О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 336
гр. София, 25.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваните от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3511 по описа за 2018 г. и частно гражданско дело № 3510 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 20627 от 09.07.2018 г., подадена от Н. И. Ц. чрез адвокат Н. Т. от АК-В. против въззивно решение № 970 от 04.06.2018 г. по в.гр.д. № 468/2018 г. на ОС-Варна. С него е оставено в сила решение Решение № 5349/20.12.2017 г., постановено по гр.д. № 17512/2013 г. на РС-Варна, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Н. И. Ц. против И. Л. Ц. иск за намаляване на завещателно разпореждане и възстановяване на запазената й част до размер на 1/3 от 1/2 ид.ч. от саморъчно завещание от 06.05.2009 г. на И. М. И., поч. на 24.06.2011 г., бивш жител на [населено място], обявено с протокол рег.№ 5496/07.08.2012 г. на Нотариус Ал. Г., вписан в НК-С. под № 194, с район на действие Варненски окръжен съд, с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН и е допусната съдебна делба между И. Л. Ц. и Н. И. Ц. на процесният недвижим имот – ПИ с идентификатор №***, с площ от 600 кв. метра, с адрес – [населено място], В. област, район „А.“, п.к. 9000, м-ст „Р.“, местност „24″, с номер по предходен план 386, при съседи по КК на [населено място]: ***, ***, ***, ***, описан в предходен документ за собственост /нот.акт № 106, н.д. № 10757/1993 г. на нотариус Д. С./ като място с пространство от 710 кв. метра, а по удостоверение за ползване 800 кв. метра, находящо се в м-ст „Р.“ в землището на [населено място],[жк], в зона за земеделско ползване, съставляващо имот с пл. № * в кв. 66 по плана на кв. Г., при съседи: път, К. И. П., Я. С. Н. и К. П. К., ведно с намиращото се в имота дървено бунгало, представляващо по скица: вилна сграда – еднофамилна с идентификатор № ****, с площ от 17 кв. метра, при равни квоти по 1/2 ид. част за всяка една от съделителките.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответницата по касация И. Л. Ц. е подала отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК въззивният съд е приел за неоснователно възражението за нищожност на процесното завещание. Независимо че в случая датата на съставяне на процесното завещание е поставена и в началото му и след подписа на съставителя, тя е елемент от съдържанието му в изискуемия се от чл. 25, ал. 1 от ЗН смисъл и поредност, което го прави валидно, при съобразяване, че изцяло е написано ръкописно от самия завещател и подписано от него, както завещанието не страда от останалите пороци, изрично посочени в нормата на чл. 42 ЗН. Във връзка с начина на изчисляване на стойностния размер на наследството по предявения насрещен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН е прието, че в случая наследодателят е оставил внучка (дъщеря на единствения му син) и съпруга, предвид което запазената част на всеки от тях от наследството му е 1/3, колкото е и разполагаемата част на наследодател. По делото не е спорно, че наследодателят И. М. И. не е завещавал или дарявал на ответницата определени имущества, която – като преживяла негова съпруга, е призована да го наследи и е наследник със запазена част от наследството му. С оспорване на иска за делба по делото тя е приела и наследството му, защото това нейно недвусмислено действие несъмнено предполага намерението й да го приеме. С предявяването на завещанието по иска за делба ищцата не само е упражнила правата си по него, но и е приела същото. При това положение, за да определи размерите на разполагаемата част и на запазената част на ответницата от наследството на посочения наследодател, съдът е образувал една маса от всички имущества, които са му принадлежали към момента на смъртта му (чл. 31 ЗН). Тежестта да докаже последните лежи върху ищцата по делото. От представените в тази насока доказателства по делото е установено, че към момента на смъртта си И. И. е притежавал само половината от процесния имот в кв. Г.. Съобразено е влязлото в сила решение по гр.д.№ 6381/2014 г. на РС – Варна, с което съдът, след като е отхвърлил предявените от И. Л. Ц. искове с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД искове, на основание чл. 40 ЗЗД е прогласил договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 11, том II, рег. № 4500, дело № 198 от 22.06.2011 г. на нотариус И. М. (с район на действие ВРС), сключен между И. И., действащ чрез пълномощника си С. Г. М., и Н. И. Ц. в качеството им на продавачи, и С. М. в качеството на купувач по време на брака на последната с В. С. М., с предмет недвижим имот, представляващ апартамент № 9 с адм. адрес: [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „Г“, ет. 1, с площ 66.25 кв.м., за относително недействителен по отношение на ищцата И. Л. Ц. до размера на наследствената й квота от наследството на И. И. (б.ж. на [населено място], поч. на 24.06.2011 г.), а именно за 1/4 ид.ч. на основание чл. 40 ЗЗД – поради договаряне от пълномощника във вреда на представлявания. Прието е, че тази част в размер на 1/4 ид.ч. се връща в патримониума на наследодателя, предвид постановеното в тази насока ТР № 5/2014 г. на ВКС. В процесния нотариален акт е записано, че при изповядване на сделката, продавачите са получили сумата 10 000 лв. в брой от купувача. Наследодателят И. И. е починал два дни след изповядване на сделката и към датата на своята смърт същият е притежавал и парични средства в размер на 5 000 лв., колкото е делът му от продадения имот. Възражения в хода на делото за това, че сумата, която въззивницата е получила като пълномощник на общия за страните наследодател и което е удостоверила с подпис пред нотариуса, не е била налична към датата на откриване на наследството, не са подържани и като направени едва с въззивната жалба не са обсъдени от съда. Пазарната оценка на образуваната маса от всички имущества, които са принадлежали към момента на смъртта на наследодателя според заключението на вещото лице за цената на двата недвижими имота е общо 35 575 лв. Размерът на разполагаемата 1/3 идеална част на наследодателя е на стойност 11 858.33 лв., поради което с извършеното завещание на 1/2 ид.ч. от имота в[жк], на стойност 11 050 лв. в полза на ищцата не е накърнена запазената част на ответницата Н. Ц.. При този изход на делото по преюдициалните спорове по чл. 25, ал. 1 ЗН и чл. 30, ал. 1 ЗН, процесният поземлен имот, ведно с намиращото се в имота дървено бунгало, правилно са допуснати до делба при равни квоти по 1/2 ид.ч. за всяка една от съделителките.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и с позоваване на ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС и Решение № 357 от 6.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1217/2014 г., IV г.о.:
(1) „Тогава когато една сделка е обявена за недействителна на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД по иск на един от наследниците на собственика на имота, а другият е имал пасивно процесуално поведение или дори е заявил, че я потвърждава, дали прогласяването на недействителността връща имота в наследствената маса или съдебният акт ползува само наследника, по чийто иск е прогласена нищожността?“;
(2) „Тогава когато преди смъртта си наследодателят би следвало на някакво основание да е разполагал с парични средства, но при откриване на наследството същите не се намерят нито по неговите сметки и влогове, нито като фактическа наличност, може ли да се приеме, че тези средства са част от наследствената маса?“;
(3) „Тогава когато една сделка бъде обявена за недействителна на основание чл. 42 ЗЗД дължи ли мнимият представител отчетна сделка за това, което е получил по повод на сделката или дали вземането по нищожна сделка е част от наследствената маса?“.
Касаторката твърди, че е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Поставените въпроси са неотносими към правните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Съдът е обсъдил въпросите относно валидността на процесното завещание и предпоставките за възстановяване на запазена част по чл. 30, ал. 1 ЗН, предвид отсъствието на които е постановено, че процесните имоти следва да бъдат допуснати до делба при квоти по 1/2 за всяка от съделителките. Не са обсъждани проблемите какви са правните последици от обявяване на сделка за недействителна по чл. 42, ал. 2 ЗЗД (каквото не е постановявано с решението по гр.д.№ 6381/2014 г. на РС – Варна) и как се образува наследствената маса, когато парични средства на наследодателя не са налични при откриване на наследството. Допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също не е налице, тъй като не се констатира противоречие между произнасянето на въззивния съд и цитираната от касаторката практика на ВКС.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Не се сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Не е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Регламентирането на очевидната неправилност като касационно основание наред с нищожността и недопустимостта (за които по правило съдът следи служебно /и каквито пороци в случая не са налице/) обосновава извод, че по съществуването и на това основание ВКС може да се произнесе и служебно. Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна” се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок; състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде уважена претенцията на ответницата по касация за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1 500 лв., която е доказана с договор за правна защита и съдействие.
Присъединеното производство по ч.гр.д.№ 3510/2018 г. е образувано по частна жалба вх.№ 22952 от 31.07.2018 г. на И. Л. Ц. чрез адвокат К. М. от АК-В.; частна жалба вх.№ 22877 от 31.07.2018 г. на Н. И. Ц. чрез адвокат Н. Т. от АК-В. и частна жалба вх.№ 24655 от 23.08.2018 г. на И. Л. Ц. чрез адвокат К. М. от АК-В. срещу определение № 1872 от 23.07.2018 г. по в.гр.д.№ 468/2018 г. на ОС-Варна, постановено по реда на чл. 248 ГПК.
С обжалваното определение е допълнено постановеното по същото дело решение № 970 от 04.06.2018 г. по в.гр.д.№ 468/2018 г. на ОС-Варна в частта за разноските, като Н. И. Ц. е осъдена да заплати на И. Л. Ц. сумата 500 лв. за защита във въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и е оставено без уважение искането на И. Л. Ц. за присъждане и на останалата част от разноските – над 500 лв. до пълния претендиран размер от 1 000 лв.
Ответницата по частна жалба вх.№ 22952 от 31.07.2018 г. на И. Л. Ц. – Н. И. Ц., е подала писмен отговор в срок, в който излага становище, че жалбата е неоснователна по същество.
Ответницата по частна жалба вх.№ 22877 от 31.07.2018 г. на Н. И. Ц. – И. Л. Ц., е подала писмен отговор в срок, в който излага становище, че жалбата е неоснователна по същество.
Ответницата по частна жалба вх.№ 24655 от 23.08.2018 г. на И. Л. Ц. – Н. И. Ц., е подала писмен отговор в срок, в който излага становище, че жалбата е недопустима и неоснователна по същество.
Частните жалби с вх.№ 22952 от 31.07.2018 г. (подадена преди връчване на съобщение за акта) и с вх.№ 24655 от 23.08.2018 г. (подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК) на И. Л. Ц. са допустими по смисъла на чл. 274, ал. 2 ГПК. И с двете се иска отмяна на обжалваното определение поради неговата неправилност в частта, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателката за допълване на въззивното решение в частта за разноските за разликата над 500 лв. до пълния претендиран размер от 1 000 лв.
Частна жалба вх.№ 22877 от 31.07.2018 г. на Н. И. Ц. е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 2 ГПК. Иска се отмяна на обжалваното определение поради неговата неправилност.
За да се произнесе по обжалваното определение, ВКС взе предвид следното: Правилно въззивният съд е допълнил обжалваното решение в частта за разноските в полза на ответника по частната жалба, тъй като присъждането на разноските е било поискано до последното заседание във въззивната инстанция /арг. чл. 80 ГПК/, която обаче не се е произнесла своевременно по това искане. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е основателна претенцията на И. Л. Ц. за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство, като е доказано заплащането на сумата 1 000 лв. в брой. Неправилно, обаче, не е съобразен обхвата на упражнената въззивна дейност при определяне на принципа, който следва да се приложи във връзка с упражненото от Н. И. Ц. възражение за прекомерност. В случая са разгледани неоценяем иск за делба, за защитата по който минималният размер на адвокатското възнаграждение е 600 лв. (чл. 7, ал. 4, изр. 1 НМРАВ), както и оценяем (по съображения, сходни с изложените в точки 1А и 1Б от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/14 г. на ОСГК на ВКС) иск по чл. 30, ал. 1 ЗН. Цената на последния следва да се определи съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, като дробна част от имуществото на наследодателя с размер на дробната част, съответен на размера на претендираната от ищеца за възстановяване запазена част от наследството. В случая е претендирано възстановяването на права, съответни на 1/6 (1/3 от 1/2 ид.ч.) от имот, като данъчната оценка на тази 1/6 ид.ч. възлиза на 1 842,50 лв. По правилото на чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 358,94 лв. В тази ситуация, при съобразяване и на действителната фактическа и правна сложност на спора, се налага изводът, че действително заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв. при общ минималният размер от 958,94 лв. не е прекомерно. По тази причина частните жалби с вх.№ 22952 от 31.07.2018 г. и с вх.№ 24655 от 23.08.2018 г. на И. Л. Ц. се явяват основателни, а тази с вх.№ 22877 от 31.07.2018 г. на Н. И. Ц. – неоснователна.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 970 от 04.06.2018 г. по в.гр.д. № 468/2018 г. на ОС-Варна.
ОСЪЖДА Н. И. Ц. ДА ЗАПЛАТИ на И. Л. Ц. сумата от 1 500 (хиляда и петстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
ОТМЕНЯВА определение № 1872 от 23.07.2018 г. по в.гр.д.№ 468/2018г. на ОС-Варна в частта, с която е оставено без уважение искането на И. Л. Ц. за присъждане разликата от 500 лв. над присъдените разноски за защита във въззивното производство до пълния претендиран размер от 1 000 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА Н. И. Ц. ДА ЗАПЛАТИ на И. Л. Ц. сумата 500 (петстотин) лева – разлика над присъдените разноски за защита в производството по в.гр.д.№ 468/2018г. на ОС-Варна в размер на 500 лв. до пълния претендиран размер от 1 000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: