О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 65
гр. София, 13.02.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 7175 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 21.07.2014 год. по гр. д. № 1192/2014 год. въззивният Варненски окръжен съд е отменил първоинстанционното решение от 17.03.2014 год. по гр. д. № 9593/2013 год. на Варненски районен съд и вместо това е постановил друго, с което по предявените от В. В. М. и Д. В. П. намалил на основание чл. 30, ал. 1 ЗН извършеното с нот. акт № 11/94 год. дарение от В. И. И., починал на 24.11.2009 год., в полза на И. В. И. на ? ид. ч. от недвижим имот, представляващ жилище № 14а, находящо се на трети етаж в жилищна сграда, построена върху държавна земя, кв. 143 в 7 подрайон на [населено място], [улица], със застроена площ 110.99 кв. м., заедно с прилежащо избено помещение № 14а с площ 13.18 кв. м. със сумите по 3 236.46 лв. за всяка от ищците, необходими за възстановяване на запазените им части от наследството на баща им В. И., като е възстановена запазената част на всяка от тях от наследството в размер на по 323646/3051700 ид. ч. Ответникът И. И. е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищците направените по делото разноски в размер на сумата 1 207.36 лв.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответника И. В. И., чрез пълномощника му адв. Вл. Д., с оплаквания за нарушение на материалния и процесуалния закон, с искане за отмяната му, като вместо това исковете се отхвърлят, респ. да бъде постановено задържането на имота от него, с обезщетяване на ищците на определените суми в размер на по 3 236.46 лв. Касаторът претендира заплащане на направените по делото разноски.
В приложеното изложение се поддържат основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК по формулираните процесуалноправни и материалноправни въпроси: На първо място се сочи като процесуалноправен въпрос правомощията на въззивния съд при наличието на непълен и неточен доклад по чл. 146 ГПК относно указанията на съда за установяване на относими към делото факти с оглед изложените във въззивното решение съображения за непредставянето от въззивника на доказателства по делото. Съгласно т. 2 от ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС въззивната инстанция трябва да даде указания на жалбоподателя в тази хипотеза, поради което и се поддържа от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Същото основание се поддържа и по релевирания процесуалноправен въпрос относно формиране на извода на съда само въз основа на част от доказателствата, в противоречие на цитираната и представена задължителна съдебна практика – Р № 24 по гр. д. № 4744/2008 год. І г. о., Р № 56 по гр. д. № 5301/2008 год. V г. о. В същата е прието, че решението следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно следва да се изложат мотиви, а съгласно ППВС № 1/85 год., т. 19 – въззивният съд има задължение да обсъди всички възражения на страните, което не е сторено в настоящия случай в противоречие с тази задължителна съдебна практика.
Поставен е процесуалноправен въпрос относно тежестта за оспорване на констативен нотариален акт, който според касаторите е решен в противоречие с ТР от 21.03.2013 год. по т. д. № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че тежестта при оспорване е на оспорващата страна. Касаторът се позовава и на Р № 1021 по гр. д. № 23/2009 год. на І г. о., Р № 2134 по гр. д. № 2178/2002 год. на ІV г. о., Р № 44 по гр. д. № 2531/2008 год. на І г. о. на ВКС. В тях е прието, че след като нотариусът е удостоверил определени обстоятелства, същите се считат за възникнали, поради което при опровергаването им оспорващата страна трябва да проведе пълно обратно доказване.
По въпроса за зачитане на съдебната спогодба от 1995 год. относно квотите на страните касаторът се позовава на представеното решение по гр. д. № 9543/2010 год. на СГС, в което било прието, че съдебната спогодба не представлява влязло в сила решение по допускане на делбата.
В изложението са поставени и материалноправни въпроси по приложението на чл. 36 ЗН с оглед предмета на дарението – идеална част от имот, както и последващата трансформация на даренения имот в обособен отделен такъв, който поради това и няма как да се върне в наследството. Позоваването е на решение № 736 от 5.10.94 год. по гр. д. № 593/94 год. І г. о. на ВС относно възможността дареният да задържи имота при наличие на предпоставките за това и при дарение на идеална част, на решение № 1299/12.12.2008 год. по гр. д. № 5771/2007 год. ІІ г. о. на ВКС, в което е прието, че при положение, че дареният имот не съществува във вида, в който е подарен, то и при надвишаване на стойността му на разполагаемата и запазената част в хипотезата на чл. 36, ал. 2 ЗН ищецът следва да бъде възмезден парично. Сочи се и решение № 8 от 17.02.77 год. по гр. д. № 82/76 год. на ОСГК на ВС по релевирания въпрос за отчитане в хипотезата на чл. 36, ал. 2 ЗН и волята на наследник със запазена част, който е зачел волята на наследодателя, като неговата запазена част следва да се прибави при изчисляване на стойността на превишението. Въззивният съд не е процедирал по този начин, поради което и е налице твърдяното противоречие с тази практика.
В писмен отговор ищците Д. П. и В. М., чрез пълномощника им адв. Д. Б., поддържат становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по подадената касационна жалба поради липса на правни въпроси, обусловили извода на въззивния съд, респ. неотносимост на съдебната практика. Претендират заплащане на разноските за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да постанови решението си по предявения иск по чл. 30, ал. 1 ЗН, въззивният съд е образувал масата по чл. 31 ЗН, включваща останалата в наследството на В. И. към момента на смъртта му ? ид. ч. от апартамент № 14 в [населено място], на стойност 18 200 лв. съгласно заключението на оценителната експертиза, ? ид. ч. от поземления имот в [населено място] на стойност 7 500 лв. и дарението на ? ид. ч. по нот. акт № 11/94 год., оценено от експертизата според състоянието му към извършване на дарението и по цени към момента на откриване на наследството на сумата 20 675 лв. Стойността на наследствената маса по чл. 31 ЗН възлиза на сумата 46 375 лв., въз основа на която база и на основание чл. 29, ал. 3, предл. 2 и 3 ЗН е изчислен размерът на разполагаемата част /1/6 ид. ч./ на стойност 7 729.17 лв.
Дарението на ? ид. ч. от ап. № 14а надхвърля разполагаемата част и накърнява запазената част на наследниците от наследството, възлизаща на всеки от тях – три деца и съпруг, на сумата 9 661.46 лв. /общо 5/6 ид. ч. от наследството/.
Съдът отчел, че чистият актив от наследството /18 200 лв. + 7 500 лв./, общо 25 700 лв. не е достатъчен за попълване на запазената част на ищците, чийто дял /1/4 ид. ч./ в стойностно изражение възлиза на сума 6 425 лв. или за допълването на запазената им част е нужна сумата 3 236.46 лв. за всяка от тях. С тази сума е постановено намаляване на дарението на ответника, сега касатор, по двата предявени иска, а в мотивите са изложени съображения относно неприложимостта на чл. 36, ал. 1, предл. 2 и ал. 2 ЗН за задържане на имота от последния с оглед предмета на дарението – идеална част от бившия апартамент 14а.
Въпросът за правата на наследодателя в придобиването на апартамента, идеална част от който е предмет на дарението, е преюдициален за решаване на въпроса за обхвата на наследствената маса по чл. 31 ЗН. Той е въведен като предмет на спора с отговора на ответника и за установяване на твърдението, че в придобиването на апартамента съпругата Н. И. е участвала с лични средства, при трансформацията на които същата е индивидуален собственик на част, равняваща се на 8 518.37/30 517.00 ид. ч. са събирани доказателства. Тезата на касатора е, че останалата идеална част от апартамента е придобита в режим на съпружеска имуществена общност от В. и Н. И., ? от която са му дарили през 1994 год. По този спорен въпрос въззивният съд е приел, че твърдението е недоказано, придобиването на апартамента е по време на брака на съпрузите, поради което и е приложима презумпцията по чл. 19 СК /отм./. Освен това съдът се е позовал и на съдебната спогодба по гр. д. № 22/95 год. ВРС, имаща действие и за страните по настоящето дело /чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК/, относно изявленията на В. и Н. И. за притежаване на апартамента в съпружеска имуществена общност до размер ? ид. ч., извън дарената на сина им, срещу който са предявили иска за съдебна делба, производството по който е приключило със спогодба за обособяване на два реални дяла и възлагането им. Затова и обуславящият извода на съда въпрос не е сочения в изложението такъв за зачитането на съдебната спогодба от 1995 год. относно квотите на страните, нито този за тежестта за оспорване на констативен нотариален акт, а изявленията на съпрузите В. и Н. И. относно общия притежаван дял от тях в размер ? ид. ч., извън дарената част от имота на сина им И. И., в което производство последният няма данни да е възразил срещу обема на правата им в общността, респ. недопустимостта на това възражение в настоящето производство. Поради това и тези формулирани от касатора въпроси не обуславят наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, а соченото решение по гр. д. № 9543/10 год. СГС е неотносимо, дори и да е влязло в сила, за което липсват данни.
Поставените в изложението на касатора процесуалноправни въпроси относно задълженията на въззивния съд да даде указания на страната при непълен и неточен доклад по чл. 146 ГПК, обсъждането на всички събрани по делото доказателства и възраженията на страните, както и относно тежестта за оспорване на факти, удостоверени в констативен нотариален акт, са относими към горния спорен преюдициален въпрос. Така формулирани обаче същите не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като представляват оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения при обосноваване на извода на въззивния съд, че апартамент № 14а е придобит в режим на съпружеска имуществена общност, а не правни въпроси, обусловили този извод и включени в предмета на делото. Въззивният съд е обсъдил поддържаното от ответника, сега касатор, възражение относно обема на притежаваното вещно право, предмет на дарението, като е счел за недоказано твърдението за придобиването на част от имота от съпругата вследствие трансформация на лични нейни средства в придобиването, и част от него в режим на съпружеска имуществена общност, въз основа на представените по делото доказателства относно изявлението им пред съда по делбеното производство за общо притежание на ? ид. ч. извън дарената на сина им. Оплакванията против този извод касаят разрешаването на спора по същество, въз основа на доводите за процесуални нарушения относно липсата на указания на съда и преценка на част от доказателствата, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство. Липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване е достатъчно основание то да не се допусне.
По формулираните материалноправни въпроси по приложението на чл. 36 ЗН, настоящата инстанция намира следното:
В мотивите на въззивното решение съдът приел, че хипотезите на чл. 36, ал. 1, предл. 2 и ал. 2 ЗН са неприложими за допълване на запазената част на ищците от наследството на баща им. Съображенията са обосновани от направеното от ответника заявление, че желае да задържи целия имот – ап. 15, обособен след съдебната спогодба от 1995 год. Решението не съдържа изричен диспозитив относно начина на ликвидиране на отношенията във връзка с намаляване на дарението, който би бил предмет на първата фаза на делбата, иск за каквато не е предявен. Затова и съображенията в мотивите на решението относно връщане на имота в наследството не могат да формират сила на пресъдено нещо по въпроса за неприлагането на чл. 36 ЗН в хипотезите, в които дареният може да задържи имота със заплащане на сумата, с която е накърнена запазената част на наследници с такава, тъй като решение по този спор не е налице. В случая са предявени искове по чл. 30, ал. 1 ЗН и съдът се е произнесъл с решение, с което същите са уважени, поради което и поставените в изложението на касатора материалноправни въпроси по приложението на чл. 36 ЗН са неотносими към предмета на настоящия спор. Затова не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по тези въпроси, които са неотносими към решаващия извод по иска за възстановяване на запазена част от наследството.
В заключение следва извода за липса на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което и то не следва да се допуска.
С оглед този изход на настоящето производство касаторът следва да понесе направените от ответниците по касация разноски в размер на 250 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1146 от 21.07.2014 год. по гр. д. № 1192/2014 год. на Варненския окръжен съд по касационната жалба на И. В. И., чрез адв. Вл. Д..
Осъжда И. В. И. от [населено място], [улица], ет. 3, ап. 15 да заплати общо на В. В. М. и Д. В. П., двете от [населено място],[жк], [жилищен адрес] направените в настоящето производство разноски в размер на 250 лв. /двеста и петдесет лева/.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: