О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 247
гр. София, 02.06.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на десети април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 5153 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 6.06.2016 год. по гр. д. № 7/2016 год. Кюстендилският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 6.11.2015 год. по гр. д. № 1916/2014 год. на Кюстендилския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Л. И. В. от [населено място], [община] против Б. Б. Х. и Е. Н. З., двете от [населено място], иск по чл. 75 ЗС за предаване от ответниците на отнетото й на 19.05.2014 год. владение на част от имот № 011099, с площ на тази част от около 250 кв. м. – около 6 м. ширина от западна посока, дължина от 80.05 м. от източна посока, както и да премахнат корозиралата ограда, построена върху имот № 011099, и иска по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 493 лв., представляваща причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане на сумата.
Въззивното решение се обжалва в срока по чл. 283 ГПК от ищцата Л. И. В. с две касационни жалби, подадени от пълномощниците й адв. Г. Д. и сина й Ив. В., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяната му и вместо това исковете бъдат уважени, евентуално делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Касаторката претендира присъждане на направените разноски.
Приложени са изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с обосноваване наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 -3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по формулирани множество процесуалноправни и материалноправни въпроси, по които според касаторката въззивният съд се е произнесъл и в противоречие с представената съдебна практика.
Ответниците Б. Б. Х. и Е. Н. З., чрез пълномощника им адв. Д. З., оспорват наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението по съображения, подробно изложени в представения отговор. Поддържат липса на правни въпроси, по които произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с посочената съдебна практика, а са налице оплаквания за неправилността на обжалваното решение. Претендират присъждане на направените в настоящето производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска на касаторката за защита на нарушеното владение, въззивният съд приел, че не е налице владение като предпоставка за основателност на иска по чл. 75 ЗС. Този извод съдът обосновал със задълбочена преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, установяващи статута на двата съседни имота, като предмет на извършена доброволна делба на възстановен наследствен земеделски имот. Въз основа на нея ищцата и нейните брат и сестра /В./ са получили реален дял в изключителна собственост, като имот 011099, в който попада спорният такъв, се е паднал на сестра й. Същата през 2009 год. го прехвърлила на свидетеля В. О., а той с нот. акт № 118/2013 год. го дарил на ответницата Б. Х., която преди това придобила собствеността и върху други два съседни имота. Горните обстоятелства относно извършената делба на възстановения наследствен имот не се оспорват и от ищцата, която получила в дял имот 011100, съседен на имот 011099, в част от който се установява, че е засадила градина със зеленчуци – картофи и боб, унищожени според твърденията й /заедно с лози и овощни дървета, колове и порта/ при предприетите от ответниците действия по трасиране и ограждане с ограда на имота им. При тези установени факти въззивният съд приел, че фактическата власт от страна на ищцата върху спорната част не може да се квалифицира като владение по смисъла на чл. 68 ЗС, тъй като не се установява наличие на намерение за нейното своене, т. е. не е налице субективния елемент на този институт. Произнасянето по този материалноправен въпрос не противоречи на съдебната практика, на която се позовава касаторката /ППВС № 6/74 год. и решение № 180 от 17.12.15 год. по гр. д. № 2921/15 год. на І г. о. на ВКС, в което е прието, че конкретното правно качество, в което едно лице се е намирало при извършване на подобренията, е предмет на доказване по всяко дело. Поставеният в изложението към касационната жалба, подадена от адв. Д., въпрос № 9 не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е израз на несъгласието на касаторката с направените изводи на съда, още повече, че в случая не се касае до владение на идеални части от съседния имот. Неотносими към горния извод са въпросите за приложението на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици /примерно въпросите 4,5,6,7/, тъй като предмет на иска е реална част от имот, владението върху която е предмет на предявения посесорен иск по чл. 75 ЗС. Легалното определение на владението е дадено в чл. 68 ЗС и ищцата следва да докаже наличието му и то да е продължило непрекъснато повече от шест месеца преди твърдяното нарушение, за да докаже основателността на предявения иск. Лицето, което упражнява фактическа власт върху част от един имот, без да твърди, респ. да докаже, да е променил намерението си, не е владелец, а в случая самата ищца поддържа в исковата молба наследствения характер на имота, като в хода на производството е установен, а и не е спорен, фактът на извършената доброволна делба. Упражняваната от нея фактическа власт върху част от имота, паднал се в дял на сестра й, не може да обоснове извод за наличие на владение, при липса на доказателства за субективния признак и при липса на твърдяно основание да е в имота, както и при данните за оборването му с установяване придобитото от първата ответница право на собственост върху имота, в който смисъл е и съдебната практика, в т. ч. представената от касаторката.
Поради доказване от ответниците на основанието, на което същите са упражнили действия по установяване на фактическа власт върху имота, въззивният съд приел, че не е налице и неправомерно отнемане, поради което и не са налице предпоставките на иска по чл. 75 ЗС, предявен от касаторката.
Относно спора между страните за границата на двата съседни имота, въззивният съд е изложил съображения за неотносимостта му към предмета на предявения иск за защита на нарушено владение, при който съдът проверява само факта на владението и на нарушението /чл. 357, ал. 1 ГПК/. Когато установи, че такова не е осъществено, вкл. и защото ищецът е извършвал търпими действия, искът по чл. 75 ЗС е неоснователен /Р 483 по гр. д. № 493/12 год. І г. о./. Затова и поставените от касаторката въпроси, свързани с доводи в тази насока са неотносими. Релевантният въпрос за изхода на делото е липсата на предпоставките за защита на нарушено владение, като разрешаването му е обосновано въз основа преценката на събраните по делото доказателства. Поставените от касаторката процесуалноправни въпроси по обсъждане на доказателствата и доводите на страните, както и за допускане на доказателства във въззивното производство, поставени в изложението към жалбата, подадена чрез Ив. В., представляват доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, които не могат да обосноват наличие на правен въпрос като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, касационният съд следва да изхожда от формулираните от касатора въпроси от значение за изхода на делото, като не е длъжен и не може да извежда такива въпроси от твърденията, както и от сочените факти и обстоятелства в жалбата /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Поради това не са налице поддържаните от касаторката основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а с оглед този изход в настоящето производство същата следва да понесе направените от ответниците разноски в него, като им заплати сумата 500 лв. за заплатеното адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 133 от 6.06.2016 год. по гр. д. № 7/2016 год. по описа на Кюстендилския окръжен съд по подадените от Л. И. В., чрез пълномощниците й адв. Г. Д. и И. В., касационни жалби против него.
Осъжда Л. И. В., ЕГН [ЕГН], от [населено място], м. „В.” № 23 да заплати на Б. Б. Х. и Е. Н. З., двете от [населено място], [улица], ет. 5, ап. 15 направените по делото разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: