O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 392
София, 2.10.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 811 /2017 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. № 349/12.01.2017 год. на [фирма] – [населено място], представлявано от управителя Г. Й. Г., заявена чрез процесуалният представител адвокат К. Д. от АК-В. Т., срещу въззивно Решение № 498 от 07.12.2016 година, постановено по гр.В.д. № 834/2016 год. на Окръжен съд – Велико Търново.
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил решение № 546 от 03.08.2016 година, постановено по гр.д. № 3662/2015 год. на РС – Велико Търново в частта, с която е уважен предявеният от Й. И. В. срещу [фирма] иск с правно основание чл. 108 ЗС – в отношенията между страните е прието за установено, че ищецът е собственик на 1/2 ид.ч. от правото на собственост на нива с площ 4, 000 дка., представляваща имот № 017006 по плана за земеразделяне на землището на [населено място], [община], както и на 1/2 ид.ч. от правото на собственост на нива с площ 7, 508 дка., представляваща имот № 156013 по плана за земеразделяне на землището на [населено място], [община], ответникът е осъден да предаде владението на процесните имоти.
С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е процесуално недопустимо и неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, основания за отмяна по см. на чл. 281 т. 3 ГПК.
Искането за служебно допусне на касационно обжалване се обосновава с развитата от касатора теза за процесуалната недопустимост на обжалвания съдебен акт, с доводи, че мотивите на съдебното решение не формират сила на пресъдено нещо, тъй като в случая касаят неучастващи в процеса лица и правоотношения, по които ответникът не е страна.
Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1 и т. 3 ГПК се обосновава с доводи за произнасяне от въззивната инстанция по съществени материалноправни и процесуални въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС. Касаторът сочи, че някои от въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В тази връзка са изведени въпросите – „Може ли ищецът по иск за собственост да обосновава правото си на собственост на твърдения/възражения за липса на собственост на предходен приобретател, придобил с Постановление за възлагане от ЧСИ, ако ответникът не е страна по това правоотношение ?; След като зачитането на права по отношение на третото лице е обусловено от вписването на положителното съдебно решение , с което да отпадне легитимиращият ефект на нотариалния му акт, в случая Постановлението за възлагане на праводателя, могат ли на ответника да се противопоставят права на ищеца, ако липсва такова съдебно решение и не е отпаднал титула за собственост на праводателя му ?; При иск с основание чл. 108 ЗС отречено ли е придобивното основание на ответника, последващ приобретатал на имот, ако не е отречено/отпаднало придобивното основание на праводателя му?; Добросъвестно ли е владението на купувач по действителна сделка, получено на правно основание – /постановление за възлагане / , дори да му е продадена част от чужда вещ, когато не е знаел това ? Дължи ли собственикът на имота с валиден титул за собственост – Постановление за възлагане от ЧСИ и/или нотариален акт за покупко-продажба, доказване на активни действия по отношение ползване и владение на вещта ? Следва ли да манифестира владелчески действия по отношение на трети лица? ; Длъжен ли е да си служи с общата вещ ? Постоянното владение изисква ли непременно фактически действия върху имота във всеки един момент? От значение ли са за добросъвестността на купувача вписания по партиди на други правни субекти? Легитимиращият ефект на купувача по публична продан като собственик, съгласно чл. 496 ал. 2 ГПК отпада ли без да е атакувано постановлението на ЧСИ?“ Поддържа се, че произнасянето на въззивната инстанция е в противоречие с приетото в Решение № 378 от 28.07.2010 г. по гр.д. № 148/2009 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 712 от 04.02.2011 г. по гр.д. № 371/2009 г. на ВКС, I г.о., Решение № 1138 от 04.01.200 г. по т.д. № 718/2006 г. на ВКС, II т.о., ППВС № 6/27.12.1974 г.; ТР № 2 от 29.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр.д. № 1519/2010 г. на ВКС, II г.о и др., както и че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
С отговорът на касационната жалба , ответникът по касация Й. И. В., чрез процесуалния представил адвокат Й. М., възразява, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
Състав на ВКС – второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и на основание чл. 280 ал.2 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – въззивно решение, с което е налице произнасяне по заявен иск за собственост и е процесуално допустима. Наведеният допълнителен довод на ответника по касация за недопустимост на касационното обжалване с оглед цената на иска е неоснователно по аргумент на установените изключения с чл. 280 ал.2 т.1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция, препращайки по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното съдебно решение, е приел, че ищецът Й. В. се легитимира като собственик на процесните недвижими имоти по силата на договор за покупко-продажба, сключен със съпрузите Л. Г. М. и Л. Б. М. на 26.01.2001 г., обективиран в НА № 36, том I, рег. № 618, н.д. № 27/2001 г. по описа на нотариус Д., вписан на 26.01.2001 г. в Службата по вписванията – [населено място]. Ответното търговско дружество е релевирало правоизключващи възражения в насока, че е собственик на спорните 1/2 идеални части от процесните имоти по силата на договор за дарение на 1/12 ид.ч. и договор за покупко-продажба на 5/12 ид.ч., сключени на 04.10.2013г., между него и Й. Н. Т., който от своя страна е придобил собствеността върху 1/2 ид. ч. от процесните имоти по силата на Постановление за възлагане на недвижим имот от публична продан от 09.03.2009г., по правоприемство от Л. Г. М. – длъжник по изп.дело № 19/2007 по описа на ЧСИ В. Г., които не са приети от решаващия съд с мотива, че доколкото ищецът и праводателят на ответника черпят права от един същ праводател – Л. Г. М., конкуренцията в правата на страните по спора се урежда от правилото на чл. 113 ЗС, съгласно което подлежащите на вписване актовете по чл. 112 ЗС , до вписването им , не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот. доколкото нотариалният акт, с който ищецът е придобил имотите ,предмет на спора, е вписан преди възбраната в хода на изпълнението и постановлението за възлагане, от което черпи права праводателят на ответника, въззивният съд е приел, че ответникът е не придобил вещното право тъй като лицето-праводател , не е било собственик на процесните имоти, т.е. че собствеността не е преминала в патримониума му по силата на договорите за дарение и покупко-продажба. Въведеното в условията на евентуалност възражение за придобивана давност също е отхвърлено като неоснователно, поради липса на осъществен и доказан фактически състав на придобивната давност.
След преценка на наведените доводи по касационната жалба, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос по см. на чл. 280 ал.1 ГПК, който е от значение за изхода по конкретното дело, и който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът , съгласно разясненията на цитираното тълкувателно решение , трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и да е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 ГПК.
Настоящият състав намира, че искането за допускане на касационно обжалване поради съмнения в допустимостта на обжалваното съдебно решение е неоснователно и не може да бъде уважено.
Въззивният съд се е произнесъл в предметната рамка на спора, очертана от фактическите основания на предявения ревандикационен иск и релевираните от ответната страна правоизключващи възражения. Развитата от касатора теза за произнасяне по непредявен иск, доколкото съдът е изследвал правоотношения между лица, който не са страни по спора, а именно правоотношенията по правоприемство във връзка с проведената публична продан, не може да бъде споделена. Изводите на съда в тази насока се отнасят до правилността на обжалваното съдебно решение, тъй като са от значение при формиране крайните изводи за принадлежността на спорното право на собственост в патримониума на ответника с оглед релевираните правоизключващи възражения за придобиване на процесните идеални части на деривативни правни основания – договор за дарение и договор за покупко-продажба от лице , което се легитимира за собственик на основание постановление на ЧСИ за възлагане на недвижим имот от публична продан. Произнасянето на съда в рамката на установяване на частното правоприемство на правото на собственост на ответника / по направеното възражения/ по оста публична продан – договор за дарение и покупко-продажба не съставлява разгледан непредявен иск, който би обусловил теза за недопустимост на съдебния акт.
По изведените като основание за допускане на касационно обжалване въпроси, настоящият състав намира, че формулираните от касатора въпроси не са от категорията на тези, които могат да се приемат за принципни правни въпроси, който са в основата на правните изводите на решаващия съд. Така въпросът дали ищецът по иск за собственост: „може да обосновава правото си на собственост на твърдения /възражения за липса на собственост на предходен приобретател, придобил с Постановление за възлагане от ЧСИ, ако ответникът не е стана по това правоотношение“, няма характеристиките на правен въпрос. По естеството си това е съдържанието на заявеното правоизклюващо възражения на ответника , а отговорът може да бъде даден само с решение по същество на спора и именно неудовлетвореността на страната от този отговор на въззивната инстанция е предмет на релевираните доводи за неправилност на съдебното решение.
Релевираните втори, трети и последен въпроси по своето смислово съдържание, доколкото въобще такова би могло да бъде изведено, се свеждат до развитата от касатора теза, че ищецът е следвало да насочи иска си собственост срещу прехвърлителя на процесните имоти, като предпоставка за успешната им ревандикация от ответника – техен приобретател. В този контекст настоящият състав на ВКС намира, че произнасянето на въззивната инстанция е съобразено със задължителната практика на ВКС относно пасивната процесуална легитимация по иск за защита правото на собственост, съгласно разясненията на т. 3Б от ТР № 4 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС. Действителният собственик на недвижим имот има интерес да предяви иск за собственост за защита срещу всяко лице, което оспорва или нарушава правото му на собственост, включително и срещу прехвърлителя на недвижим имот. Единствено от преценката на ищеца зависи пасивната процесуална легитимация, т.е. срещу кои лица ще насочи иска си за собственост в хипотезата на оспорване правото на собственост, чрез придобиването му от несобственик на деривативно правно основание, какъвто е случая. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не са налице специалните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК.
Останалите въпроси, свързани с възражението за придобивна давност не формират общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са от значение за изхода на делото. С решаващите си мотиви въззивната инстанция е приела, че възражението за придобивна давност е неоснователно, тъй като по делото не е установено, че ответникът, присъединявайки владението на своя праводател, да е владял процесните имоти в изискуемия срок по чл. 79 ал. 2 ЗС за придобиването им по давност. Така въпросът за добросъвестния характер на владението не е от значение изводите на съда досежно продължителността на периода, през който е упражнявана фактическа власт върху вещта, което е обусловило крайните изводи за основателността на възражението за изтекла придобиван давност в полза на ответника. Въпросите – „Следва ли владелецът да манифестира владелчески действия по отношение на трети лица? и Длъжен ли е да си служи с общата вещ ? са твърде общи, неотносими към рамката на спора по същество , поради което настоящият състав намира, че в контекста на решаващите мотиви на въззивната инстанция, не формират общото основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, състав на ВКС-второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. № 349/12.01.2017 год. на [фирма] – [населено място] на въззивно Решение № 498 от 07.12.2016 година, постановено по гр.В.д. № 834/2016 год. на Окръжен съд – Велико Търново .
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: