О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 22
Гр. София, 10.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданската колегия, в закрито заседание на осемнадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 735 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 33073 от 30.11.2016 г., подадена по пощата на 28.11.2016 г. от Д. Т. Г. чрез адвокат С. Л. от АК – В. против въззивно решение № 1259 от 24.10.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1101/2016 г. на Окръжен съд – Варна, ГО.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно, като бъде постановено друго, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен и му се присъдят разноските за всички инстанции.
Ответникът по касация [община] е подал отговор на касационната жалба чрез главен юрисконсулт С. М., като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд е отменил изцяло решение № 1243 от 30.03.2016 г., постановено по гр.д.№ 8891/2015 г. на Районен съд – Варна, XII с–в, като вместо него е постановил, че отхвърля предявения от Д. Т. Г. против [община] отрицателен установителен иск, че [община] не е собственик на недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор 10135.5403.3658 по Кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-73 от 23.06.2008 г. на ИД на АГКК, целият с площ от 735 кв.м., находящ се в [населено място], район А., кв. Г., м. „Б. юг”, при граници на имота ПИ с идентификатори №№ 10135.5403.2644, 10135.5403.3659, 10135.5403.9677, ведно с изградената в имота сграда със застроена площ от 26 кв.м. с идентификатор № 10135.5403.3658.1.
Въззивният съд е приел, че на основание ПМС № 11 от 02.03.1982 г. с решение № 248463-6-12 от 23.07.1985 г. на ИК на ОбНС в полза на Д. Т. Г. е било предоставено право на ползване върху имот – хавра с площ от 600 кв.м. в местност „Б.” при граници Ил. В., път и Я. К.. Ползвателят е изградил в имота масивна сезонна постройка на един етаж и таван със застроена площ от 26 кв.м. По разписния лист към КП от 1991 г. на местността за имот № 2641 е вписан ищеца. С оценителен протокол от 12.09.1994 г. комисия при кметство Г. е определила оценка на мястото. Не се твърди и не се установява ищецът да е заплатил сумата по оценката, а с молба от 02.04.2014 г. е стартирал процедура да бъде признат за собственик върху имота на основание давностно владение.
От заключението на СТЕ е установено, че относимите и действали за територията кадастрални планове през годините са: КП от 1983 г. (без данни да е одобрен), по който отразяването на ползвателския имот № 2641 е съответно на последващия план от 1991 г. (също без данни да е одобрен). През 1997 г. е изработен комбиниран план, в който са интегрирани ПСИГ за имотите на старите собственици и КП на ползвателите. В КП на ползвателите имот № 2641 попада в стари имоти №№ 320 и 325 по ПСИГ. За стар имот № 320 е записан Д. Г. Л. съгласно заявление вх. № 50260 на ПК – В., а за стар имот № 325 е записан И. С. В. съгласно заявление № 50030 на ПК – В.. Следващият план е ПНИ от 2002 г., по който в границите на имот № 3658 попадат части от три имота по КП на ползватели (№№ 2641, 2642 и 2643), както и части от двата стари имота по ПСИГ №№ 325 и 320. По КК процесния имот 5403.3658 е напълно идентичен с имот 3658 по ПНИ от 2002 г. Съобразно ПУП-ПУР от 2010 г., предвидената [улица]. По последно действащия план (КК) имотът е с площ от 735 кв.м. Имотът, предоставен за ползване на ищеца през 1985 г. е идентичен с имот 2641 по комбинирания план от 1997 г. Северната му част с площ от 310 кв.м. по плана от 1997 г. съвпада със западната част на НИ 3658 по ПНИ. С решение № 322-4 от 29.05.2000 г. на ОбНС В. е създадено с.о. Б. север юг. Територията, в която попада имотът е била стопанисвана от ТКЗС Черно море през 1959 г., впоследствие от ДЗС „Д.К.” от 1963 г., АПК „Д.К.” от 1970 г. и НПЛВК от 1976 г. По плановете от 1991 г. и 1997 г. имот 2641 е записан на името на ищеца, а по първия действащ от 1983 г. и по ПНИ – на неидентифициран собственик. Ползвателският имот 2641 попада с цялата си площ в части на стари имоти, както следва : (1) № 325 на И. С. В. – установени са реституционна преписка по заявление на наследниците му вх.№ 50030 и постановено решение за възстановяване в стари възстановими граници, като с ПНИ за възстановената собственост е отреден НИ № 3958, който не засяга процесния имот и (2) № 320 на наследници на Д. Г. Л., заявен за реституиране със заявление вх.№ 50260 и след поставено решение на ПК В. и с отреждане по ПНИ е обособен имот № 3659, който също не засяга процесния имот. За построената от ищеца сграда не са установени документи за узаконяване.
За имота няма съставен АДС до 01.06.1996 г., няма отчуждаване и възстановяване по реда на ЗВСВНОИ, ЗПИНМ, ЗТСУ и др. След направено запитване и справка в Дирекция „Устройство на територията” към район А. при [община], че не е започвана процедура по § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ и постъпили искания за изменение на ПНИ, с Акт за частна общинска собственост № 7750 от 30.04.2014 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС („Общинска собственост са … имотите и вещите, предоставени в собственост на общината със закон”) процесният имот № 3658 е бил актуван като частна общинска собственост и вписан в актовите книги на [община]. С отговора на исковата молба Общината се е позовала на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ като придобивно основание. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото по инициатива на ищеца гласни доказателства.
От правна страна окръжният съд е приел, че предявеният иск е процесуално допустим. В тежест на ответната Община е възложено да установи твърдяното от нея придобивно основание – чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС във връзка с чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Съобразено е, че чл. 5, ал. 3 ЗОС не придава на АЧОС правопораждащо действие, поради което следва да бъдат установени фактите, формиращи посоченото като основание за издаване на акта придобивно основание. Нормата на чл. 25, ал. 1, изр. първо ЗСПЗЗ предвижда, че земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Съответно – общината е следвало да установи, че процесният имот има земеделски характер, както и не е реституиран, не е изкупен от ползватели по някои от предвидените по §4 ПЗР ЗСПЗЗ способи и не е държавен. Категорично е установено, че няма данни за процесния имот да е издаден акт за държавна собственост. Земеделската земя в местността, където попада процесния имот, е обработвана и стопанисвана от ТКЗС „Черно море“, впоследствие от ДЗС, АПК и НПЛВК, като през 80-те години на ХХ век е била раздавана за ползване на граждани по постановления за безвъзмездно ползване. На това основание е прието, че имотът попада в терен по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ и е имал статут на земеделска земя към 2002 г., от който момент ищецът твърди, че е установил недобросъвестно владение върху вещта.
Въззивният съд е изследвал дали съществува възможност ищецът да е придобил имота чрез давностно владение, упражнявано от 18.12.2002 г. до предявяването на иска (23.07.2015 г.), в която връзка на първо място следва да се установи чия е била собствеността към момента, за който се твърди, че е начало на фактическата власт върху вещта. Няма спор относно предоставеното на ищеца ползване по силата на ПМС № 11 от 1982 г. С влизане в сила на ЗСПЗЗ правото на ползване се прекратява и в патримониума на ищеца, имащ вече качеството държател, е възникнало правото да изкупи процесния имот. Това право не е реализирано, поради което и правото на ползване не е трансформирано в право на собственост. Няма издадена заповед по §4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ за новосъздадения имот .3658. Няма спор, че останалата част от терена, идентична на старите имоти №№ 320 и 325, е била реституирана на техните собственици – наследници на И. В. и Д. Л. – имоти №№ .3659 и .3958, но реституцията не е засегнала процесния имот. Последното е мотивирало съда да приеме, че към 2002 г. (при влизане в сила на ПНИ), процесният новосъздаден имот не е бил засегнат от реституционни решения и заповеди по §4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, не е бил изкупен по реда на §4а или §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ от ползватели, на които е бил предоставен за ползване, нито е бил държавен имот. Именно затова и по силата на императивната разпоредба на чл. 25, ал. 1, изр. първо от ЗСПЗЗ имотът е станал общинска собственост. Бидейки със статут на общинска собственост /частна/ процесният имот би могъл да бъде придобиван по давност след 01.06.1996 г., но с оглед нормата на § 1 от ЗД на ЗС (обн. ДВ, бр.46/2006 г., изм. бр.107, в сила от 31.12.2014 г.) давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31.12.2017 г. Ищецът не може да се легитимира като собственик на процесния имот на соченото от него оригинерно правно основание, тъй като давност в негова полза не е могла да тече през сочения период от 2002 г. до 2015 г., а собствеността принадлежи на Общината по силата на чл. 25, ал. 1, изр. първо от ЗСПЗЗ.
В представеното изложение на касационните основания са формулирани следните въпроси:
(1) „Придобива ли Общината, на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, поземлен имот, попадащ в обхвата на ЗСПЗЗ, т. е. подлежащ на възстановяване, за който има подадено заявление за възстановяване, постановено е реституционно решение, попадащ с цялата си площ в два стари имота записани в плана на старите имотни граници към ПНИ на старите /реституирани/ собственици, записан в ПНИ на селищно образувание т. е. урбанизирана територия на неидентифициран собственик?”
(2) „Какво следва да бъде придобивното основание на Общината за имоти, попадащи в урбанизирана територия, заявени за възстановяване, за които има постановени решения за възстановяване на собствеността от ОбПК /ОСЗГ/ – чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ или чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ?”
(3) „Общината следва ли да установи предпоставките на чл. 19 ЗСПЗЗ, т.е. че е приключила реституционната процедура и имота представлява земеделска земя от т. нар. остатъчен фонд?”
(4) „Ако логиката на законодателя е подлежащите на реституция обобществени земи, които не са заявени от бившите собственици за възстановяване по реда и в сроковете на ЗСПЗЗ, както и не са изкупени от ползвателите в законоустановените срокове, да преминат в собственост на общината ex lege, по силата на чл. 19 ЗСПЗЗ, с влизане в сила на картата на възстановената собственост, съответно с плана за земеразделяне, то в случай, че земята е заявена за възстановяване, бившите собственици са вписани като такива в плана на старите имоти към ПНИ, постановени са решения за възстановяване, придобива ли Общината собствеността ex lege?”
(5) „Налице ли са законови пречки за придобиване на процесния имот по давност при наличие на реституционни решения за възстановяването му, и при осъществявано владение в срок над 10 години от влизане в сила на ПНИ за селищното образувание за периода от 2002 до 2015 г.?”
Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с Р № 203 от 18.10.2016 г. по гр.д.№ 1703/2016 г. на ВКС, І г.о. и Р № 16 от 31.07.2012 г. по гр.д.№ 1409/2010 г. на ВКС, І г.о. Доводът за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) е неоснователен. С релевираното Р № 203 от 18.10.2016 г. е разгледан спор за собственост по отношение на реституиран по ЗСПЗЗ недвижим имот между две насрещни групи физически лица. При произнасянето си ВКС е преценявал дали е налице завършена процедура по възстановяване на собствеността в полза на субект по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ като обстоятелство, изключващо приложението на чл. 19 и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ в хипотеза, коренно различна от настоящия случай. По настоящото дело стари имоти №№ 320 и 325 са били заявени за реституиране от наследниците на бившите собственици, но части от тях (включени в настоящия имот .3658) са останали невъзстановени и неизкупени от ползвател, докато в производството по гр.д.№ 1703/2016 г. на ВКС, І г.о. е установено наличието на решение на органа за поземлена собственост, с което процесния терен е възстановен на заявител с произтичащата от това принципна възможност за придобиването му при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС. Като краен резултат – различният изход на спора по настоящото дело в сравнение с решението по гр.д.№ 1703/2016 г. на ВКС, І г.о. се дължи не на различно тълкуване на закона, а на несходството в казусите от фактическа страна, поради което Р № 203 от 18.10.2016 г. се явява неотносима към случая съдебна практика, с която въззивното решение не влиза в противоречие, тъй като изобщо не е съпоставимо. Противоречие не е налице и с Р № 16 от 31.07.2012 г., в което изрично е разяснено, че всички останали земеделски земи, които не принадлежат на граждани, юридически лица и държавата, са общинска собственост по силата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ и по отношение на тях намира приложение мораториума, наложен с § 1 от ЗД на ЗС за придобиването им по давност. Прочитът на този съдебен акт не разкрива наличието на правно разрешение, което да има отношение към някое от поставените от касатора питания и което да е противоположно на възприетото от въззивния съд. Ето защо касационната инстанция намира, че в случая касаторът не е доказал наличието на основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.). Самата обосновка в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се свежда до излагане на несъгласието на касатора с тезата, че по отношение на новосъздадения имот .3658 са били налице предпоставките за приложение на чл. 19 ЗСПЗЗ. Следва да се подчертае, че окръжният съд не е мотивирал подобна теза, а е изследвал наличието на предпоставките за приложението на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Съществуването на последните е доказано с оглед установените по категоричен начин обстоятелства, че новосъздадения имот .3658 попада върху терен, за който първоначално е имало заявени реституционни претенции (изключващи придобивното основание по чл. 19 ЗСПЗЗ), но с окончателните актове по възстановяване на собствеността имот .3658 е останал извън границите на отредените за бившите собственици имоти №№ .3659 и .3958, с което (с оглед наличието и на останалите елементи от фактическия състав по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ) е осъществено противопоставеното от Общината с отговора на исковата молба придобивно основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1259 от 24.10.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1101/2016 г. на Окръжен съд – Варна, ГО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: