О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 54
гр. София, 07.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2689 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от К. В. Щ., както следва: чрез адвокат Р. О. от АК – Б. (к.ж. с вх.№ 1378 от 12.04.2019 г.) и чрез адвокат В. В. от САК (к.ж. с вх.№ 1431 от 17.04.2019 г., подадена по пощата на 15.04.2019 г.). И двете жалби са насочени против въззивно решение № 762 от 14.02.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 908/2018 г. по описа на ОС – Благоевград, г.о., трети въззивен състав.
Жалбите са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК (тази с вх.№ 1431 от 17.04.2019 г. – при условията на чл. 62, ал. 2 ГПК) от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговарят на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответницата по касация Ц. А. Д. е депозирала отговор срещу двете касационни жалби чрез адвокат М. Б. от АК – Благоевград, като възразява срещу допускане на обжалването. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение е отменено решение № 2746 от 12.10.2018 г. по гр.д.№ 221/2018 г. на РС – Сандански, г.о., първи състав, с което е уважена предявената от К. В. Щ. срещу Ц. А. Д. претенция с правно основание чл. 108 ЗС. Вместо това искът за признаване за установено, че К. В. Щ. е собственик на 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адрес [населено място], [улица], вх. Б, ет. 0, с предназначение „гараж в сграда”, с площ 14,10 кв.м. и за осъждането на Ц. А. Д. да предаде на ищеца процесната 1/2 ид.ч. от вещта, е отхвърлен като неоснователен.
Въззивният съд е приел, че процесният обект се намира в сграда, построена в имот, собственост на дядото на ищеца. Последният е починал през 1989 г. и е наследен от двете си деца, едното от които е бащата на ищеца, също починал и наследен от самия ищец. По одобрения през 1974 г. архитектурен проект обектът е предвиден като гараж със самостоятелен вход по източната фасада на сградата. Понастоящем, обаче, функционално е обединен със съседното ПРУ (противо-радиационно укритие, за което е прието, че е „обща част по предназначение, за чиято промяна по предвидения за това ред липсват каквито и да е данни”), като достъпът до това ПРУ е единствено през спорния гараж (посредством отвор 80х200 см, пробит в общата им тухлена стена). По източната фасада на сградата, вместо предвидената по проект гаражна врата е монтирана комбинирана дограма – прозорец и външна врата за достъп до дворното място. Така обединените помещения се ползват от ответницата не по предназначение, без данни да е проведена процедура за промяна на предназначението им. При така установените факти и след като е възпроизвел текстове от ЗКИР, касаещи дефинирането на понятия, въззивният съд е приел, че вещноправния статут на обекта е пречка същият да бъде ревандикиран. Прието е, че понастоящем гаражът не съществува като самостоятелен обект във вида, в който е изграден и се претендира, тъй като е изменен съществено в резултат от преустройствата и „е загубил гаражните си характеристики”. Дори да се счете, че някога е съществувал като гараж, то към приключване на устните състезания „е очевидно, че не отговаря на изискванията за такъв” – поради извършените преустройства, включително настилка от дюшеме и монтирана комбинирана дограма вместо гаражна врата, както и денивелация с улицата. Обобщено е, че след като помещението няма самостоятелно функционално предназначение на гараж и след обединяването му с ПРУ няма белезите на друг самостоятелен обект, то „ищецът не би могъл да черпи поддържаните вещни права в заявения обем от соченото наследствено правоприемство, особено като се има предвид, че не е етажен собственик”.
В изложенията на касационните основания и към двете жалби са поставени въпроси, сред които и питането (обобщено от ВКС) „Губи ли характера си на самостоятелен обект, годен за вещно-правна защита, помещение – гараж, който е свързан със съседно помещение – обща част, без строителните дейности по обединяването да са осъществени въз основа на одобрено изменение на архитектурния проект, в изпълнение на който е създаден обекта и без да е създаден нов самостоятелен обект ?”. С оглед съдържанието на обективираната правораздавателна воля, това питане има обуславящо за изхода на спора значение. По отношение на него е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид констатираното противоречие между произнасянето на въззивния съд и това по релевираната от касатора практика на ВКС, а именно: Решение № 5 от 11.04.2015 г. по гр.д.№ 3832/2015 г., І г.о., Решение № 345 от 05.12.2011 г. по гр.д.№ 1551/2010 г., ІІ г.о. и Решение № 40 от 25.03.2016 г. по гр.д.№ 4994/2015 г., ІІ г.о., с които е прието, че обект на правото на собственост могат да бъдат вещи, които имат самостоятелно съществуване, като видът на самостоятелните обекти в сградите е нормативно установен и се означава в одобрените от техническите органи архитектурни проекти. Последното се отнася както за архитектурните проекти, одобрени при действието на ЗУТ (като част от инвестиционните проекти), така и за тези по отменените нормативни актове за териториално и селищно устройство. Веднъж възникнали, те са годен обект на собственост, а изменението на предназначението на законно изграден обект, приобщаването му към други помещения или превръщането му от самостоятелен обект в обща част на сградата, следва да стане със съгласие на собственика на това помещение и след изменение на одобрените проекти по предвидения за това ред. Вътрешните преустройства, колкото и да са значителни по обем, не водят до създаване на нов обект на собственост; промяната в техническите характеристики и предназначението на изграден като самостоятелен обект не може да има вещноправни последици при отсъствие на съгласие на неговия собственик и одобрен инвестиционен проект.
При допускане на касационното обжалване касаторът дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване по касационните жалби с вх.№ 1378 от 12.04.2019 г. и с вх.№ 1431 от 17.04.2019 г., подадени от К. В. Щ. против въззивно решение № 762 от 14.02.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 908/2018 г. по описа на ОС – Благоевград, г.о., трети въззивен състав.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на
……………………………….. 2020 година от ……….. часа, за когато страните да се призоват по реда на чл.289 ГПК.
На касатора, чрез процесуалните му представители адвокат Р. О. от АК – Б. и адвокат В. В. от САК, да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 (двадесет и пет) лева, като при неизпълнение на това задължение производството по делото ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: