О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 385
гр. София, 29.08.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на трети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова търговско дело № 60420 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби против въззивно решение № 847 от 15.04.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 5370/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, подадени от насрещните страни по делото, както следва:
с вх.№ 7339 от 19.05.2016 г. от И. М. З. чрез адвокат К. Н. от САК и
с вх.№ 8481 от 10.06.2016 г. от [фирма] чрез юрисконсулт Л. Х..
Постъпил е отговор от [фирма] срещу жалбата на И. М. З., в който се възразява срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, евентуално – срещу основателността на тази жалба. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение.
Жалбите са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговарят на изискванията по чл. 284 ГПК.
С молба вх.№ 3583 от 30.03.2017 г. [фирма] е представил решение от 16.02.2017 г. по н.а.х.д.№ 6142/2016 г. на СРС, 7 състав, с което П. С. П., в качеството й на водач на МПС л.а. „Х.” с рег. [рег.номер на МПС] , е призната за невиновна и оправдана по обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. б”, пр. 2 вр.чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, извършено на 25.03.2014 г. С оглед обстоятелството, че решението не е влязло в сила, а има преюдициално значение за спора, заявено е искане на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК да бъде спряно настоящото производство до окончателното приключване на производството по н.а.х.д.№ 6142/2016 г. на СРС, 7 състав. Така заявеното искане следва да бъде оставено без уважение по следните съображения:
Подадените жалби срещу въззивното решение имат суспензивен ефект (препятстват влизането му в сила), но не и пряк деволутивен ефект, тъй като не пораждат веднага правомощия за касационната инстанция да провери правилността на атакувания съдебен акт. Контролно-отменителните функции на ВКС могат да бъдат упражнени само при наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Същевременно, съгласно т. 8 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ГК, Върховният касационен съд не може да постанови спиране на производството по чл. 182, б. „б”, „г” и „д” ГПК (отм.). Предвид принципното сходство в регламентацията, указанията по т. 8 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ГК са важими и във връзка с отговора на въпроса дали основанията по чл. 229, ал. 1, т. 2, т. 4 и т. 5 ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) са приложими във фазата по разглеждане на касационната жалба по същество, който е отрицателен. След като исканото спиране не може да бъде допуснато във фазата по разглеждане на касационната жалба по същество, още по-малко това е възможно да се осъществи във фазата по селектиране на касационните жалби. Ето защо ВКС пристъпва към проверка за наличието на основание за допускане на касационното обжалване.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 6931 от 14.10.2015 г., постановено по гр.д.№ 12397/2014 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-20 състав, с което [фирма] е осъдено на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) да заплати на И. М. З. сумата 40 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от претърпяна увреда, получена при ПТП, настъпило на 25.03.2014 г., заедно със законната лихва върху присъденото обезщетение за периода от 25.03.2014 г. до окончателното изплащане. Иска е отхвърлен за разликата над сумата 40 000 лева до пълния предявен размер от 80 000 лева.
Касаторът И. М. З. е заявил оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Искането за допускане на касационното обжалване поддържа с доводи за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Счита, че въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд относно прилагането на разпоредбата на чл. 52 и принципа на справедливостта при определяне размера на застрахователното обезщетение за претърпени неимуществени вреди е решен в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът излага становище за допуснато от въззивната инстанция отклонение от практиката на ВКС относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото (решение № 749 от 05.12.2008 г. на ВКС, ТК). При определяне на дължимото застрахователно обезщетение като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент, предвид ежегодното увеличаване на лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди. Според касатора въззивният съд неправилно е приложил и разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при преценката за наличието на съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат. Моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него отхвърлителна част, същото да бъде отменено и предявеният иск да бъде уважен в пълния му предявен размер, заедно със законната лихва и присъждане на направените разноски съобразно новия изход по същество.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Предвид изложеното по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и въззивното решение, материалноправният въпрос, от който зависи изходът на спора, се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане и на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне на размера на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД Пленумът на ВС с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно ППВС № 4 от 23.12.1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания, възрастта на увредените лица, икономическата конюнктура и др. В този смисъл са постановени множество решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, които съставляват задължителна практика за съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай и от събраните по конкретното дело доказателства, а не от неточното прилагане на закона – чл. 52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий при определяне размера на обезщетението при този вид вреди. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с доказаните от ищеца болки и страдания, техния интензитет и продължителност, възрастта на пострадалия, релевантния за преценката момент, стабилизираното състояние, бъдещите прогнози. Постоянна и задължителна е и практиката на ВКС, обективирана в решение № 177 от 27.10.2009 г. по т.д.№ 14/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д.№ 795/2008 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 59 от 29.04.2011 г. по т.д.№ 635/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени вредите, е настъпило на 25.03.2014 г. и е съобразил установените по делото факти и обстоятелства, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Доводът на касатора, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент, предвид ежегодното увеличаване на лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди, се отнася до правилността на решението. Независимо от това, настоящият съдебен състав счита, че като е съобразил, че процесното ПТП е настъпило на 25.03.2014 г., при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият съдебен състав не е постановил решение в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК (така – решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д.№ 916/2011 г. на ВКС, I т.о. и др.), съгласно която при прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост. По въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД също е налице задължителна съдебна практика, обобщена в ППВС № 17 от 18.11.1963 г. и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като в случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Въпросът за наличието или отсъствието на съпричиняване от страна на пострадалия и причинната връзка с настъпилия вредоносен резултат е конкретен и е изцяло в зависимост от установените факти и събраните доказателства по делото. Обжалваното решение е в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, поради което не са налице твърдените основания за допускане на касационно обжалване. Различният изход в съдебната практика обикновено се дължи на различна фактическа обстановка, установена от събраните доказателства по всяко конкретно дело. В съответствие със задължителната практика въззивната инстанция е обсъдила представените по делото доказателства, установила е фактическата обстановка и въз основа на нея е стигнала до извод, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца поради движение със скорост, надвишаваща разрешената, при отсъствие на доказателства в момента на настъпване на ПТП пострадалият да е изпълнявал действия, даващи му основание за придвижване като МПС със специален режим на движение (чл. 91 и чл. 92 ЗДвП).
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа от касатора [фирма] на първо място с довод, че въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953 г., поради допуснати съществени процесуални нарушения при преценката на събраните по делото доказателства и неизпълнение на задължението да обсъди направените в срок от ответника по иска възражения. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставения проблем. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, произтича от предмета на спора и е от значение за решаващата воля на съда (при наличие и на някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК), но не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването, тъй като не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване.
Касаторът [фирма] поддържа още, че като е приел да е налице виновно и противоправно поведение от страна на водача П. С. П., въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 2 от ППВС № 7 от 1959 г. С посочената задължителна практика е прието, че отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда при наличността на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди; причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай, а вината се предполага до доказване на противното. Атакуваното решение е съобразено с постановките на т. 2 от ППВС № 7 от 1959 г. – прието е, че, като е навлязла в кръстовището, въпреки че отляво е идвал мотоциклет, отстоящ на по-малко от 100 м. от кръстовището и видим от местонахождението й, водачът П. е нарушила правилата за движение по пътищата (чл. 50, ал. 1 ЗДвП), като не е осигурила предимство на движещите се по пътя с предимство в резултат от липсата на съобразяване за скоростта и отстоянието на мотоциклетиста до кръстовището. Несъгласието на касатора – ответник с формираните от съда изводи относно фактите, обосноваващи приложението на чл. 45 ЗЗД, не съставлява основание за допускане на обжалването, а довода за неправилност на въззивното решение не подлежи на обсъждане във фазата по селекция.
Касаторът [фирма] поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл при наличие на противоречие в практиката на съдилищата по въпроси (1) по приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 1 ЗЗД, (2) в кои случаи е налице виновно поведение на водача съгласно чл. 20, ал. 2 ЗДвП и водачът на МПС длъжен ли е да предвижда противоправното поведение на другите водачи и да се съобразява с него и (3) при ПТП, настъпило между двама водачи, когато единият е имал възможност да предотврати същото, но не го е сторил, следва ли да се вменява вина на другия водач – с довод, че въззивното решение противоречи на решение № 15 от 09.01.2013 г. по в.т.д.№ 1004/2012 г. по описа на АС – Пловдив, т.о., ІІІ състав (влязло в сила на 27.01.2014 г.). Прочитът на решението на АС – Пловдив и потвърденото с него решение на първата инстанция (№ 1114 от 28.06.2012 г. по гр.д.№ 2937/2011 г. на ОС – Пловдив, ІV гр.състав) обосновава извод за отсъствието на каквото и да е сходство между установената по в.т.д.№ 1004/2012 г. фактическа обстановка и тази по настоящото дело. Именно различието в конкретните факти и обстоятелства по двете отделни дела предопределят и различието в изхода на спора, поради което за никакво противоречиво разрешаване на идентични правни въпроси не може да става дума, респ. не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по никой от формулираните въпроси.
Касаторът [фирма] поставя и питането Длъжни ли са участниците в движението да предвиждат противоправното поведение на другите участници в движението, отговор на който търси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На първо място въпроса е така общо формулиран, че е невъзможно да получи конкретен отговор по тълкуването на закона. Отделно от това отсъства каквато и да е обосновка за необходимостта от произнасяне на ВКС с оглед точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В обобщение – не е налице основание за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода от настоящото произнасяне, в отговор на заявеното от [фирма] искане в качеството му на ответник по жалбата на И. М. З. и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да се присъди заплащане на сумата 100 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 847 от 15.04.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 5370/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав.
ОСЪЖДА И. М. З. ДА ЗАПЛАТИ на [фирма] сумата 100 (сто) лева – юрисконсултско възнаграждение за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: