О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
гр. София, 10.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3031 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 161 от 18.01.2019 г., подадена по пощата на 16.01.2020 г. от К. Я. Д., чрез адвокат И. К. от АК – Б., против въззивно решение № 5463 от 30.11.2018 г. по в.гр.д.№ 708/2018 г. на ОС – Благоевград.
С атакуваното решение е отменено решение № 741 от 21.02.2018 г., постановено по гр.д.№ 524/2014 г. по описа на Районен съд – Гоце Делчев, като вместо това е отхвърлен като неоснователен предявеният от настоящия касатор против К. П. С., С. П. Г., С. С. С., И. К. С., И. К. С. и М. П. К. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено по отношение на ответниците – като наследници на К. П. С., роден през 1913 г. и починал на 01.01.1991 г., че наследодателят на ищеца – Я. Ю. Д., бивш жител на [населено място], общ. С., обл. Б., починал на 09.05.1991 г., към момента на образуване на ТКЗС е бил собственик на основание наследство и давностно владение на земеделски имот – НИВА с площ от 2,000 дка, находяща се в м. „Л.“ в землището на [населено място], общ. С., обл. Б., при съседи: А. К., И. Б. и Ю. Д..
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответникът по касация К. П. С. е подал отговор на касационната жалба, приподписан от адвокат К. Д. от АК – Б., като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд на първо място е изследвал допустимостта на предявения от К. Я. Д. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и е приел, че същата е налице предвид съществуването на правен интерес от предявяване на иска с оглед висящото пред органа по възстановяване на поземлената собственост производство по заявление на ищеца за възстановяване на право на собственост на наследниците Я. Ю. Д. върху нива с площ от 2,000 дка в м. „Л.“, землището на [населено място] и заявените твърдения, че страните спорят за един и същи имот, собствеността върху който е възстановена на ответниците в завършило реституционно производство по ЗСПЗЗ. По съществото на спора е прието за установено, че ищецът е наследник на Я. Ю. Д. и като такъв, със заявление от 21.02.1992 г., е поискал реституирането на нива с площ 2,000 дка в м. „Л.“ при отсъствие на индивидуализация със стари граници (съседи). В декларация по чл. 12, ал. 4 ЗСПЗЗ ищецът посочил, че нивата е закупена от Д. П., като не е уточнен момент на покупката, нито е представен удостоверяващ я документ (неформален договор или нотариален акт). Независимо от така подаденото заявление, К. Д. предявил и иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, в резултат от което с влязло в сила решение по гр.д.№ 641/2005 г. на РС – Г. Делчев на ищеца, като наследник на Я. Ю. Д., било признато право да иска възстановяване на собствеността върху още един имот в м. „Л.“, а именно – нива от 2,000 дка при съседи А. К., И. Б. и Ю. Д.. Във връзка с решението по гр.д.№ 641/2005 г. на РС – Г. Делчев последвало подаването на допълнително заявление от 25.11.2005 г., респ. – било постановено решение № 1205В от 25.11.2005 г. на ОбСЗГ – Сатовча, с което на наследниците на Я. Ю. Д. е възстановена собствеността в стари /възстановими/ реални граници върху нива от 2,000 дка в м. „Л.“ при съседи А. К., И. Б. и Ю. Д.. От преписката на ОСЗГ не става ясно има ли произнасяне по първоначалното заявление за реституиране на нива от 2,000 дка в м. „Л.“.
От друга страна, за наследниците на К. П. С. (роден през 1913 г. и починал на 01.01.1991 г.) е поискана реституцията на нива с площ от 3,7 дка в м. „Л.“. Към подаденото на 25.02.1992 г. заявление е приложен акт за поземлена собственост № 298 от 12.12.1955 г., издаден на основание чл. 46 ЗТПС и удостоверяващ правото на собственост на К. П. С. върху земеделски имоти, с които е оземлен през 1942 г., включително нива с площ от 3,7 дка в м. „Л.“ при съседи А. Д. и от две страни негодно. Последвало е постановяването на решение № 2060 А от 13.02.1995 г. на ПК – Сатовча, влязло в сила на 10.02.2000 г., с което е възстановено правото на собственост на наследниците на К. П. С. върху нива с площ от 2,992 дка в м. „Л.“, имот № * по картата на землището, при граници: имот № * на Ю. А. С., имот № * на н-ци на И. И. Б., имот № * на А. К. и имот № * – ливада на н-ците на К. П. С., както и върху ливада с площ от 0,919 дка в м. „Л.“, имот № * по картата на землището (съседен на нивата), при граници: имот № * – ливада на Ю. А. С., имот № * – храсти на община Сатовча, имот № * – пасище, мера на община Сатовча. Легитимирайки се като собственици по силата на решение № 2060 А от 13.02.1995 г. на ПК – Сатовча и придружаващата го скица, през м. януари 2014 г. наследниците на К. П. С. продали възстановената им нива на Ю. А. С..
Обсъдено е заключението на СТЕ, предмет на което е изследване дали е налице идентичност между имота, претендиран да е бил собственост на Я. Д., и имота, възстановен на наследниците на К. П. С.. Обсъдени са и събраните гласни доказателства, ангажирани за установяване дали е упражнявана фактическа власт от Я. Д. върху процесния имот преди коопериране на земята през 1957 г., както и продължителността на това състояние. Въззивният съд е посочил, че само свидетелят М. Д. (първи братовчед на ищеца) е бил пълнолетен към 1957 г. Свидетелят А. е посочил, че живее в селото след 1964 г. и не знае кой какви имоти е имал преди ТКЗС, поради което изнесеното от него (относно владението върху имота в наши дни) е ирелевантно за спора. Свидетелят Б. е роден през 1945 г., към 1957 г. е бил на 12 г. и възпроизвежда обстоятелства малко преди и след образуването на ТКЗС. Свидетелят М. Д. сочи като владелец на имота чичо си Я., но към момента на образуването на ТКЗС, без да установява началния момент на владението. Не установява как чичо му Я. е придобил имота, не познава П. (праводателя съгласно декларацията по чл. 12, ал. 4 /отм./ ЗСПЗЗ).
От правна страна въззивният съд е приел, че по положителния установителен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в тежест на ищците е да установят, че конкретният имот, за който съществува спора за собственост, е бил на техния наследодател, като следва да проведат пълно и главно доказване за принадлежността на правото на собственост към момента на кооперирането и идентичност на претендирания земеделски имот с този, собствен на техния наследодател и внесен от него в ТКЗС. В случая такова доказване относно принадлежността на правото на собственост в патримониума на Я. Д. към 1957 г. не е проведено. За да е придобито правото на собственост на соченото придобивно основание, ищецът е следвало да докаже упражнявано от Я. Д. владение в продължение на срока, предвиден с чл. 34 от отменения Закон за давността – 20 г., т.е. владение, установено най-късно през 1937 г. Събраните гласни доказателства не дават основание такъв факт да бъде приет за установен, доколкото възприятията на М. Д. (роден 1936 г.) и Б. касаят факти в последните години преди 1957 г., а тези на А. са за времето след 1964 г. Никой от свидетелите не установява владение отпреди 1950 г., поради което не е налице основание да се приеме, че към 1957 г. е изтекъл срокът на придобивната давност в полза на Я. Д.. Съдът е съобразил и това, че с клетвената декларация по чл. 12, ал. 4 (отм.) ЗСПЗЗ ищецът се е позовал на сключен неформален договор за продажба, който може да послужи като основание за установяване на самостоятелно давностно владение (чийто срок в случая е 20 г.), но сам по себе си не транслира собственост. Доколкото документ, обективиращ такъв неформален договор не е представен по делото, то в случая не е приложимо изключението по чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, съгласно което придобивната давност, започнала да тече в полза на владелеца на земеделска земя, който основава владението си на писмен договор, доброволна делба или друг писмен документ, не се прекъсва с включването на земите в трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Отчетено е още, че първоначално заявената през 1992 г. нива не е индивидуализирана по категория и граници, а съседи са посочени едва в допълнителното заявление от 2005 г. – при вече проведени реституционни процедури относно имот № * на А. К. (съгласно Решение на ПК от 09.01.1998 г.) и имот № * на н-ци на И. И. Б. (съгласно Решение на ПК от 13.02.1995 г.) – съседни на възстановения на ответниците имот № *. Като е обобщил, че ищците не са доказали както идентичност между владяния от наследодателя на ищеца и възстановения на ответниците имот, така и владение в течение на изискуемия 20-годишен срок на придобивната давност, въззвният съд е постановил отхвърляне на претенцията по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ като неоснователна.
В изложението на касационните основания на първо място се поддържа искане обжалването да бъде допуснато при условията на третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК – поради очевидна неправилност.
На следващо място са поставени въпроси, по които се иска касационното обжалване да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (поради противоречие със задължителна практика на ВКС в тълкувателно решение, каквото не е посочено) и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:
„Свидетелските показания на лица, които са били на възраст, на която са могли да придобият реална представа за съзнателно упражняване на владение върху имота, достатъчни ли са за да се приеме, че с показанията им може да се установи давностно владение ?“ и
„Житейската невъзможност да се ангажират показанията на свидетели на възраст, достатъчна, за да се установи 20-годишно владение на имот преди образуването на ТКЗС, ще доведе ли до ограничаване на приложното поле на разпоредбата на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ ?“.
Касаторът поддържа, че въззивното решение противоречи на Решение № 18 от 19.02.2016 г. по гр.д.№ 4592/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 241 от 31.05.2011 г. по гр.д.№ 747/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 288 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1145/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 35 от 22.02.2012 г. по гр.д.№ 419/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., без в тази част от изложението да формулира конкретно питане или да свързва твърдението за противоречие с някой от цитираните по-горе въпроси.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и отсъства вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът не е обосновал решението си, а ако ВКС счете, че има обосновка, то е налице явна необоснованост при прилагане на правната и житейска логика, както и не са обсъдени в пълнота събраните по делото писмени и гласни доказателства. Тези доводи не се споделят от ВКС. Принципно положение е, че необсъждането на доказателства по делото, както и неправилният им анализ не води до наличието на съдебен акт, постановен в явно нарушение на закона или извън закона, нито до явно необосновано решение с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи са за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а неправилността на съдебният акт не е сред основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол и не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК.
Не се установява да са налице предпоставките за допускане на обжалването и при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Във връзка с формулираните в изложението питания на първо място не може да се приеме, че имат обуславящо значение за изхода на спора, тъй като въззивният съд не е приемал, както че разпитаните по делото като свидетели лица са били на възраст, на която да са могли да придобият реална представа за съзнателно упражняване на владение върху имота през целия релевантен за случая 20-годишен период от време, нито пък, че житейската невъзможност да се ангажират показания на свидетели на възраст, достатъчна, за да се установи 20-годишно владение на имот преди образуването на ТКЗС има за последица ограничаване на приложното поле на разпоредбата на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Това обезсмисля обсъждането дали са налице допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но следва да се отбележи, че те не са и доказани. Липсва противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не е посочено с кое тълкувателно решение не е съобразено въззивното решение (и противоречие от това естество в случая отсъства), а посочените от касатора решения на ВКС по конкретни дела не съдържат произнасяне по поставените от касатора въпроси. Липсва и обосновка с какво произнасянето на ВКС по поставените въпроси би допринесло за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото в смисъла на разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. В частта от изложението, съдържаща позоваване на решения на ВКС, са възпроизведени пасажи от актовете, произнасянето в които от една страна свидетелства за липсата на сходство и от фактическа страна между настоящия и казусите по другите разгледани от ВКС спорове, а същевременно отсъстват и питания, в контекста на които да се преценява дали съществува противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 500 лева – заплатено в брой адвокатско възнаграждение съгласно ДПЗС № 0000162718 (л. 20).
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5463 от 30.11.2018 г. по в.гр.д.№ 708/2018 г. на ОС – Благоевград.
ОСЪЖДА К. Я. Д. ДА ЗАПЛАТИ на К. П. С. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защитата му пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: