О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 400
гр. София, 04.09.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на трети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1000 по описа за 2019 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5207 от 21.12.2018 г., подадена от П. Б. Д. и Ц. Д. Ц., чрез адвокат Й. К. от АК – Р. против въззивно решение № 87 от 07.11.2018 г. по в.гр.д. № 222/2018 г. на ОС-Разград. С него е потвърдено Решение № 219 от 12.07.2018 г. по гр.д. № 1065/2017 г. на РС-Исперих, с което е отхвърлен изцяло като неоснователен и недоказан искът по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 64, ал. 2 Закона за общинската собственост, предявен от П. Б. Д. и Ц. Д. Ц. против Община Исперих за признаване за установено, че всеки от ищците е собственик по наследство от К. С. Е., роден на 12.12.1881 г., починал на 20.06.1966 г. в [населено място] , на по 6.72 % ид. части от поземлен имот с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл. Р., целият имот с площ от 242 096 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: друг вид земеделска земя, при съседи на имота: имоти №№ ****, ****, ****, ****, ****, ****, ****, ****, ****, ****, ****, **** и ****.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и предявеният иск да бъде уважен или делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивния съд.
Ответникът по касация Община Исперих не е подал отговор на касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел, че не е доказано точното местоположение и идентификация на имотите, посочени в Емлячния регистър по партидата на К. С. по действащия регулационен и кадастрален план, респективно – същите да попадат в границите на поземлен имот с идентификатор ****, собственост на ответника. При условията на чл. 272 ГПК са споделени фактическите и правни констатации на районния съд, като са обсъдени и е даден подробен отговор на съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Кредитирано е приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза, според което, записаните в Емлячния регистър на името на К. С. Е. имоти се намират в различни местности, едната от които е на север, другата – на североизток спрямо [населено място], а процесният имот **** – в източна посока от това населено място, което е дало основание да се заключи, че не е налице никаква идентичност между имот № **** и притежаваните от К. С. Е. в миналото ниви. Обсъдено е оплакването за „порочност на приетата пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза”, което е определено като оспорване на заключението. В тази връзка е констатирано, че при изслушване в съдебно заседание на 04.05.2018 г. вещото лице е заявило, че поддържа заключението си и е изложило съображения за това. Представителят на ищците не е оспорил техническата експертиза в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК (докато трае изслушването). Не е заявил, че заключението е необосновано, не се е усъмнил в неговата правилност и не е поискал повторно заключение, както изисква разпоредбата на чл. 201 ГПК. По тази причина окръжният съд е преценил, че правилно първоинстанционният съд е приел, че липсва идентичност между двете ниви, описани в извлечението от ЕР на [населено място], стр.172 с претендирания ПИ **** по кадастралната карта на [населено място] и е отхвърлил иска. Въззивният съд е отказал да допусне нова техническа експертиза по съображения, че възраженията на ищците са преклудирани. Обсъден е довода от въззивната жалба, че Община Исперих не е собственик на ПИ ****, в която връзка е прието, че въпросът за правото на собственост на ответника върху спорния имот следва да се обсъжда едва ако се приеме за доказан твърдения от ищците факт, че претендираните от тях две двете ниви, описани в извлечението от ЕР на [населено място], стр. 172 попадат в границите на ПИ ****. След като по делото този факт е останал недоказан, то ирелевантно се явява дали ответника е собственик ПИ **** и ако да, то на какво основание. Съответно – правилно първостепенният съд не е обсъдил оспорените от жалбоподателите в хода на съдебното производство доказателства, ползващи ответната страна (Протоколно решение № 01ВАЗ от 24.07.1996 г. по преписка № 07076К от 22.05.1992 г. на ПК – [населено място] за възстановяване на право на собственост съгласно влезлия в сила план за земеразделяне на [населено място] и АЧОбС № 6067 от 30.03.2016 г.), които са ангажирани, за да се докаже правото на собственост на ответника върху притежавани от него имоти.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
(1) „Следва ли Въззивният съд да прецени всички доказателства, събрани по делото, които са от значение за спора?“ – с позоваване на Решение № 91 от 21.04.2016 г. на ВКС по гр.д. № 4497/2015 г., III г.о.;
(2) „Следва ли Съдът при липса на оспорване на определено обстоятелство от ответника, посочено в исковата молба, да приеме това обстоятелство за недоказано?“ – с позоваване на Решение № 85 от 03.08.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2690/2017 г., I г.о.;
(3) „Има ли право въззивният съд, при направено искане във въззивната жалба за назначаване на допълнителна експертиза, да не уважи искането с мотива, че е несвоевременно /с оглед липса на възражение в хода на първоинстанционното производство/.“ – с позоваване на Решение № 10 от 23.01.2014 г. на ВКС по гр.д. № 3730/2013 г., III г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Поставените въпроси освен въпрос № 3 не са обусловили правните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК на ВКС. Те са неотносими към решаващата воля на съда, която касае постановката, че нанасянето на претендиран имот в действащите регулационни и кадастрални планове се включва в предмета на доказване от страна на ищеца на притежаването на вещно право върху имота с оглед идентичността му с имота на ответника. Въпросите представляват доводи за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, които биха могли да доведат до неправилност на обжалваното решение. Те са по съществото на спора, изискват преценка в конкретика на обстоятелствата по делото и не се обсъждат в подборната фаза по чл. 288 ГПК.
Във връзка с въпроси №№ 1 и 2 ВКС намира, че обжалваното решение е постановено в съответствие с цитираната от касатора към двата въпроса практика на ВКС за задълженията на първоинстанционния и въззивния съд да постановяват правилни с оглед на тяхната мотивираност решения, като изпълняват процесуалните си задължения по чл. 235 и 236 ГПК да обсъждат всички установени по делото правнорелевантни факти въз основа на събраните доказателства, както и доводите и възраженията на страните (съответно – в първоинстанционното и въззивното производство), и съответно да правят собствени фактически и правни изводи. Въпрос № 3 е относим към формирането на решаващите изводи на въззивния съд. Цитираното към него решение обаче е неотносимо, тъй като касае въпроса за задължението на въззивния съд служебно да назначи експертиза при оплакване във въззивната жалба за неустановяване на факт от първоинстанционния съд съгласно постановките на т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС, а не въпроса за преклудирането на доказателственото искане за назначаване на допълнителна експертиза по делото. В случая въззивният съд е процедирал в съответствие с регламентацията по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК и задължителната практика по приложение на същата, което изключва допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 87 от 07.11.2018 г. по в.гр.д. № 222/2018 г. на ОС-Разград.
Определението не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: