О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
гр. София, 28.05.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3662 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 6132, без дата, постановено по гр. д. № 4906/2016 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, при повторно разглеждане на делото след отмяна на предходното въззивно решение, е отменил частично първоинстанционното решение от 22.10.2013 год. по гр. д. № 21638/2011 год. на Софийския районен съд и вместо това е постановил друго, с което осъдил ответницата Д. М. Б. да премахне метални колони за парапети и тента, както и да възстанови разрушена замазка на тераса, изградена върху покрива на зимна градина, намираща се на първия етаж от източната страна на жилищната сграда в урегулиран поземлен имот в [населено място], [улица], собственост на Д. П. Ш., а в останалата отхвърлителна част първоинстанционното решение е потвърдено.
Въззивното решение е обжалвано и от двете страни с касационни жалби, подадени в срока по чл. 283 ГПК.
Ищецът Д. П. Ш. го обжалва в потвърдителната му част относно отхвърлените искове за премахване на вратата към терасата и поставените пейки, маси, саксии за цветя и спортни съоръжения върху нея, с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че избиването на вратата от апартамента на ответницата към покрива на пристроената част към етажа, собственост на ищеца, осигурява достъпа й до същия, с което се препятства упражняване на неговото право на собственост върху покрива на жилището му, като му пречи на ползването му като покрив. Същите съображения поддържа и относно поставените там от ответницата вещи, поради което и счита, че са налице предпоставките по чл. 109 ЗС за уважаване и на тези претенции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулирания процесуалноправен въпрос: Дължи ли въззивният съд, при повторна въззивна проверка, осъществена след касационна отмяна на предходно въззивно решение, да прецени събраните доказателства в тяхната съвкупност или е ограничен само до изпълнение на дадените му от ВКС указания за извършване на конкретни процесуални действия, като поддържа становище, че съдът е следвало да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност, установяващи незаконността на действието на ответницата по избиване на врата от нейното жилище към покрива на пристройката на касатора, което само по себе си обосновава възпрепятстване, пречене на последния да упражнява правото си на собственост. Релевира се и процесуалноправен въпрос относно доказателствената тежест при наличието на незаконен обект, с позоваване на съдебна практика – решение № 453 от 6.01.2011 год по гр. д. № 815/2010 год. на ІІ г. о. на ВКС, в което е прието, че в тежест на ответника е да обоснове и докаже има ли основание в неговите действия и, че те не пречат на ищеца.
Формулирани са и следните въпроси: 1. Дължи ли се защита по чл. 109 ЗС и при създаване на опасност за упражняване правата на собственика? 2. Трябва ли съдът, сезиран с иск по чл. 109 ЗС да изследва законността на действията на ответника? 3. Трябва ли съдът да приложи косвен съдебен контрол по чл. 17 ГПК, след като ответната страна противопоставя административен акт – в случая удостоверение по парграф 16 ПР ЗУТ, постановен в производство, в което ищецът не е участвал ? 4. Необходимо ли е съдът да изследва наличието или липсата на съгласие от страна на собственика на една постройка за ползването на покрива й? Касаторът счита, че по тези правни въпроси въззивният съд в обжалваната част на решението му се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика – Р 625 от 3.12.2010 год. по гр. д. № 1426/2009 год. І г. о. приема, че основание за защита с иск по чл. 109 ЗС се поражда и при състояние, от които възникват заплашване и опасност от вредно и смущаващо въздействие върху вещта; в Р 453 от 6.01.2011 год. по гр. д. № 815/2010 год ІІ г. о. е прието, че при незаконност на действието е налице и пречене; Р № 74 от 9.07.2014 год. по гр. д. № 6580/2013 год. приема, че наличието на режим на търпимост на един строеж е без значение за правото да се иска неговото премахване, в случаите, че същият ограничава или смущава пълноценното ползване от останалите съсобственици, т. е. пречи на съсобственик да упражнява правото си в пълен обем.
Горната касационна жалба е оспорена от ответницата Д. М. Б. по съображения за липса на поставени от касатора правни въпроси, обусловили решаващите изводи на съда в обжалваното решение, поради което и не са налице основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорва жалбата като неоснователна.
Ответницата Д. М. Б., чрез адв. Сн. С., обжалва горното въззивно решение в частта му, с която искът по чл. 109 ЗС е уважен и същата е осъдена да премахне метални колове за парапет и тента и да възстанови нарушената замазка на терасата, изградена върху покрива на зимната градина на първия етаж от източната страна на жилищната сграда с оплаквания за неправилност и искане за отмяната му. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че въпросите за предпоставките за уважаване на иска по чл. 109 ЗС и конкретно: възможно ли е да бъде уважен негаторен иск при липса на доказателства, че действията на ответника и създаденото състояние пречат на ищеца да упражнява правото си на собственост върху помещенията под процесната тераса, както и когато ищецът е дал съгласие и е съдействал за създаване на състоянието, което твърди да му пречи да упражнява правото си на собственост, са разрешени в противоречие със задължителна съдебна практика в обратен смисъл / Р 1250 от 25.05.2011 по гр. д. № 551/2010 год. ІІ г. о., Р № 243 от 23.10.2012 год. по гр. д. № 197/2012 год. ІІ г. о./. Касаторката поставя и процесуалноправен въпрос относно отказа на въззивния съд да допусне допълване на експертизата с извършване на оглед и установяване състоянието на терасата и помещенията под нея.
Тази касационна жалба се оспорва по съображенията в представения от ищеца Д. Ш., чрез адв. Ел. М., писмен отговор.
Въззивният съд е постановил и решение № 1612 от 9.03.2017 год. по същото дело, с което е изменил на основание чл. 248 ГПК предходното си решение в частта за разноските и намалил дължимите такива от ответницата Д. Б. на Д. Ш. до размер 1 387.70 лв., съразмерно с уважената част на предявения иск по чл. 109 ЗС, а молбата на последния по чл. 250 ГПК оставил без уважение.
Горното допълнително решение се обжалва изцяло от Д. Ш. с касационна жалба в срок и оплаквания за неправилност поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяната му и вместо това молбата на ответницата за изменение на основното решение в частта за разноските бъде отхвърлена и се постанови допълването му по неговата молба.
Допускане на касационното обжалване на това решение е обосновано с наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като е поставен въпроса за изпълнение на указанията на ВКС, предпоставено от необходимостта да се допусне касация на допълнителното решение. Поставени са и въпроси относно елементите на претенцията по чл. 109 ЗС и възможността същите да представляват критерии при присъждане на разноските в хипотезата на разглеждането им в едно производство, може ли служебно съдът да процедира по този начин, без становище на страните. По решението в частта му по молбата по чл. 250 ГПК касаторът е поставил въпроса за излагане на мотиви при отхвърляне на молбата и съотношението между допълване и обжалване по реда на инстанционния контрол при липса на мотиви и диспозитив по цялото искане.
Тази касационна жалба е оспорена по съображенията в представения от Д. Б., чрез адв. Сн. С., писмен отговор. Претендира присъждане на разноски.
Ищецът Д. Ш. обжалва в срок и постановеното по негова молба решение от 26.05.2017 год. по същото въззивно производство в частта му, с която същата е отхвърлена частично. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение в отхвърлителната му част с искане за постановяване на друго, с което молбата се уважи изцяло и се допусне поправка на твърдяната очевидна фактическа грешка /ОФГ/. Поддържат се основания за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси за необходимостта решението по искане за поправка на ОФГ да се мотивира, както и по отношение диспозитива на това решение съобразно направено уточнение в петитума на исковата молба при дадени от съда указания в тази насока. Цитирана е съдебна практика, относима към същността на въззивното производство, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновава с въпросите за необходимост от изготвяне на доклад по делото и при подадена молба по чл. 247 ГПК, следва ли да изложи мотиви относно характера на съдебното заседание за произнасяне по нея, въз основа на какви критерии се основава тази преценка на съда, с какъв акт се произнася по този въпрос съдът, допустимо ли е мълчаливо произнасяне по този въпрос и може ли страната да заяви желанието си за провеждане на открито съдебно заседание, в каква форма следва да стори това, както и относно процедирането на съда при приемане за недоказани определени факти, без да е давал указания на страната в тази насока и обосновавайки отказа да поправи ОФГ с аргументи за теоретичния обхват на своята компетентност, вместо от наличието или липсата на сочените в молбата основания за исканата поправка.
Жалбата е оспорена по съображенията в подадения от Д. Б. писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявеният от Д. Ш. иск по чл. 109 ЗС е уважен по съображения, че ответницата е извършила действия, изразяващи се в поставяне на метални парапети и подпори, които са разрушили замазката на покрива на пристройката, представляваща зимна градина, ползвайки я като тераса, по начин, довел до причиняване на течове и разрушаване на помещението, собственост на ищеца. Съдът приел, че тези действия на ответницата пречат на ищеца да упражнява правото му на собственост върху неговия имот, тъй като е установено, че вследствие на тях същият се наводнява и разрушава, поради което и подлежат на премахване. Съдът приел за неотносимо към иска по чл. 109 ЗС представеното удостоверение за търпимост на извършеното преустройство, позовавайки се на съдебна практика.
По отношение останалите действия на ответницата съдът приел, че не е установено същите да препятстват ищеца при упражняване на правото му на собственост върху покрива на неговото помещение /зимна градина/ – такива са избиването на врата от жилището на ответницата към спорния покрив, ползван от нея като тераса, и поставянето върху нея на предмети. С оглед липсата на неоснователно действие, което нарушава правото на собственост на ищеца, като предпоставка за основателност на негаторния иск, същият в тази му част е отхвърлен.
За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, касаторът следва да обоснове наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, като на първо място посочи кои материалноправни или процесуалноправни въпроси са обсъждани в решението и са обусловили решаващите изводи, и на второ място, да обоснове наличието на специфичните основания. Формулираните в приложеното изложение към касационната жалба на ищеца срещу основното въззивно решение процесуалноправни такива относно преценка на събраните доказателства и при повторното разглеждане на делото и доказателствената тежест представляват по своята същност доводи за неправилност на извода на съда за неоснователност на предявения иск, но не и правни въпроси, които да са обусловили този извод. Формулираните по т. т. 1-4 въпроси в същото изложение не могат да обосновават поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /в редакцията преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./, тъй като не са обуславящи извода на съда за неоснователност на иска – същият е обоснован с липсата на причинна връзка между избиването на врата и поставянето на движими вещи върху покрива като неоснователни действия, които да му пречат да упражнява своето право на собственост, а не поради това, че не се дължи защита с този иск поради липса на опасност за правата на ищеца или поради наличието на съгласие от негова страна за това ползване. Обсъждане в тази насока не е налице, а те, както и останалите въпроси относно противопоставене на административен акт и законността на строителството са били предмет на произнасяне при първата касация, при която е прието, че те също не могат да обосноват наличие на релевираното основание за допускане на касационното обжалване. Релевантният за изхода на спора въпрос дали действията на ответницата по ползването на покрива на пристройката като тераса поради начина и средствата, с които се осъществява, пречи на ищеца като собственик на помещението под него да го ползва съобразно правата си, е разрешен в отхвърлителната му част въз основа събраните по делото доказателства, като преценката им не подлежи на обсъждане в настоящето производство. Произнасянето по него е в съответствие с разясненията в т. 3 от ТР № 4/2015 год. на ОСГК на ВКС относно необходимостта във всички случаи ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/, която преценка е конкретна по всяко дело. Поради това и горните въпроси не могат да обосноват релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част, а такива не са налице и в обжалваната от ответницата осъдителна част на решението. Съображенията за този извод са същите – въпросът възможно ли е да бъде уважен негаторния иск при липса на доказателства, че действията на ответника и създаденото състояние пречат на ищеца не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а израз на защитната теза на ответницата за липса на основание за уважаване на иска срещу нея. Изводът на съда е обусловен от преценка на събраните доказателства в тази насока, и както се посочи вече, същият не подлежи на проверка в настоящето производство. Дали е налице съгласие на ответника и съдействие от негова страна за преустройството на покрива в тераса не е обсъждан от съда, нито е обуславящ извода му относно приетите за неоснователни действия по поставянето на метални колони за парапети и тента, с което е нарушена замазката, вследствие на което е установено причинено наводняване и разрушаване на имота. Поставеният процесуалноправен въпрос за допускане на допълнителна експертиза също не представлява правен въпрос, обосноваващ наличие на основание за допускане на касационно обжалване, а оплакване за неправилност поради процесуално нарушение. И в тази обжалвана част произнасянето на съда кореспондира с приетото в т. 3 от цитираното ТР № 4/2015 год. на ОСГК на ВКС за преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, и която е конкретна по всяко дело. При установените от събраните доказателства по делото факти, настоящият състав намира направения от въззивния съд извод за основателност на предявения иск в тази му част да не е в противоречие с горното тълкувателно решение, а приложената от касаторите съдебна практика се явява неотносима.
Не следва да се допуска касационно обжалване и на допълнителните решения на въззивния съд. За да намали присъдените в тежест на ответницата разноски съдът се е позовал на чл. 78, ал. 1 ГПК за съразмерност в присъждането им с уважената част от иска, приемайки, че разноски същата дължи само за тази част, с която негаторният иск е уважен на основание приетите за неоснователни действия, които пречат на ищеца да упражнява негово право на собственост, но не и за другите, поддържани от него като такива. С оглед доводите на касатора поставените от него в изложението въпроси за разделянето на исковата претенция на отделни претенции при липса на разделяне на производството по тях, допустимо ли е служебно съдът да извърши това с оглед остойностяване на извършените за всяка от тях разноски, въз основа на какъв критерий се прави това и следва ли съдът да изложи мотиви за горното, не са в състояние да обосноват допускане на касация. Видно е от диспозитива на въззивното решение № 6132, че е налице уважаване на иска поради признаване само на част от релевираните от ищеца като неоснователни действия, пречещи му да упражнява своето право на собственост и осъждането на ответницата да премахне именно увреждащите имота такива, като в останалата част по отношение останалите обстоятелства, на които се е основавал предявения негаторен иск същият е отхвърлен като неоснователен, т. е. произнасянето е по отделни, обективно съединени искови претенции, предявени на различни основания с оглед твърдените от ищеца различни неоснователни действия на ответницата. С оглед този резултат съдът е присъдил съразмерно с уважената част от исковете разноските на ищеца, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, въз основа на релевираните от него отделни основания на предявения иск по чл. 109 ЗС. По така формулираните въпроси в изложението не е налице произнасяне в обжалваното решение, поради което и същите нямат обуславящо значение за изхода на спора. По същността си същите представляват оплаквания на касатора срещу извода на въззивния съд да намали претендираните разноски за цялото производство по делото, които не могат да се обсъждат в настоящето производство. Освен това липсва и обосноваване на необходимостта от произнасяне по поставените множество въпроси с оглед релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и противоречие с практиката на ВКС /редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./, което също обосновава горния извод за липсата му.
Същият извод се налага и по отношение горното решение в останалата му част, с която е оставена без уважение молбата на касатора за допълване на основното въззивно решение. За да постанови този резултат съдът приел, че се е произнесъл по цялото искане на страната, видно от постановения диспозитив, т. е. налице е формирана и изразена воля по целия предмет на делото, а съображенията на молителя приел за доводи срещу правилността на съдебния акт, което е предмет на инстанционния контрол. С оглед тези мотиви на въззивния съд се налага извода за липса на произнасяне по формулираните в изложението към жалбата на касатора въпроси, касаещи необходимостта от мотивиране на съдебния акт при отхвърляне на молба по чл. 250 ГПК и за съотношението между допълване на решение и обжалването му. Същите представляват оплаквания относно извода на съда за неоснователност на молбата за допълване, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване е достатъчно да обоснове извод за недопускане на касационно обжалване, като за пълнота следва да се отбележи и обстоятелството, че не са налице и релевираните допълнителни критерии за селекция на жалбата – позоваването на решението на ВКС при първата касация в същото производство по делото не представлява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /в предходната редакция/, нито са изложени съображения за необходимостта от произнасяне по поставените въпроси с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото.
С оглед изхода по тази жалба касаторът следва да заплати на ответника разноски в размер на 100 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представен договор за правна помощ и съдействие.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и на решението с № 3710 от 26.05.2017 год. в обжалваната от Д. Ш. отхвърлителна част на молбата му по чл. 247 ГПК. За да се произнесе по същата, съдът приел, че е допусната очевидна фактическа грешка /ОФГ/ във въззивното решение само по отношение посочване местоположението на зимната градина от източната страна на жилищната сграда, а в останалата част относно отразяване в диспозитива на решението на извършвани пристройки и преустройства молбата е отхвърлена по съображения, че искането е „извън решаващата компетентност на съда при предявен иск по чл. 109 ЗС” и не е налице очевидна фактическа грешка по отношение на тези обстоятелства. Горните съображения на съда изключват произнасяне по формулираните от касатора процесуалноправни въпроси, свързани с релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което и същите не са обусловили решаващата воля на съда по молбата за поправка на ОФГ. За да отхвърли частично същата, съдът приел, че такава грешка не е налице по отношение обстоятелствата за извършени пристройки и преустройства, което обосновава релевантността на правния въпрос за същността на очевидната фактическа грешка като несъответствие между формираната воля на съда в мотивите и външното й изразяване в диспозитива. Произнасянето на въззивния съд по този въпрос кореспондира със съдебната практика /напр. решения по гр. д. № № 1982/14 год. ІІ г. о., 5934/14 год. ІV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др./, а съображенията на касатора за необходимостта от мотивиране на съдебния акт, съобразяване на диспозитива с направеното уточнение в петитума на исковата молба при дадени указания по своята същност представляват доводи за неправилност на постановеното решение.
При съобразяване на задължителната съдебна практика по обуславящия изхода на спора за поправка на ОФГ въпрос за същността на понятието очевидна фактическа грешка е изключено наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, извън съображението за неотносимостта на поставените процесуалноправни въпроси. Неотносима се явява и приложената съдебна практика, на която се е позовал касаторът.
С оглед този изход същият следва да заплати на ответницата разноски за тази част на производството в размер на 100 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения към писмения й отговор договор за правна помощ и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 6132, без дата, постановено по в. гр. д. № 4906/2016 год. на Софийски градски съд, в обжалваните от Д. П. Ш. от [населено място], чрез адв. Ел. М., и от Д. М. Б. от [населено място], чрез адв. Сн. С., части.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1612 от 9.03.2017 год. по в. гр. д. № 4906/2016 год. на Софийски градски съд по подадената от Д. П. Ш. от [населено място], чрез адв. Ел. М., касационна жалба.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3710 от 26.05.2017 год. по в. гр. д. № 4906/2016 год. на Софийски градски съд в обжалваната от Д. П. Ш. от [населено място], чрез адв. Ел. М., отхвърлителна част.
Осъжда Д. П. Ш., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на Д. М. Б., със същия адрес, разноски за настоящето производство в размер на 200 лв. /двеста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: