О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 528
гр. София, 27.12.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1645 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Б. Н. П. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Б. Т. от САК, срещу въззивното решение № 6 от 10.01.2019 год. по гр. д. № 304/2018 год. на Габровския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 5.10.2018 год. по гр. д. № 1594/2018 год. на районен съд, гр. Севлиево в обжалваната му част, с която е отхвърлен иска на касатора срещу П. Х. Х., Х. П. Х. и И. Б. Х. за признаване за установено по отношение на тях, че е собственик и на другата 1/2 ид. ч. от постройка на допълващо застрояване с идентификатор № ****, със застроена площ 25 кв. м., разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, намиращ се в [населено място] и за предаване на владението върху тази част, както и е отхвърлен предявения от касатора иск за обезщетение за ползване на този имот от ответниците, на основание чл. 59 ЗЗД.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение, с което се уважат предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В изложението към касационната жалба касаторът поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като в тази връзка формулира следните въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. Когато в процеса е установено в условията на пълно и главно доказване, че една сграда е изключителна собственост на едната страна в процеса и е наличен документ за собственост за това, който не е оспорен от ответната страна, може ли съдът служебно да обезсили нотариалния акт? и 2. Възможно ли е постройка за допълващо застрояване да бъде индивидуална собственост на един от съсобствениците на недвижимия имот, ако това е уговорено между самите съсобственици и други постройки в същия недвижим имот са индивидуална собственост на страните?
Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение с доводи за неправилно приложение на материалния закон относно признатото в нотариалното производство вещно право по отношение на спорната постройка, като произнасянето на въззивния съд е и свръх петитум, с оглед липсата на искане за отмяна на издадения констативен нотариален акт.
Ответниците по исковете и по касационната жалба – П. Х. Х., Х. П. Х. и И. Б. Х., чрез адв. В. П., оспорват наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване по съображения за неотносимост на поставените въпроси, евентуално считат решението за правилно. Претендират присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част относно иска за собственост на 1/2 ид. ч. от спорната постройка, въззивният съд приел, че ищецът, сега касатор – Б. П., не е придобил собствеността върху тази част от праводателката си И. М., негова майка, тъй като последната не е станала едноличен собственик на цялата постройка по давностно владение, независимо от представения констативен нотариален акт. Установено е от представените по делото нотариални актове, че както тя, така и първата ответница, са придобили идеални части от поземления имот – по 1/2 ид. ч., ведно с прехвърлените им сгради в еднолична собственост, респ. по един от етажите в жилищната сграда с идентификатор ****, с изключение на спорната постройка с идентификатор ****. Установено е, че същата е съществувала към момента на придобиване на правата върху имота от праводателката на ищеца, респ. от първата ответница – построена е преди 2001 год. без строителни книжа, има статут на търпим строеж, удостоверен от общината. От заключението на приетата техническа експертиза е установено предназначението на постройката за склад, с обособени две помещения с отделни входове откъм дворното място, и се ползва като складово помещение, съгласно свидетелските показания.
С оглед характера и предназначението на спорната постройка като второстепенна такава, съдът приел, въз основа и на цитираната съдебна практика, че същата представлява обслужваща такава жилищната сграда в имота, т. е. представлява принадлежност по смисъла на чл. 98 ЗС. С оглед на това и придобитите от праводателката на касатора права върху имота – 1/2 ид. ч., заедно с един от етажите на жилищната сграда, в същия обем са и правата й върху тази постройка, независимо, че същата не е предмет на придобивната й сделка от 2004 год. В такъв обем са и придобитите от касатора по договора с нот. акт № 182/2016 год. права върху спорната постройка, тъй като по делото не е доказано праводателката му да е придобила по давностно владение чуждата 1/2 ид. ч. от нея – притежаваната от първата ответница на основание разпоредителната сделка от 2002 год., независимо от представения по делото констативен нотариален акт. Констатациите на същия са оборени от събраните по делото доказателства за липса на необезпокоявано владение от страна на праводателката на ищеца в периода от придобиването на 1/2 от имота до снабдяването с нотариалния акт през 2016 год., тъй като не са налице доказателства за установяване на фактическа власт върху цялата постройка само от нея, както и, че това е станало чрез отблъскване на владението на ответниците, напротив – установено е, че последните са ползвали постройката, като са складирали там дърва и земеделски инвентар. Впрочем, това становище на ответницата П. Х. е поддържано и в представения констативен протокол от 27.04.2016 год., предхождащ издаването на констативния нотариален акт № 181/2016 год., предмет на оплакванията на касатора в жалбата.
Поради това съдът приел, че ищецът, сега касатор, не се легитимира за собственик на цялата спорна постройка с идентификатор ****, а само на притежаваната от неговата праводателка 1/2 ид. ч. от нея, предмет на дарението с нот. акт № 182/2016 год., поради което и отхвърлил иска за собственост за 1/2 ид. ч., както и този по чл. 59 ЗЗД.
С оглед изложените от въззивния съд съображения за изхода на спора за собствеността на спорната 1/2 ид. ч. от постройката с идентификатор № ****, релевантен е въпросът за принадлежността на правото на собственост у ищеца на основание дарението от майка му през 2016 год. Изводът за липсата на тази предпоставка за основателност на ревандикационния иск е обоснован от анализа и преценката на събраните по делото доказателства за обема на притежаваните от праводателката му права върху постройката, като по отношение на представения констативен нотариален акт съдът е изложил съображения за доказателствената му сила относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост съобразно разясненията в ТР № 11/2013 год. по т. д. № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС. Както е посочено в същото, „за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право”. Спорът с предмет правата на страните върху спорната постройка в съсобствения им имот е разрешен въз основа преценката на всички събрани доказателства, което обосновава неотносимостта на първия от поставените в изложението въпроси към решаващите изводи в обжалваното въззивно решение. По своята същност той представлява довод за неправилност на извода относно удостовереното с представения нотариален акт право на собственост, който не може да се обсъжда в настоящето производство, а за отмяна, респ. обезсилване на акта-липсва произнасяне на въззивния съд.
И вторият въпрос в изложението на касатора няма характеристика на обуславящ изводите на съда такъв, по смисъла на т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Макар и да са изложени съображения относно обслужващия характер на спорната постройка като второстепенна такава, решаващият извод за неоснователност на иска за собственост е обусловен от произнасянето на въззивния съд по релевираното придобивно основание на праводателката на касатора – давностно владение. Приемайки, че същото не е осъществено поради липса на установена фактическа власт в необходимия срок, както и липса на доказателства за действия по преобръщане на държането на чуждите идеални части във владение при наличието на съсобственост, позовавайки се на ТР № 1/2012 год. ОСГК на ВКС, съдът не е отрекъл възможността тази постройка да бъде обект на индивидуална собственост, поради което и така поставен въпросът не е относим към спора. Предмет на същия не е и собствеността на останалите сгради в имота, поради което и съображенията на касатора в тази насока, както и по отношение твърденията за уговорки, са неотносими и не могат да обосноват наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението. Последното е достатъчно да обоснове извод за недопускане на касационно обжалване на решението, без съдът да се произнася по допълнителната предпоставка за значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
При данните по делото за съобразяване с цитираната задължителна съдебна практика не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържаният довод за нарушение на материалния закон относно удостовереното с констативния нотариален акт право на собственост у праводателката на касатора и този за необоснованост на извода на съда не могат да обосноват извод за очевидна неправилност на решението, тъй като, за да е налице това основание за допускане на касационното обжалване следва да се констатират такива тежки нарушения на материалния или процесуалния закон, или явна необоснованост, и то при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо да се прави анализ на доказателствата и да се излагат съображения. В случая нито законът е приложен в неговия противоположен смисъл, нито е приложена отменена или несъществуваща правна норма, нито е налице явна необоснованост на обжалваното решение, като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика, или пък да е допуснато нарушение на основополагащи принципи на съдопроизводството. Тези предпоставки не са налице, а съображенията на касатора представляват доводи за неправилност на решението като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК /за допускането на касационно обжалване в която хипотеза е необходимо наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК/, но не и като основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответниците направените от тях разноски за платеното адвокатско възнаграждение в размер на сумата 550 лв., съгласно представения договор за правна помощ и списък на разноските.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 6 от 10.01.2019 год. по гр. д. № 304/2018 год. на Габровския окръжен съд по подадената от Б. Н. П. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Б. Т. от САК, касационна жалба против него.
Осъжда Б. Н. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], № 7 да заплати на П. Х. Х., Х. П. Х. и И. Б. Х., всички от [населено място], [улица], ет. 1 направените разноски в размер на 550 лв. /петстотин и петдесет лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: