О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
гр. София, 05.07.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2115 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Д. В. Д. и С. С. Д., чрез пълномощника им адв. Л. Ш., обжалват в срок въззивното решение № 62 от 21.01.2016 год. по гр. д. № 2622/2015 год. на Варненския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 23.06.2015 год. по гр. д. № 1823/2011 год. в частта му, с която е отхвърлен предявения от тях срещу В. И. К. иск за предаване на владението на жилищна сграда с площ от 58 кв. м., построена в УПИ ХVІІ-4 по плана на [населено място], [община], с площ от 640 кв. м., при описаните граници. Поддържат се оплаквания за неправилност на обжалваното решение.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Позовават се на противоречиво произнасяне с представената задължителна съдебна практика – решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по въпроса за разпростиране на прехвърлителния ефект при разпореждането с имота по отношение на процесната сграда, която не е описана като предмет на сделката. Считат, че въззивният съд, макар и да е цитирал такава практика в решението си, е приложил същата формално, без да обсъди и тълкува волята на страните по договора за покупко-продажбата, с оглед възможността да се обори установеното от закона предположение.
Така, в решение № 292 от 8.07.10 год. по гр. д. № 931/09 год. І г. о. е обсъден казус, в който също липсва изрично изключване на една от постройките при прехвърлянето чрез делба, но е прието, че изричното посочване и описание на обекта, който се прехвърля, изключва съмнението, че предмет на делбата е и другата сграда /жилищната/. Представено е и Р № 529 от 9.07.10 год. по гр. д. № 1129/09 год. на І г. о. на ВКС, в което се обсъжда въпроса за разкриване на действителната воля на страните чрез тълкуване на отразеното в акта, в противоречие на становището, че при липса на изключване на сградата от прехвърлителната сделка следва да се приеме, че същата е предмет на същата.
Относно възможността за опровергаването на презумпцията по чл. 92 ЗС при разпореждането се сочи и Р 109 от 14.06.10 год. по гр. д. № 446/09 І г. о. на ВКС, решението по което е обосновано от данните по делото за изключването на сграда от делбата, сочещо на признаване на режим, различен от този на наследствените имоти, който не се опровергава с последващото й узаконяване на формалния собственик на имота.
Касаторите се позовават и на практика по поставен в изложението им въпрос, свързан с несамостоятелния характер на сградата, строена като лятна кухня, във връзка с приложението на чл. 97 и чл. 98 ЗС – Р 137 от 17.08.10 год. по гр. д. № 3954/08 год. ІІ г. о., обсъждащо въпроса за приложението на тези разпоредби при извършено строителство, надхвърлящо обема на правото на строеж, когато надстроеното не представлява самостоятелен обект, докато приложението на чл. 92 ЗС касае обратната хипотеза – при наличие на самостоятелен обект. Позоваването на Р 328 от 29.11.11 год. по гр. д. № 1362/10 год. ІІ г. о. е в контекста на невъзможността спорната постройка да е била предмет на прехвърлителната сделка с оглед липсата на издадено удостоверение за търпимост.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновава от касатора с необходимостта утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 92 ЗС да бъде променена, като се изостави разбирането, че за да се запази собствеността върху сградата, отделно от земята, трябва това изрично да е уговорено в нотариалния акт. Становището се обосновава с изискването на закона /чл. 580 ГПК, вр. с чл. 6 ПрВп/ за съдържанието на нотариалния акт, който следва да съдържа описание на самостоятелните обекти, предмет на сделката, като при липса на такова следва да се приеме, че прехвърлителят е запазил правото си върху тези, които не са описани като предмет на разпореждането.
Ответникът, чрез адв. П. П., оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, като счита, че въззивното решение не противоречи на задължителната съдебна практика /цитираната в писмения отговор/ по въпроса за оборване на презумпцията по чл. 92 ЗС по отношение на сграда, отделно от мястото, като запазването на собствеността върху нея следва изрично да е уговорено в акта, материализизиращ прехвърлителната сделка.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което ревандикационният иск за спорната жилищна сграда, находяща се в един от образуваните от бившия имот урегулирани поземлени имоти, е отхвърлен, въззивният съд приел, че ищците, сега касатори, не се легитимират като собственици с оглед разпоредителната сделка от 2009 год. с целия имот в полза на [фирма]. Обсъдил е представеното разрешение за строеж на името на прехвърлителя Д. Д. от 2007 год. за строеж на лятна кухня и с оглед липсата на посочена площ в него и несамостоятелния характер на този обект заключил, че е възможно то да касае описаната в нотариалния акт за продажба стопанска сграда. Алтернативно приел, че дори и да се приеме, че разрешението се отнася до спорната жилищна сграда, то този статут на самостоятелен обект е придобит след прехвърлителната сделка, съгласно одобрения инвестиционен проект на името на приобретателя. И в двата случая обаче към момента на прехвърлителната сделка постройката е със статут на приращение към земята, поради което е била предмет на разпореждането с целия имот от страна на касаторите в полза на търговското дружество, като ангажираните писмени доказателства, установяващи закупуване на строителни материали за строежа, издадени на името на сина на касаторите, са неотносими към правото на собственост върху спорната постройка.
Извън горните съображения за липса на материалноправна легитимация у ищците, въззивният съд приел и липса на другата предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС – установено е от данните по делото, че ответникът К. не осъществява фактическа власт върху имота с оглед разпореждането му с него в полза на трето лице в хода на производството по делото.
Поставеният от касаторите въпрос за разпростиране на прехвърлителния ефект при разпореждането с имота по отношение на процесната сграда, която не е описана като предмет на сделката, в контекста на тълкуване на действителната воля на прехвърлителите не противоречи на приетото разрешение в представената и от самите касатори съдебна практика. В същата се приема, че запазването на собствеността върху сградата отделно от мястото трябва да е изрично уговорено в нотариалния акт, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС, което кореспондира с направения от въззивния съд извод, обоснован от събраните по делото доказателства във връзка и с тълкуване волята на страните по разпоредителната сделка от 2009 год. Съдът е приел, че към този момент спорната постройка е била построена в разпоредения имот, като е без значение дали ще се приеме като лятна кухня, за която е издадено разрешението за строеж, или къща, без издадено такова, и в двата случая същата представлява приращение към земята, предмет на разпореждането. В случая решаващото съображение за извода на съда представлява обстоятелството, че в договора от 2009 год. уговорка за запазване собствеността върху тази постройка за прехвърлителите, като действия по охраняване интересите на сина им В., не е налице, и същата е предмет на прехвърлителната сделка. Направеният от съда извод е обоснован и с последващите разпоредителни сделки с имота и действията на приобретателя по разделянето на бившия имот на отделни УПИ и промяна на предназначението на спорната сграда от лятна кухня в жилищна сграда, което представлява всъщност обективиране волята на приобретателя относно предмета на сделката. Това кореспондира и с установеното от свидетелите отстраняване на сина на прехвърлителите от тази сграда, като всички тези данни по делото сочат на разпореждането на касаторите и с тази сграда заедно с целия бивш имот. Тълкуването на волята на страните по договора при липсата на изрична уговорка в него за запазване на собствеността върху тази сграда е обосновало и направения извод във въззивното решение, който кореспондира с практиката в тази насока и изключва всякакво съмнение относно предмета на разопреждането за разлика от казусите по част от представената съдебна практика. По тази причина и последните не са относими към настоящия спор. Не са налице и основания за промяна на съдебната практика в поддържания от касаторите смисъл, с оглед проявлението на института на приращението по чл. 92 ЗС, доколкото не е установено друго. Затова и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по първия от поставените въпроси не са налице.
Въпросът, свързан с несамостоятелния характер на сградата, построена като лятна кухня, във връзка с приложението на чл. 97 и чл. 98 ЗС не е обуславящ за извода относно предмета на разпоредителната сделка, а и противоречи на тезата на самите касатори, основана на непосочването в нотариалния акт на процесната сграда като предмет на разпореждане. Затова и представената в тази насока съдебна практика е неотносима и не може да обоснове наличие на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване – в настоящият случай приложението на чл. 92 ЗС не е обосновано със съществуването на самостоятелен обект или липсата на такъв и поради липса на издадено удостоверение за търпимост към момента на сделката, а на основание разпореждането с целия имот, вкл. и спорната сграда, за която не е установено прехвърлителите да са запазили собствеността върху нея, изключвайки я от продажбата.
С оглед тези съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, водим от което настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 62 от 21.01.2016 год. по гр. д. № 2622/2015 год. на Варненския окръжен съд по касационната жалба на Д. В. Д. и С. С. Д., чрез пълномощника им адв. Л. Ш..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: