О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
гр. София, 07.03.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3215 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. Д., чрез пълномощника й адв. В. С., против въззивно решение № 660 от 14.05.2018 год., постановено по гр. д. № 523/2018 год. на Пловдивския окръжен съд. Поддържат се оплаквания за неговата неправилност и необоснованост с искане същото да бъде отменено със законните последици от това.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря и на изискванията на чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, и е налице приложено изложение, съгласно чл. 284, ал. 3 ГПК.
От ответника по касация – П. Д. Л. е постъпил в срока по чл. 287 ГПК писмен отговор, чрез пълномощника й адв. М. С., в който същата оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване.
По поддържаните основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на Върховният касационен съд, ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното решение въззивният съд в производството по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил изцяло първоинстанционното решение № 250 от 19.01.2018 год. по гр. д. № 6282/2017 год. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен иска по чл. 109 ЗС на А. И. Д. против П. Д. Л. относно преустановяване на действията на ответницата, с които пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост върху притежаваните от нея 1/3 ид. ч. от общите части на масивната триетажна жилищна сграда, построена в УПИ ** в кв. 56 по ЗРП на [населено място], като бъде осъдена ответницата да премахне за своя сметка изграденото антре на стълбищната площадка на третия етаж от сградата, състоящо се от тухли и метална блиндирана врата и представляващо масивна преграда, препятстваща ползването на таванските помещения и стълбищната площадка в сградата.
За да постанови горното решение, въззивният съд приел, че не е налице неоснователно действие – завладяване на общи части посредством действия на ответницата за разширяване площта на нейния апартамент на третия етаж в сградата, за сметка на стълбищната площадка, а изграждането на същата е осъществено по време на строителството на този етаж въз основа на изменение в архитектурния проект на сградата. Прието е, въз основа на събраните по делото доказателства, че ищцата е собственик на първия етаж, ответницата – на третия етаж, а свидетелят Р. Г. – на втория етаж, като всеки от тях притежава по 1/3 ид. ч. от общите части на сградата. Това обстоятелство не е било и спорно по делото. Спорът е относно намалената площ на стълбищната площадка на третия етаж в сградата, което според ищцата, сега касатор е вследствие действията на ответницата. Съдът приел, въз основа на заключение на техническа експертиза, че действително площта на тази площадка е с 0.33 см. по-тясна от площадката на долния етаж, въз основа на изменение на архитектурния проект на сградата при строителството на етажа, въз основа на одобрени поправки със съгласието на съсобствениците относно местонахождението на входната врата на апартамента на третия етаж. Според вещото лице намалението на площта на същата не оказва влияние на преминаването през нея за таванските помещения, ползвани от съсобствениците. Констатациите на вещото лице кореспондират и с кредитираните от съда писмени и гласни доказателства относно изменението в проекта по време на строителството, одобрено на 2.08.1978 год. Въззивният съд не е кредитирал показанията на сина на ищцата – св. И. Д. с оглед неговата възможна заинтересованост от изхода на делото и относимостта на показанията му само към един изолиран факт, като същите се опровергават от тези на св. Р. Г., собственик на апартамента на втория етаж в сградата, придобил го по време на строителството на третия етаж, чийто показания кореспондират и със заключението на вещото лице. Поради това и с оглед неговата незаинтересованост съдът кредитирал неговите показания относно спорния въпрос за ползването на стълбищната площадка на третия етаж за нормален достъп до таванските помещения. Въз основа на тези показания съдът е приел за установено и даване на съгласие за изменение на проекта от ищцата и нейната майка през 1978 год., одобрено на 2.08.78 год., видно от представения проект, като оспорването на този официален документ относно дадено съгласие на съсобствениците е прието за недоказано, съгласно правилото на чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК. Въз основа преценката на събраните доказателства въззивният съд приел, че измененията в архитектурния проект относно стълбищната площадка на третия етаж на сградата са били надлежно одобрени по време на строителството на този етаж, при наличие на съгласието на останалите съсобственици, поради което и не е налице неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, което да нарушава правото на собственост на ищцата върху общите части в същата сграда, за да подлежи на премахване. От друга страна, за пълнота на изложението съдът посочил, че и не е доказано от ищцата това твърдяно действие да й пречи да упражнява нейното право на собственост с ограничаване преминаването през стълбищната площадка и достъпа й до тавана, като общи части в сградата.
За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, касаторът следва да обоснове наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, като на първо място посочи кои материалноправни или процесуалноправни въпроси са обсъждани в решението и са обусловили решаващите изводи, и на второ място, с оглед релевираните основания да обоснове твърдяното противоречие с практиката на ВКС и значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, позовавайки се на съображения за противоречие със сочената съдебна практика /ТР 31/84 год. на ОСГК на ВС, ТР № 4 по т. д. № 4/2015 год. ОСГК на ВКС, Р № 283 от 7.03.12 год. по гр. д. № 387/12 год. по въпросите: 1. „Дали при учредено право на строеж придобилият правото на строеж собственик може да променя архитектурния проект и да засяга общи части без дадено в нотариална форма съгласие на съсобствениците”; 2. При извършено незаконно строителство, представляващо преградна стена, изградена на стълбище, което е обща част на сграда в режим на етажна собственост, в която обекти на собственост притежават ищеца и ответника, следва ли да се доказва с какво това строителство ограничава правото на собственост на ищеца при предявен иск по чл. 109 ЗС”. Формулираните въпроси не представляват правни въпроси, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС – такива, които да са включени в предмета на делото и обуславящи изхода му, по отношение на които да е налице релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изводът в обжалваното решение е обоснован от приетите от въззивния съд факти, въз основа на събраните доказателства, а именно, че е налице одобрен проект с изменения в стълбищната площадка на третия етаж при дадено съгласие на съсобствениците, като липсва произнасяне дали това е възможно, както и липсва установяване на незаконно строителство, за да се поставя въпросът дали при това положение следва да се доказва с какво то пречи на ищеца. Тези въпроси представляват всъщност оплаквания на касаторката срещу направените от съда правни изводи, с оглед релевираните в изложението доводи, че същият „не е съобразил и преценил правилно действителността и обвързващото действие на порочен административен акт”. Касаторът се позовава на твърдените от него факти, които е следвало да установи при разглеждане на делото, а не, формулирайки ги под формата на въпроси, да цели друг правен извод, който всъщност не може да се направи в настоящето производство с предмет произнасяне относно наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Приетото от въззивния съд, че не е налице неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, което да нарушава правото на собственост на ищцата върху общите части в същата сграда, за да подлежи на премахване, не противоречи на цитираната съдебна практика, напротив – кореспондира с нея. Затова и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Не е налице и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за доказване на отрицателен факт, тъй като съдът не се е произнесъл по такъв в решението си, още по-малко той да е обосновал извода за неоснователност на иска по чл. 109 ЗС. Въпросът за оспорване на официален документ в частта му относно удостоверителното изявление за дадено съгласие е поставен некоректно в изложението, тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпроса за доказателствената тежест при оспорването му, като приел, че ищцата не е доказала оспорването, съгласно чл. 193, ал. 3 ГПК. Поставеният въпрос касае именно произнасянето по разпределение тежестта за доказване, с питането длъжна ли е страната, която оспорва този документ, да доказва липсата на съгласието, което представлява виждането й, че не следва да носи доказателствената тежест. По този въпрос е налице съдебна практика в смисъла, в който съдът се е произнесъл, вкл. и соченото от касаторката решение № 249 от 12.11.2012 год. по гр. д. № 270/12 год. ІІ г. о. относно материалната доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ, съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК, относно фактите, предмет на удостоверителното изявление на издалия го орган. В обжалваното решение съдът е зачел удостоверения с оспорения официален свидетелстващ документ факт – наличие на съгласие на съсобствениците /такива към момента са били ищцата и нейната майка/ за изменението на проекта, тъй като не е оборена неговата материална доказателствена сила, чрез доказване неистинността на този факт от страна на ищцата, оспорила документа, за да се защити срещу обвързващата я доказателствена сила. Поради наличието на съдебна практика и при липса на съображения съгласно т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Видно от изложението, с поставянето на горните въпроси в същите е инкорпорирано заявеното от касаторката оплакване относно извода на съда за разпределението на доказателствена тежест в смисъл тя да установи оспорването на този документ, вместо другата страна да установи наличието на съгласието на съсобствениците за изменението на проекта. Твърдението за разместена доказателствена тежест всъщност представлява оплакване за допуснато процесуално нарушение, което не е предмет на настоящето производство. Затова и последните два въпроса в тази връзка не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а съображения относно твърдението на касаторката за неправомерно действие от страна на ответницата по заграждане на част от стълбищната площадка, което е подлежало на установяване и обсъждане при разглеждане на делото. Излагането им в настоящето производство е безпредметно при липса на основания за допускане на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията в тази насока по т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, като изложеното съображение относно очевидната неправилност на решението е некоректно с оглед мотивите в обжалваното въззивно решение за наличието на одобрено изменение в архитектурния проект по време на строителството на третия етаж на сградата.
Не без значение е и обстоятелството, че отделно съображение за неоснователността на предявения иск по чл. 109 ЗС е липсата на доказателства от страна на ищцата за това твърдяното от нея „неоснователно” действие на ответницата да й пречи да упражнява нейното право на собственост, съгласно разясненията в т. 3 на ТР № 4/2015 год. на ОСГК на ВКС. Горното означава, че липсата на такива доказателства обосновава извод за неоснователност на иска и при установяване на твърденията за наличие на неоснователно действие на ответницата.
Поради горните съображения за липса на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК касационното обжалване не следва да се допуска.
Разноски за настоящето производство не се претендират от ответника, поради което и независимо от изхода му съдът не се произнася по този въпрос.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 660 от 14.05.2018 год. по гр. д. № 523/2018 год. на Пловдивския окръжен съд по подадената от А. И. Д., чрез пълномощника й адв. В. С., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: