О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
гр. София, 17.02.2017 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова ч. гр. д. № 4651 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 11871 от 15.08.2016 г., подадена от С. Х. Т. чрез адвокат Й. Ш. против определение № 2129 от 21.06.2016 г., постановено по в.ч.гр.д. № 2470/2016 г. по описа на САС, ГО, VIII състав, с което е потвърдено определение от 17.12.2015 г., постановено по гр.д.№ 4924/2014 г. на СГС, Първо г.о., I–6 състав в частта, с която е прекратено като процесуално недопустимо производството по предявения от С. Х. Т. иск за установяване и прогласяване за процесуално незаконосъобразни на правните действия (подробно описани в молба от 05.11.2014 г.), извършени от ответниците И. Т. Ч. и М. А. Г. в качеството им на частни съдебни изпълнители, както и в частта, с която е прекратено на основание чл. 118, ал. 2 ГПК производството по останалите предявени от С. Х. Т. срещу И. Т. Ч. и М. А. Г. искове и делото е изпратено по подсъдност на СРС.
В частната касационна жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Навеждат се твърдения за нарушение на процесуалните правила, както и, че с исковата молба е претендирано натурално обезщетение на претърпените вреди, което може да бъде реализирано само след като съдът прогласи процесуалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение.
Ответницата по касация частен съдебен изпълнител лейди проф.Д-р по право М. А. Г., представлявана от адв. Д.С., е подала писмен отговор, в който поддържа, че не са налице основанията за допускане до касация на обжалваното определение, евентуално – че жалбата е неоснователна. Претендира разноски.
Ответникът по касация частен съдебен изпълнител И. Т. Ч. не е подал писмен отговор.
Писмен отговор е постъпил от Н. Х. Т. – Ч., с който оспорва основателността на жалбата и претендира разноски. Съдът констатира, че по отношение на Н. Т. – Ч. производството е прекратено на основание чл. 232 ГПК, като определението на СГС в тази му част не е обжалвано и е влязло в сила, поради което посоченото лице няма качеството на ответник по разглежданата касационна частна жалба.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че в производството по чл. 441 ГПК във връзка с чл. 45 ЗЗД, което е образувано срещу ЧСИ, въпросът за процесуалната незаконосъобразност на изпълнителните действия се явява преюдициален. Без значение е обстоятелството дали действията, за които се твърди, че са незаконосъобразни подлежат на последващ съдебен контрол от съответния окръжен съд. Съдът, който разглежда претенцията за обезщетение следва да се произнесе по законосъобразността на действията както в случая, в който същите не са включени в обхвата на чл. 435 ГПК, така и в този, в който са подлежали на обжалване, като в последния случай е без значение дали действията са били отменени, респ. жалбата на страните по изпълнението или третото лице е била отхвърлена като неоснователна. Въпросът за процесуалната незаконосъобразност на действията на ЧСИ не може да бъде предмет на самостоятелен иск. Във връзка с приложението на чл. 118, ал. 2 ГПК е прието, че цената на нито един от предявените искове не надвишава сумата 25 000 лв., поради което не е налице основанието по чл. 104, т. 4 ГПК и делото е родово подсъдно на районния съд.
В представеното с жалбата изложение на касационните основания са формулирани следните правни въпроси:
(1) „При действието на чл. 17, ал. 1 ГПК съдът, разглеждащ иска по чл. 441 ГПК във връзка с чл. 45 ЗЗД, следвало ли е да разгледа въпроса и вземе становище налице ли е процесуална незаконосъобразност по подробно изброените действия в исковата молба ?” ,
(2) „След като чл. 45 ЗЗД не диференцира вредите и не забранява натуралното поправяне на вредите, каквато е практиката на ВКС, има ли забрана да бъде поправена вредата, причинена от процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение, като бъде прогласена същата ?” и
(3) „Обявяването на процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение не е ли равна на прогласяването на нищожността на същото изпълнение ?”.
Касаторът поддържа, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на третия въпрос е заявил, че „нищожността съществува в ГПК само като основание за касационно обжалване по чл. 281”.
Касационното обжалване не може да се допусне по така поставените въпроси.
На първо място, в резултат от служебната проверка за валидността и допустимостта на въззивното определение не се установява да са налице предпоставки за прогласяването му за нищожно или за обезсилването му като недопустимо. Тази проверка (относима и към касационното основание по чл. 281, т. 1 ГПК) има за обект атакуваният съдебен акт, а не валидността на сделките или друг вид правни действия, които е възможно да са предмет на претенцията, по повод на която е постановен този акт. Ето защо поставеният от касатора въпрос под № 3 се явява без връзка с касационното основание по чл. 281, т. 1 ГПК и произтичащото от него основание за допускане на обжалването, разяснено с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Същият не е обусловил решаващата воля на апелативния съд, поради което с него не може да се обоснове допускане на обжалването.
Предвид съдържанието на решаващите мотиви на САС, ВКС приема, че първият от поставените въпроси също няма обуславящо значение за произнасянето на въззивния съд. С атакуваното определение САС се е произнесъл по въпроса дали е допустимо самостоятелното предявяване на иск за установяване на процесуалната незаконосъобразност на изпълнителни действия. Отговорът на този въпрос е в зависимост от наличието на положителните процесуални предпоставки и отсъствието процесуални пречки за разглеждането на такава претенция по същество. Поставеното от касатора питане няма отношение към процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, поради което е неотносимо и съответно – необуславящо за постановения правен резултат.
Вторият от въпросите в изложението има отношение към преценката за допустимост, извършена от апелативния съд, но по отношение на него не е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване, регламентирано с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да се приеме, че един правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, необходимо е страната-касатор да обоснове с какво произнасянето на касационния съд ще допринесе за правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика. Двете хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изискват да е налице необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (задължителна и практика по отделни казуси), или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или пък непълнота, неяснота или противоречие в закона да налага създаването на съдебна практика по приложението му или осъвременяването на по-рано дадено тълкуване с оглед изменение в законодателството или обществените условия – всичко това с цел да се постигне изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми. Обосновка в този смисъл изобщо отсъства в изложението на касаторите. Едновременно с това по въпроса за допустимостта на иск за установяване незаконосъобразност на изпълнително действие е формирана задължителна съдебна практика, в която се приема, че с подобно средство за защита длъжникът не разполага. Процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител се преценява от съда, разглеждащ деликтния иск, но не и в отделно исково производство (така : Определение № 28 от 23.01.2012 г. по ч.гр.д.№ 497/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 184 от 21.09.2011 г. по гр.д.№ 1124/2010 г. на ВКС, III г.о. и др.). Правните изводи на въззивния съд кореспондират с формираната задължителна практика, което (наред с липсата на доказано основание за произнасяне с оглед точното прилагане на закона, както и за развитието на правото) елиминира възможността за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед настоящото произнасяне ответницата по касация частен съдебен изпълнител лейди проф.Д-р по право М. А. Г. по принцип има право на разноски за защита в настоящото производство. Представено е пълномощно, материализиращо и договор за правна помощ, като е удостоверено уговарянето на адвокатски хонорар в размер на 950 лева. Отразено е, че сумата е заплатена, но не е указано по какъв начин – в брой или по банков път. Последното обстоятелство, преценено в светлината на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, мотивира настоящия състав да приеме, че не е налице основание на представения договор за правна помощ да бъде придадено и значението на разписка за извършено плащане в брой. Това (заедно с отсъствието на документ за плащане по банков път) означава, че отсъстват доказателства за действителното заплащане на сумата 950 лева, поради което същата не следва да се присъжда на ответницата по касация.
Разноски не се дължат на депозиралата отговор Н. Х. Т. – Ч.. Тя не е ответник по предявените от С. Х. Т. срещу двамата ЧСИ искове и съответно няма право на участие в настоящото производство, поради което и не е активно легитимирана да претендира заплащането на суми на основание чл. 78 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 2129 от 21.06.2016 г., постановено по в.ч.гр.д. № 2470/2016 г. по описа на САС, ГО, VIII състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: