O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 465
София, 26.09.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на десети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 731 /2018 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 4756/ 14.12.2017 година, заявена от Е. Ц. В., чрез процесуалния й представител адв. Е. В. АК- С., срещу Решение Nо 476 от 09.11.2017 година по гр. възз. д. Nо 312/2017 год. на Окръжен съд-Смолян.
С посоченото решение, окръжният съд, в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е отменил Решение Nо 82 от 10.07.2017 година по гр. д. Nо 77/2017 година на РС-Златоград, по уважения положителен установителен иска за собственост и е постановил ново, с което заявеният от Е. Ц. В. иск на основание чл. 124, ал. 1 ГПК срещу М. И. П. и З. А. П. за признаване право на собственост на 18 кв. м. празно дворно място, с неправилна трапецовидна форма и граници: на север- [улица], на юг-стара двуетажна къща на ответниците и имот на А. А. Г., на изток-дворно място УПИ V-56, кв. 17 от ПУП на [населено място], собственост на ищцата и на запад-външна стена на триетажна жилищна сграда на ответниците, което празно дворно място представлява част от УПИ ІV-50, кв. 17 по ЗРП на [населено място], е отхвърлен като неоснователен.
С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необосновано, основания за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.
Искането да се допусне касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 се обосновава с довод, че въззивното решение е постановено в противоречие с Решение Nо 304 от 12.07.2010 година по гр.д. Nо 263/2010 година на ВКС-ГК, II ГО, без конкретно формулиран материално-правен или процесуално-правен въпрос . По въпросите : „ кога регулационният план е приложен и кога и по какъв начин настъпва прекратяване на отчуждителното действие на плана“ жалбоподателката счита, че решението противоречи на ТР Nо 3 от 15.07.1993 година по гр. д. Nо 2/1993 г. на ОСКГ на ВКС, Решение Nо 1091 от 26.02.2009 година по гр.д. Nо 4227/2007 година на ВКС-ГК, IV ГО, Решение Nо 780 от 13.11.2009 година по гр.д. Nо 3024/2008 година на ВКС-ГК, III ГО.
Твърди се още, че в противоречие с разпоредбата на чл. 59 от ЗТСУ, чл. 181, ал. 1 ЗТСУ (отм.) и чл. 200 ЗУТ и с трайно установената практиката на ВКС – ТР Nо 1 от 09.12.2013 година по т.д. Nо 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение Nо 185 от 01.03.2010 година по гр.д. Nо 280/2009 година на ВКС-ГК, I ГО, Решение Nо 55 от 14.04.2014 година по гр.д. Nо 12/2013 година на ВКС-ГК, II ГО и Решение Nо 186 от 19.02.1987 година по гр.д. Nо 154/1986 година на ОСГК на ВКС , въззивният съд е приел, че реалната част от имота е придобита по давност.
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от ответниците по касация М. И. П. и З. А. П., чрез процесуалния им представител адв. И. А. – АК-С., с който се оспорват доводите на касаторката за допускане на касационното обжалване, с аргумент, че не са формулирани обуславящи правната воля на съда въпроси, по които решението да е произнесено в обратен смисъл с цитираната и приложена съдебна практика. Претендират се разноски за касационното производство.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените и поддържани с касационната жалба основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 т.1 ГПК и чл. 280, ал.3 ГПК, намира :
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и с оглед характера на заявения иск – за собственост, е процесуално допустима.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че предявеният от Е. Ц. В. установителен иск не следва да бъде уважен с аргумент, че процесната реална част от около 18 кв. м., попадаща в образувания по отменения план на [населено място], одобрен със Заповед № 35/29.04.1974 г., ПИ 80 в кв. 13, собственост на ответниците по представения НА за собственост № 5/79 г. и е идентичен с ПИ пл. № 50, кв. 17 по плана от 1987 г. Тази част от 18 кв. м. е придаваема част от имота на ищцата за урегулиране на имота на ответниците. Съдът е приел, че тезата за погрешно записване в КК на [населено място] на спорната реалната част като част от имота на ответниците и възможността да се уважи иска на Е. В. не предполага неприложена регулация от 1974 година, тъй като до 1987 година спорната част е част от имота на ответниците, а новата последваща регулация няма отчуждително действие и не може да обоснове тезата, че ищцата е собственик на „придадени“ по регулация части.
След преценка на наведените доводи и правни съображения, настоящият състав на ВКС счита, че касационното обжалване не може да бъде допуснато на релевираните основания.
С разясненията на т. 1 от ТР 1/ 2009 година на ОСГТК се прие, че като общо основание за допускане до касационен контрол в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК законодателят изисква от касатора да формулира конкретен процесуалноправен или материалноправен въпрос, чието разрешение по спора, е обусловило постановения с обжалваното въззивно решение неблагоприятен за страната резултат на делото, в рамките на който ВКС да извърши селекция на касационната жалба. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като проявление на диспозитивното начало в гражданския процес. Непосочването му, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, представляващи изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които то се проявява. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба а, само да го конкретизира, уточни и квалифицира, като израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните.
В изложението към касационната жалба жалбоподателката твърди противоречие на въззивното решение с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение Nо 304 от 12.07.2010 година по гр.д. Nо 263/2010 година на ВКС-ГК, II ГО, без да посочва по кой от обуславящите въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС.
Без посочването на конкретен правен въпрос за касационния съд е невъзможно да извърши необходимата селекция и прецени налице ли е соченото отклонение и противоречие със съдебната практика. По дела с еднакъв предмет е възможно въззивното решение да е постановено в смисъл различен- респ. противоположен на решение на касационния съд по аналогичен правен спор. Но от значение при преценката за противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е коренно противоположното разрешение на един и същ правен проблем по делата, обусловен от еднакво установени факти. Доколкото няма изведен въпрос, а само привидно сходство в казусите, обусловено от еднаквия предмет на спора и правна квалификация, без конкретно формулиран въпрос преценка за отклонение от установеното разрешение не може да бъде констатирана в рамките на производството по чл. 288 ГПК.
При изложените от въззивния съд мотиви, че спорът придадена ли е по регулация спорната част към имота на ответниците и приложена ли е регулацията не е обуславящ за основателността на иска на Е. В., то не може да се приеме, че въззивното решението противоречи на посоченото като практика на ВКС решение по чл. 290 ГПК.
Въпросите „ кога регулационният план е приложен и кога и по какъв начин настъпва прекратяване на отчуждителното действие на плана“ са принципно правни въпроси, касаещи приложение на гражданско правния институт на регулация на ПИ ,чиито отговори са дадени с ТР 8/2014 год. на ОСГК на ВКС.
Анализирайки събраните пред първата инстанция доказателства, окръжният съд е приел, че погрешното записване по последния регулационен план на процесната реална част, като част от имота на ищцата не създава за нея права и не води до прекратяване на правото на собственост на ответниците. Поради това, поставеният въпрос не е стоял на вниманието на въззивния съд по него той не се е произнасял. В този смисъл не е налице противоречие с цитираната от жалбоподателката практика, като неотносима към конкретния случай.
Релевираните доводи за противоречие на решението с чл. 59 от ЗТСУ, чл. 181, ал. 1 ЗТСУ (отм.), чл. 200 ЗУТ и посочената практика на ВКС по въпросът може ли да се придобива по давност реална част от недвижим имот, която не отговаря на изискванията за минимална площ и лице, не е с характер на обуславящ правен въпрос. По естеството си тези доводи съставляват оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон от решаващия съд, касаещи крайния изход на спора. Предвид предмета на производството по чл. 288 ГПК, в него правилността на съдебния акт не подлежи на преценка. Нарушението на материалния закон не е сред предвидените в чл. 280 ГПК основания за допускане на касационното обжалване и преценка за съответствието на решението с приложим по делото закон касационната инстанция дължи при произнасяне на решение по същество, след като обжалването бъде допуснато. С оглед съображенията на въззивната инстанция за отхвърляне на иска, въпросът придобита ли е реалната част по давност не е стоял на вниманието на съда и не е обусловил решаващите му изводи. В този смисъл не следва да се преценява налице ли е твърдяното противоречие на решението с цитираната практика на ВКС.
По направеното искане за присъждане на разноски : С отговора на исковата молба е направено искане от страна на защитата на ответниците за присъждане на разноски за настоящата инстанция. При постановения изход на делото в производството по чл. 288 ГПК и на основание чл. 81 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК ответниците имат право на разноски за съответната инстанция, а с оглед на представените писмени доказателства – Договор за правна защита и съдействие 0000023845/16.01.2018 година (л.39) претендираните разноски следва да се присъдят в размер на 600 лв. /шестстотин лв./.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 4756/14. 12. 2017 година, заявена от Е. Ц. В., чрез процесуалния й представител адв. Е. В., АК- С., срещу срещу Решение Nо 476 от 09.11.2017 година по гр. възз. д. Nо 312/2017 год. на Окръжен съд-Смолян.
ОСЪЖДА Е. Ц. В., ЕГН: [ЕГН], с адрес: обл. С., общ. Н., [населено място], [улица], да заплати на М. И. П. и З. А. П. сторените в производството пред ВКС разноски в размер на 600 лв./шестстотин лв./, на осн. чл. 81 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: