О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
гр. София, 17.07.2017 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4756 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4884 от 25.07.2016 г., подадена от К. В. И. – лично и като пълномощник на брат си С. В. Х., чрез процесуален представител адвокат С. С. от АК – С. против въззивно решение № 91 от 22.06.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 175/2016 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, ГО.
Ответниците по касация С. Ц. С., Н. П. С. и В. С. Г. не са подали писмени отговори.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд е отменил изцяло решение № 79 от 04.02.2016 г. по гр.д. № 2639/2015 г. по описа на РС – Сливен и вместо това е отхвърлил предявения от К. В. И. и С. В. Х. против С. Ц. С., Н. П. С. и В. С. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на 1/2 идеална част от два недвижими имота, находящи се в землището на [населено място], с начин на трайно ползване – стопански двор, а именно : имот № 51010 с площ 1,627 дка, ведно с построената в него сграда – къща с площ 136 кв.метра и имот № 501011.
Въззивният съд е приел, че през 1994 г., по време на брака си с Е. Г. Г., В. С. Г. закупил процесните имоти от търг, проведен за продажба на имуществото на земеделска кооперация в ликвидация „Х. Б.”, [населено място]. Въз основа на това бил сключен писмен договор по чл. 18 ЗС и изготвен нотариален акт № 65/1994 г. на нотариус К. Т., в които като титуляр на собствеността е посочено името само на В. С. Г.. През 1997 г. бракът на В. и Е. Г. бил прекратен с развод, а Е. Г. починала на 26.09.2006 г. и била наследена от децата си – настоящите касатори. Въз основа на образувани през 2002 г. срещу В. С. Г. изпълнителни дела (обединени през 2005 г.), с влязло в сила на 21.03.2006 г. постановление, на взискателя С. Ц. С. (по време на брака му с Н. П. С.) били възложени процесните имоти. Изпълнението било насочено и проведено по отношение на двата имота в цялост, което е видно и от текста на постановлението за възлагане. Въззивният съд не е споделил аргументите на С. и Н. С., че с влизането в сила на постановлението за възлагане е настъпила преклузия на правата на Е. Г. Г., тъй като никъде в изпълнителното производство не съществуват данни, от които да е видно, че тя изобщо е знаела за воденото изпълнително производство (преди връчване на адресираното не до нея съобщение за възлагане), както и за извършената публична продан на имота, който е бил част от СИО на Е. и В. Г.. Въззивният съд е обсъдил заявеното от С. и Н. С. с отговора на исковата молба възражение за изтекла в тяхна полза пет годишна придобивна давност по чл. 79, ал. 2 във връзка с чл. 70, ал. 1 ЗС и е намерил същото основателно. Позовал се е на ТР № 1 от 06.08.2016 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването, презумпцията по чл. 69 ЗС се прилага на общо основание. В настоящия случай съсобствеността между страните е произлязла от юридически факт (възлагане на имота от ДСИ), различен от наследяването. С. и Н. С. са държали имота като свой, а К. В. И. и С. В. Х. не са оборили презумпцията по чл. 69 ЗС. Даден е положителен отговор на въпроса дали въззивниците са били добросъвестни владелци или не, като е посочено, че разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗС определя като добросъвестен владелецът, който владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена, като е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. В случая имотът е придобит от публична продан, като в изпълнителното производство не са съществували данни за това, че имотът е съсобствен (в самия нотариален акт е било вписано единствено името на В. Г.). Формирано е заключение, че приобритателите по постановлението за възлагане не са могли да знаят, че имотите са в режим на СИО, поради което се явяват добросъвестни владелци, които се ползват и от презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС, която не е оборена. Тъй като С. са придобили имота на правно основание, годно да ги направи собственици, без да са знаели, че праводателят им не е собственик на целия имот, по отношение на тях е започнала да тече 5-годишна придобивна давност, която е изтекла на 21.03.2011 г. От този момент С. са придобили собствеността и върху притежаваната от Е. Г. процесна 1/2 идеална част, поради което предявеният през 2015 г. ревандикационен иск е отхвърлен като неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени следните въпроси:
(1) „Приложима ли е безусловно оборимата презумпция на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците – страни в настоящия спор, при липсата на действия, обективиращи категорични намерения за „преобръщане на владението ?” и
(2) „Придобили ли са по давност ответниците по иска Н. и С. С. идеалните части от спорните имоти, собственост на К. В. И. и С. В. Х. като добросъвестни владелци при липсата на действия, обективиращи категорични намерения за „преобръщане на владението ?”.
Поддържа се наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като въпросите са решавани противоречиво от съдилищата и в случая са решени в противоречие с ТР № 1 от 06.08.2016 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по цитираните въпроси по следните съображения:
Съгласно т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК наличието на задължителна практика по определен правен въпрос изключва възможността за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По приложението на чл. 69 ЗС такава практика е налице, включително цитираното от касаторите ТР № 1 от 06.08.2016 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. По тази причина (отделно от отсъствието на доказателства, че поставените въпроси са решавани противоречиво от съдилищата) обжалването не може да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение не противоречи, а е в съответствие със Закона и задължителната практика, касаеща институтите на владението и придобивната давност. В подкрепа на искането за допускане на обжалването, касаторите са се позовали на противоречащи си становища в решения по чл. 290 ГПК, наличието на които е послужило като основание за образуването на тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. Противоречието е отстранено с ТР от 06.08.2012 г. и практиката е уеднаквена в смисъла, възприет и с въззивното решение, а именно, че в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и за да придобие съответната вещ по давност е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Установените по делото факти определят ответниците по касация именно като владелци по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, ползващи се от презумпцията по чл. 69 ЗС. Тежестта за оборването й е била за касаторите, които не са провели обратно доказване. По делото не са налице обстоятелства, които да обосновават извод, че ответниците са упражнявали не владение върху имотите, а държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. В този смисъл доводите за необходимост от изследването дали е налице „преобръщане на владението” са неотносими, тъй като то касае само хипотезите на фактическа власт, установена на основание, зачитащо правата останалите съсобственици. В случая самото основание, при което е започнала фактическата власт на С., сочи на самостоятелно владение, а не владение на собствената идеална част и държане по отношение идеалните части на Е. Г.. По тази причина за придобиването на процесната 1/2 идеална част не е било необходимо ответниците по касация да извършват (и доказват) едностранни действия за превръщането на държането във владение. Обсъжданото основание е принципно годно да транслира правото на собственост, поради което (и при липсата на оборване на презумпцията по чл. 70, ал. 2 ЗС) изводът, че Н. и С. С. са упражнявали добросъвестно владение, кореспондира с постановките в задължителната практика (т. 9 от ППВС № 6/1974 г.). Това обосновава извода, че в тяхна полза е изтекла придобивната давност по чл. 79, ал. 2 ЗС.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 91 от 22.06.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 175/2016 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, ГО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: