O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
София, 27.04.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на шести април две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 4537 /2019 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. № 5773/24.06.2019 год. на К. Д. К. от [населено място], общ.Д. , обл.В. заявена чрез процесуалния представител адв. К. К. – АК В. срещу въззивно Решение № 605 от 15.05.2019 година по . В. гр.д. № 82/2019 год. на ОС- Варна , постановено по иск чл. 108 ЗС и чл. 124, ал.1 ГПК , заявен като насрещен, в общото производство.
С посоченото решение , окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 61от 02.03.2018 година , допълнено с Решение № 307 от 08.11.2018 година , постановени по гр.д.№1231/2016 год. на РС-Провадия с които К. Д. К. е осъден да предаде на С. Ш. Н. владението на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], област В. с площ от 1 135 кв.м. съставляващо ПИ с пл. № * в кв.29 по плана на селото, собственик на имота по силата на договор за покупко-продажба , обективиран по НА № 189/2016 год. на основание чл. 108 ЗС. Със същото решение е отхвърлен заявения от К. Д. К. срещу С. Ш. Н. под формата на насрещен – отрицателен установителен иск за собственост , с който е поискано да се приеме за установено, че С. Н. не е собственик на същия недвижим имот, на основание чл. 124, ал.1 ГПК. Решението е постановено при участие на трето лице- помагач на страната на ищеца Б. С. Г..
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушения на материални закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила , основания за отмяна на обжалваното въззивно решение по см. на чл. 281 т.3 ГПК. Липсват конкретни доводи за твърдяната незаконосъобразност на обжалваното решение .
Искането да се допусне касационното обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК поради довода , че е решението на въззивния съд е постановено в противоречие на практиката на касационния съд – Решение № 133 от 22.11.2016 год. по гр.д. № 2057/2016 год. на ВКС- 2 г.о. по въпроса за приложение презумпцията на чл.69 ЗС и тежестта на доказване на субективния елемент; по въпроса : сочи ли на намерение за своене декларирането на имотите и заплащането на данъци и такси за него поради противоречие с Решение № 127 от 04.06.2010 година по гр.д. № 637/2009 год. на ВКС-1 г.о. и по въпроса : за оборване на спокойното владение следва ли да се докажат и установят конкретни действия на конкретна дата или период или е достатъчно общо твърдение, че многократно е имало противопоставяне на владението и как се установява дали е преди или след началото на заявеното владение или е след изтичане на срока на придобивната давност ? с довод , че на този въпрос въззивният съд дава отговор в противоречие с разясненията на ТР №1/06.08.2012 година на ОСГК на ВКС.
В подадения в срока по чл. 278, ал.1 ГПК отговор на касационната жалба , ответникът по касация С. Н. оспорва посочените основания за допускане на касационното обжалване , счита, че липсват и основания за неговата отмяна .
Върховният касационен съд , състав на второ отделение на гражданската колегия след преценка на наведените доводи и възражения на страните , и като съобрази ограниченията за касационно обжалване на чл. 280, ал.3 ГПК, намира :
Касационната жалба е подадена в срок, обжалва се решение на възивния съд произнесено по обективно кумулативно съединени искове за собственост , поради което касационната жалба се явява процесуално допустима.
След преценка на релевираните основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на касационния съд намира , че не са налице визираните в закона- чл. 280, ал.1 т.1 ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване.
За да признае , че правото на собственост по отношение на процесния недвижим имот празно дворно място находящо се в [населено място], [община], област В. с площ от 1 135 кв.м. съставляващо ПИ с пл. № * в кв.29 по плана на селото, принадлежи на С. Н. по силата на договор за покупко-продажба , обективиран по НА № 189/2016 год. на основание чл. 108 ЗС , въззивният съд е приел на базата на събраните по делото писмени и гласни доказателства , че договорът е произвел вещноправния ефект по отношение на закупения от С. Н. недвижим имот, както и поради факта , че този нотариален акт не е оспорен.
За да потвърди първоинстанционното решение, и в частта е отхвърлен предявеният насрещен иск по чл. 124, ал.1 ГПК на К. К. срещу С. Н., с който се иска да се признае за установено, че последният не е собственик на процесния недвижим имот, решаващият съд приема , че по делото не се установява фактическата власт от страна на К. К. , трайно и несъмнено установена за периода 2000 г. до предявяването на исковата молба . Въз основа на събраните по делото свидетелски показания е прието, че владението упражнявано от страна на К. К. е не върху спорния имот, а върху съседен имот, в който е имало къща и който имот е поставен в дял на неговия баща при извършена през 1990 год. Делба, а упражняваното в отделни периоди владение не е необезпокоявано, доколкото наследодателят на третото лице помагач периодично е владял имота. Извършените от ответника действия по деклариране на недвижимия имот като собствен и плащането на местен данък не обосноват реално упражняване на фактическа власт с намерение за своене на имота, тъй като това са действия насочени към административен финансовия орган.
Данните по делото сочат , че С. Н. е закупил през 2016 година имота от Б. С. Г.- участващ по делото като трето лице-помагач на ищцовата страна. Приетият като доказателства НА № 2/ 2007 год. за дарения на недвижим имот установява, че Х. Б. Р. и Г. С. Г. даряват собствените си 5/6 идеални части от недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], област В. с площ от 1 135 кв.м. съставляващо ПИ с пл. № * в кв.29 по плана на селото, на Б. С. Г. , легитимирайки се като собственици с НА №136/90 година, с който праводателят им С. Г. Р. е признат за собственик на имота на основание давност и делба.
За да докаже конкуриращи права по отношение на процесния имот К. Д. К. е представил НА № 146/86 г. , с който установява признатото на основание давностно владение право на собственост в полза на баща му Д. К. К. право на собственост на дворно място с къща и лятна кухня, находящо се в с,П., [община] , с площ от 2100 кв.м., съставляващи имот пл.№ * в кв. 29 по плана на селото.
На базата на тези писмени доказателства и признавайки силата на пресъдено нещо на влязло в сила Решение от 27.03.1989 година по гр.д.№ 35/88 год. на ОС-Варна по извършване на съдебна делба , с което в дял на Д. К. К. е поставен дворно място с площ от 1135 кв.м. насаждения и посаждения в него и жилищна сграда и стопански постройки , находящо се в с,П., [община] , дял втори от имот пл.№ * в кв. 29 по плана на селото, а на С. Г. Р. е поставен в дял дворно място с площ от 1135 кв.м.,дял първи от имот пл.№ * в кв. 29 по плана на селото, въззивният съд е направил изводите си за принадлежността на правото на собственост на процесния недвижим имот в полза на праводателя на третото лице помагач. Доколкото е бил налице спор за това , кой е упражнявал фактическата власт на процесното незастроено дворно място, то въззивният съд изцяло е базирал изводите си на събраните по делото гласни доказателства, достигайки до извод , че от 1990 година праводателите на ищеца са демонстрирали поведение на собственици, а К. К. не е установил период на безусловно владение за повече от 10 години, за да претендира придобити вещни права на имота.
Искането да се допусне касационното обжалване по въпроса за приложение презумпцията на чл.69 ЗС и тежестта на доказване на субективния елемент с довод За противоречиво разрешаване с посочено като съдебна практика Решение № 133 , не може да бъде уважено след като по приложение на нормата на чл. 69 ЗС във вр.с чл.70 ЗС и чл. 79 ЗС е налице задължителна съдебна практика – ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС по приложение на чл. 69 ЗС и без да се сочат конкретни противоречия в мотивите по приложение на материалния закон на обжалваното въззивно решение с тази задължителна съдебна практика, преценка за противоречиво приложение на закона от страна на касационния съд в производството по селекция не може да бъде направена.
Посоченото решение на ВКС е постановено при определена конкретика на факти и защитни тези на страните по делото, а даденото разрешение на спора на посоченото решение , дори и да е аналогичен с този по настоящото дело , не може да има задължителна сила в степен по-голяма от тази на задължителната сила на тълкувателно решение. Доводите за противоречие с конкретни установени по делото факти респ. неподвеждането на такива под хипотезиса на приложената правна норма предполага липса на спор по фактите. Ако фактите са спорни и поставените въпроси са свързани с този спор , то така изведените в изложението на касатора въпроси са фактически , а не правни по см. на чл. 280, ал.1 ГПК.
В случая , при формиране на първия от въпросите, касаторът , поставяйки акцента на „ за доказване на субективния елемент“ на владението в контекста на презумпцията на чл. 69 ЗС не посочва дали въпросът касае направените решаващи изводи на въззивния съд относно заявения отрицателен установителен иск или относно основния – ревандикационен иск , тъй като самият той като страна е в различна позиция по двата иска и носи различна тежест на доказване на оспорените от него факти макар и те да са идентични по съдържание и да съставляват един и същи елемент на фактическия състав на придобивната давност- намерение за своене на чуждия имот.
Въпросът сочи ли на намерение за своене декларирането на имотите и заплащането на данъци и такси за него поради противоречие с Решение № 127 настоящият състав на касационния съд счита за неотносим по спора.
Искането касае квалификацията на отделни факти и тяхното съотнасяне към фактическия състав на придобивната давност по чл. 79 ЗС. За да може да се цени дали от конкретен факт може да се направи извод , че едно лице счита един чужд недвижим имот за свой и упражнява чуждите собственически правомощия , то неговите действия следва да са насочени към това лице- собственик на имота , да достигат до него и да демонстрират безусловно намерение на незачитане правата на собственика. Заплащането на данъци и такси съставлява изпълнение на едно парично задължение – лично или чуждо от публичен характер- към фиска на държавата , поради което никога не е ценено като действия , с които се отрича чуждата собственост и се демонстрира поведение на упражнена фактическа власт на имота за себе си. Ето защо този въпрос няма никакво отношение към проблема за установяване субективния елемент на владението. Формулираният от касатора правен въпрос за значението на декларирането на целия имот като собствен пред данъчните власти и възможността тези действия да се ценят като действия на отричане правата на друг собственик при придобиване имота по давност имат трайно разрешение в посочената насока – а именно , че действията и проявите на собственическото поведение следва да са насочени към невладеещия имота собственик, а не към държавни органи /данъчни органи/ които нямат отношение към своенето на чуждия имот. В тази аспект поставеният въпрос няма и не може да има характеристиката на обуславящ, нито на правен проблем който съдилищата разрешават противоречиво.
Въпросът за оборване на спокойното владение следва ли да се докажат и установят конкретни действия на конкретна дата или период или е достатъчно общо твърдение, че многократно е имало противопоставяне на владението и как се установява дали е преди или след началото на заявеното владение или е след изтичане на срока на придобивната давност ? с довод , че на този въпрос въззивният съд дава отговор в противоречие с разясненията на ТР № 1/06.08.2012 година на ОСГК на ВКС, също не може да обоснове извод за допускане на касационното обжалване.
С цитираното тълкувателно решение , ОСГК на ВКС приема , че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно съсобственикът да превърне с едностранни действия държането на чуждите части във владение, като докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните части за себе си. В този контекст поставеният върос е фактически и не може да обуслови извод за допускане на касационното обжалване. Дали установени като факти по делото конкретни действия на страните като съсобственици, могат да бъдат квалифицирани като такива, визирани в мотивите на тълкувателното решение, не е правен а конкретен фактически въпрос. Принципният отговор е даден и не следва да бъде отново търсен такъв. В случая формулирания от касатора е въпрос е фактически, касаещ правилността на въззивното рещение и същия не може да обоснове допускане до касационно обжалване.
По изложените съображения, ВКС – състав на второ отделение на гражданската колегия и на основание чл. 288 ГПК, състав на Върховният касационен съд- второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба с вх. № 5773 / 25.06.2019 г. подадена от К. Д. К. чрез адвокат К. К. от АК – В. срещу Решение № 605/ 15. 05. 2019 год. по В. гр. д. № 82/2019 г. на ОС – Варна, , постановено по обективно кумулативно съединени искове чл. 108 ЗС и чл. 124, ал.1 ГПК , посленият заявен като насрещен иск , в общото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :