория, по схема, одобрена от гл. архитект, приета от ОбС, които подлежат на премахване, ако впоследствие при изменение на ПУП за тях не е предвидено поставянето им на същото място и по искане на собственик на съседен имот, на който този павилион му пречи да упражнява своето право на собственост в пълен обем. При такива факти е постановено и третото решение, на което се позовава касаторът – № 453 по гр. д. 815/2010 год. ІІ г. о. на ВКС, докато настоящият случай е различен – не се касае за временна постройка с оглед доказателствата по делото, от които се установява разрешен и осъществен строеж на търговски обект, магазин, представляващ обект от системата за комплексно обществено обслужване, които се изграждат съгласно действащите планове по силата на чл. 112, ал. 1 ППЗТСУ /отм./, а не като такъв от предвидените в чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, което изключва извод за статут на временен обект в този смисъл на закона.
Въпросът: Движима или недвижима вещ, с оглед принципа на чл. 110, ал. 1 ЗС, е метален павилион, поставен на бетонова основа, макар и да е обуславящ изводите във въззивното решение, не е разрешен в противоречие с решение № 152 по гр. д. № 831/2009 год. на ВКС. Предмет на спора по него също е временна постройка и въпросът е бил поставен с оглед преценката за спазване на изискванията за формата при разпореждане със собствеността на такъв обект, която е различна в зависимост от това дали обектът е движима вещ или недвижим имот. В обжалваното въззивно решение съдът е приложил същия критерий, по който се преценява дали построеното е недвижим имот или е движима вещ, както е посочено и в представеното от касатора решение – дали построеното е трайно прикрепено към земята, по който въпрос е налице и друга постоянна практика, напр. Р 486 от 8.10.09 год. по гр. д. № 9/09 год. ІІ г. о. на ВКС. Прикрепването на построеното към земята обаче е факт, подлежащ на доказване в процеса и еднозначен отговор на така поставения въпрос няма как да бъде даден с оглед конкретиката на всеки отделен казус, като от събраните в настоящето производство доказателства /заключение на техническа експертиза/ въззивният съд е обосновал извода си, че в случая построената сграда представлява недвижим имот. Поради това този въпрос по своята същност представлява оплакване срещу правилността на направения от въззивния съд извод, който не може да се обсъжда в настоящето производство.
С оглед горните съображения следва извода, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два от поставените в изложението въпроси.
Последният поставен от касатора въпрос също не може да обоснове допускане на касационното обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице същото, както е разяснено в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, т. 4, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, каквито твърдения в случая липсват. По въпроса за собствеността върху сграда отделно от земята, с принадлежащо й право на строеж с оглед притежаването им от различни субекти е налице съдебна практика, в т. ч. и цитираната, разпоредбата на чл. 63 ЗС не е неясна, а и липсват съображения на касатора, за да може настоящата инстанция да направи извод за необходимост от произнасяне в тази хипотеза. Извън горното съображение следва да се посочи и, че така формулиран въпросът предполага факти извън установените по делото, а именно- процесната постройка няма временен статут нито към момента на изграждането й, нито към настоящия момент, с оглед на това, че е отразена в регулационния план, действащ и към момента на построяването въз основа на представените строителни книжа, същата е строена върху държавен тогава имот, респ. общински, продадена е отделно от земята от собственика й и с това е създадена суперфициарна собственост. Поради това и не е необходимо да се учредява право на строеж за нея, тъй като то е реализирано с изграждането й и е част от съдържанието на правото на собственост, трансформирано в право да се държи постройката в чуждия имот. Горното се потвърждава и от липсата на данни общината, която е била собственик на терена до апортирането му в търговското дружество, да е предприела действия по премахване на сградата, напротив – последната е изключена от описанието на сградите в имота както в акта за общинска собственост от 1998 год., така и в констативния нотариален акт от 2002 год., издаден на касатора. Последното е индиция за признаване наличието на суперфициарна собственост върху процесната страда.
С оглед на това не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация направените в настоящето производство разноски в размер на 1 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
С оглед изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 165 от 23.06.2015 год. по гр. д. № 361/2014 год. на Великотърновския апелативен съд по подадената от [фирма], чрез пълномощниците му адвокатите Н. М. и Ив. Б. от АК-В. Т., касационна жалба против него.
Осъжда [фирма] да заплати на И. М. К. от гр. В. Т., [улица] направените в настоящето производство разноски в размер на 1 000 лв. /хиляда лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: