О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№446
гр. София, 22.08.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4624 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 117938 от 14.09.2017 г., подадена от А. С. С. (П.) и К. С. Ц. чрез адвокат И. И. от САК против въззивно решение № 5889 от 11.08.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 6482/2015 г. по описа на СГС, ГК, ІV „г” въззивен състав.
Ответникът по касация Й. И. И. е депозирал отговор чрез адвокат Е. Х. от САК и адвокат Д. Ц. от САК, като възразява срещу допустимостта на жалбата от гледна точка цената на иска, както и срещу допускане на обжалването. Претендира разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 , т. 1 ГПК ( в ред. на ДВ бр. 50/2015г.), според която въззивните решения по искове за собственост върху недвижими имоти подлежат на касационен контрол независимо от цената на иска. Същата отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение от 13.02.2015 г. по гр.д.№ 18429/2013 г. на Софийския районен съд, като вместо това е признато за установено по предявения от Й. И. И. иск с правна квалификация чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /в ред. до изм. с ДВ бр. 49 от 2014г./ по отношение на К. С. Ц. и А. С. П., че ищецът е собственик на 1/8 ид. част от южната реална част с площ 485 кв.м. от имот с кадастрален идентификатор 68134.1973.369, с графична площ 993,00 кв.м., находящ се в [населено място], район В., в.з. „С. – Д. – ІІ част“, местност „С. р.“, представляващ УПИ LVIII – 369, кв.22Б по регулационния план от 2009 г. на [населено място] – в.з. „С. – Д. -ІІ част“, която южна реална част е означена по цифрите:10-10’-12’-13 на комбинирана скица към съдебно – техническа експертиза от 22.05.2014 г., на л.97 от първоинстанционното дело, като е налице непълнота в кадастралната карта и регистри, одобрени със заповед № РД-18-3/11.01.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, тъй като имотът не е нанесен.
Въззивният съд е сезиран с положителен установителен иск за установяване правото на собственост на основание наследствено правоприемство и земеделска реституция на ищеца върху 1/8 ид. част от процесната реална част от имота, чието право ответниците, като приобретатели на същия, получен по замяна от ТПС комисия, на чието име е нанесен в КККР оспорват и се противопоставят в нанасянето му като самостоятелен обект. На първо място съдът е счел, че е искът е допустим, позовавайки се на приетото в ТР по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК и с оглед характеристиката на същия, че производството не следва да бъде спирано до приключване на висящото производство пред СРС по гр. д. № 11393/2013г. на 50 състав по предявен от настоящите ответници срещу наследниците на Й. Й., сред които е ищецът, отрицателен установителен иск, че последните не са собственици на същата спорна реална част от имот с идентификатор 68134.1973.369. В тази връзка е провел разграничение между защитата, която се постига посредством предявяване на положителен или отрицателен установителен иск за собственост, като е посочил, че при отрицателен установителен иск правото се отрича не на конкретно правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни до приключване на устните състезания негови основания, докато при положителен установителен иск се изследва само конкретното заявено от ищеца основание за право на собственост, с оглед на което е формирал извод, че настоящото дело е основание за спиране на това по предявения отрицателен установителен иск. Приел е за установено от фактическа страна, че ищецът е наследник на Й. В. С. /Й. Й. Д./, починала на 16.05.1964 г. за 1/8 ид.част от наследството. Наследодателката му била собственик на нива в местността „Суха река“ с площ от около 5,7 дка, с част от която с площ от 1 дка след внасянето й в ТКЗС през 1965 г. била извършена замяна от ТПС комисия срещу имот на А. С. Д., представляващ нива в същото землище, местност „Лисичите дупки“ с площ 1 дка. След смъртта на първоначалния приобретател А. С. Д. през 1968 г. наследниците му извършили делба, в резултат на която имотът бил поставен в дял на С. А. С.. През 1972 г. той дарил „500 кв. м. – северната реална част от неурегулиран имот от 1000 кв. м. на дъщеря си А. С., а през 2003 г. – 1/2 ид. част от неурегулиран имот с площ 1000 кв. м. на дъщеря си К. Ц.. С решение № 1-32-186/11.01.2011г., постановено по гр.д.№4118/2010г. по описа на СРС, 32-ри състав, постановено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, след констатация за наличие на предпоставките на чл.18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ и частична отмяна на решението на ОСЗГ е постановено възстановяване право на собственост на наследниците на Й. Й. В. в стари реални граници върху южната реална част от нива с площ от около 485 кв.м, находяща се в землището на Д., м.”Сухата река”, имот пл.№ 024153 по КВС, представляваща част от имот 1902, к.л.719, означен по букви ДЕВГД от скицата на тройната СТЕ, неразделна част от съдебното решение, представляваща южната половина от ПИ 369, означен с буквите ДЕВГД. Със Заповед № КД-14-22- 292/10.04.2012 г. на началника на СГКК е одобрено изменението в КККР и нанасянето на поземлен имот 68134.1973.2790 с площ от 560 кв.м., начин на трайно ползване нива на наследници на Й. Й. В. и на поземлен имот с идентификатор 69134.1973.2791, с площ от 508 кв.м., собственост на ответниците.
С приетата по делото СТЕ се установява идентичността между описания в титулите за собственост имоти и процесния /между имота описан в т.1 от нот.акт № 38, т.ІІ, peг.38, н.д.18/1937 г., легитимиращ наследодателя на ищеца като собственик на нива, находяща се в землището на [населено място], м.“Суха река“ с площ от около 5,7 дка и имот с пл.№ 1902 от кадастрален план от 1950 г.; между имота, описан в решение №І-32-186/11.01.2011 г. на СРС, по гр.дело №4118/2010 г. като южната част от имот 24152 от КВС с площ от 485 кв.м (по цифри 10-11-12-13-10 със зелен контур на скицата) и част от имот пл.№ 1902 от стария кад.план от 1950 г.; между описания в нот.акт № 181, т.IV, д.2519/1965 г. имот – нива, м.“Суха река“ с площ 1,0 дка, получена от ТПС комисия по замяна (попълнен с пл.№ 369, к.л.719 (по цифри 10- 11-12-13-10), имот № 24152 от КВС и част от имот пл.№ 1902 от стария кад.план от 1950 г.; между имота, посочен в нот.акт за дарение № 110,т.XVII, д.№ 3040 от 28.06.1972г. като неурегулирано място с площ 500 кв.м, представляващо северната част от нивата в м.“С. р.“ от 1000 кв.м., северната част от имот пл.№ 369, северната част от имот № 24152 от КВС и част от имот пл.№ 1902 от стария кадастрален план от 1950 г. ; посочения в н.а.№ 60, т.1, рег.№ 3313, д.№ 60 от 22.07.2003 г. имот – 1/2 ид.ч. от неурегулиран поземлен имот в м.“С. р.“, в.з.“С. -Д.“ I-ва част, заснет под № 369, к.л.719 с графично измерена площ 993 кв.м., с южната част от имот пл.№ 369, к.л.719, с южната част от имот № 24152 от КВС и с част от имот пл.№ 1902 от стария кад.план от 1950г. /
При тези факти въззивният съд е приел, че спорът между страните се концентрира върху това налице ли са предпоставките за възстановяване на собствеността върху имота, предвидени в чл.18з, ал.3 от ЗСПЗЗ. Посочил е, че според тази разпоредба земеделската реституцията се изключва при извършената по реда на ЗТПС замяна на земеделски земи в случаите когато (1) имотът е застроен или (2) с получения по замяна имот са били извършени разпоредителни сделки преди влизането в сила на ЗСПЗЗ, като за такива не се считат разпореждания между съсобственици/сънаследници/, придобили имота по замяна, извършена по ЗТПС, респективно по наследство от заменителя, тъй като в този случай имотът не се придобива от трето лице. Приел е за безспорно с оглед твърденията на страните и изявлението на процесуалния представител на страните в съдебно заседание от 15.03.2016г., че имотът не е застроен. Доколкото същият след неговата замяна първо е бил наследен след смъртта на лицето, получило го по замяна по реда на ЗТПС, впоследствие е бил предмет на делба между сънаследниците, а дарение е извършено само на северната му реална част и предмет на делото е собствеността върху южната реална част, то извършената замяна не се е стабилизирала на основание чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ. Пояснено е, че не следва да бъде вземано предвид дарението на процесния имот през 2003г., тъй като е извършено след влизането в сила на ЗСПЗЗ и не обуславя приложимостта на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ.
Иска се допускане на обжалването по следните въпроси:
1. „Кои сделки са „разпоредителни” по смисъла на чл. 18з, ал. 3, изр. 2 ППЗСПЗЗ и в частност делбата представлява ли такава сделка и има ли значение лицето, в чиято полза е извършено разпореждането ?” с довод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид Определение № 1007 от 06.11.2009 г. по гр.д.№584/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. (чл. 288 ГПК, л. 18), Решение № 1108 от 27.09.2006 г. по гр.д.№ 1782/2005 г. на ВКС, ІV г.о. (л. 16), Решение № 52 от 09.02.2009 г. по гр.д.№ 4599/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о. (л. 13), Решение № 206 от 14.05.2012 г. по гр.д.№ 296/2011 г. на ВКС, І г.о. (постановено по чл. 290 ГПК, л. 21).
2. „Как трябва да се цени твърдение на страната относно определен факт, ако по делото са налице доказателства за обратно на твърдяното ?” с довод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
3. В хипотезата на чл. 18з, ал. 3, изр. 2 от ППЗСПЗЗ има ли разлика между съсобственици, придобили имот по замяна и сънаследници, т. е. придобили имота по наследство от заменителя?“ с довод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
4. „Има ли значение видът на предявения иск – положителен или отрицателен установителен в хипотезата на чл. 229, ал.1,т. 4 ГПК?“ с довод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
По въпроса кои сделки са „разпоредителни” по смисъла на чл. 18з, ал. 3, изр. 2 ППЗСПЗЗ и в частност делбата представлява ли такава сделка и има ли значение лицето, в чиято полза е извършено разпореждането е формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК , предвид което поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не намира приложение. Ето защо не следва да се извършва преценка дали въззивното решение противоречи на посочените съдебни актове, постановени по реда на чл. 218а, ал.1 ГПК (отм.). В Решение № 223 от 13.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1945/2014 г., I г. о. е прието, че заложената в разпоредбата на 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ (изм. – ДВ, бр. 122 от 19.12.1997 г.) законодателна цел е да не се засягат интереси на трети лица, придобили имота от получилите го по замяната и да не се създават условия за необосновано разместване на имуществени блага и за спорове, свързани с неоснователно обогатяване. Когато разпоредителната сделка е само между сънаследниците на заменителя за идеална част от заменения имот не се постига този ефект, тъй като собствеността се концентрира в един от тях. Идентично е положението при извършена помежду им съдебна делба, тъй като това производство не е разпоредителна сделка, каквато не представлява и наследяването. Посочено е, че текстът на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ изключва реституцията само при разпоредителни сделки и застрояване, в които хипотези се създава ново правно или фактическо положение – в първия случай собствеността се придобива от нов субект, а във втория се променя фактически имота – увеличава се неговата стойност. Общият разум на реституционните закони е да не се възстановява собствеността когато имотът не съществува във вида, в който е бил, или когато реституцията ще засегне трети лица и ще създаде сложни имуществени отношения между тези лица и възстановените собственици. Обосновано е, че при разпореждания между съсобствениците (сънаследниците), придобили имота по замяна от ТПС-комисия, респективно и по наследство от заменителя този неблагоприятен ефект не се постига, тъй като имотът не се придобива от трето лице. Въззивното решение е съобразено с това тълкуване на Закона.
С приложеното решение № 206 от 14.05.2012г. по гр.д. № 296/2011 г. на ВКС, III г.о. е дадено правно разрешение на въпроса представлява ли предварителен договор за продажба на недвижим имот разпоредителна сделка по смисъла на чл. 18з ППЗСПЗЗ, като е прието, че този договор няма характер на разпоредителна сделка по смисъла на закона доколкото няма транслативен ефект. С решение № 307 от 18.12.2013г. по гр. д. № 2327/2013 г. на ВКС, I г.о. е разгледана хипотеза, при която притежаваният преди замяната недвижим имот е бил отчужден, а замененият е получен като обезщетение, в който случай замяната запазва действието си като акт по обезщетяване, независимо дали след извършването й имотът е бил застроен, респ. дали са извършвани разпоредителни сделки в полза на трети лица. Цитираните актове са неотносими към настоящия случай, тъй като разглежданите хипотези са различни, поради което и не обосновават извод за наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно разясненията, дадени в т. 3 от от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК (в ред. до изм. с ДВ бр. 86/2017г.) правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Определение № 1007 от 06.11.2009 г. по гр.д.№584/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. е постановено в производство по чл. 288 ГПК, в което не се разрешава правен спор, поради което не попада в приложението на разпоредбата на чл. 280, ал.2 ГПК.
Поставеният от касатора втори въпрос е израз на несъгласието му с резултата от извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства. Обсъждането на доказателствата е дейност на съда, която е подчинена на установените с ГПК процесуални правила, спазването на които обезпечава правилността на решението, която не е предмет на проверка във фазата по селекция на касационните жалби, а във фазата на разглеждането им по същество, поради което въпросът не попада в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че принципът на непосредственост, заложен в чл. 11 ГПК, изисква съдът да формира волята си на база на събраните пред него, а не в друг процес доказателства.
Правно разрешение на поставения трети въпрос от изложението се съдържа в цитираното Решение № 223 от 13.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1945/2014 г., I г. о., в което е прието, че не се възстановява собствеността когато ще се засегнат права на трети лица и ще се създадат сложни имуществени отношения между тези лица и реституентите, като е поставен знак за равенство между лицата, придобили имота по замяна, извършена по ЗТПС, и техните наследници, тъй като същите не са трети лица.
Формулираният четвърти въпрос не е обуславящ решаващата воля на съда. За да формира извод за липса на основание за спиране на производството по чл. 229, ал.1,т. 4 ГПК въззивният съд не е изхождал от вида на предявения иск като положителен или отрицателен, а от предмета му – правото, чиято защита се брани посредством него. Дали преценката му правилна е конкретния случай е въпрос, който не подлежи на изследване в производството по чл. 288 ГПК.
Следва да се има предвид, че съобразно т .4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос е основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви. В тези хипотези задача на произнасянето на касационния съд е създаването на съдебна практика по прилагането на Закона или осъвременяване на тълкуването предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторът изобщо не е обосновал с какво произнасянето по поставените от него въпроси би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането – не сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, нито пък непълни, неясни или противоречиви приложими законови разпоредби. Ето защо ВКС приема, че в случая отсъства основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Независимо от настоящото произнасяне, касаторите не следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация сумата 1200 лева – разноски за защитата му пред ВКС съобразно Договор за правна защита и съдействие № 665802 от 14.11.2017 г. Макар в договора да е посочено, че сумата е заплатена, не са представени доказателства за това – документът не съдържа отбелязване за начина на плащане (в брой или по банков път), поради което не може да бъде третиран като разписка в смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5889 от 11.08.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 6482/2015 г. по описа на СГС, ГК, ІV „г” въззивен състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Й. И. И. за присъждане на разноски за защитата му пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: