О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
гр. София, 05.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваните от съдия Гергана Никова гражданско дело № 3345 и частно гражданско дело № 3344, и двете – по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 1249 от 23.01.2018 г. (п. кл. от 22.01.2018 г.), подадена от Българска академия на науките (БАН), чрез адвокат И. С. от АК-С. против постановеното при условията на чл. 294 ГПК въззивно решение № 2611 от 13.12.2017г. по в.гр.д. № 5489/2016г. на АС – София. С него е признато на основание чл. 72, ал. 3 ЗС правото на „Чардаш Трейдинг“ ЕООД да задържи имота, предмет на уважен ревандикационен иск с решение № 31 от 06.01.2016 г. по гр. д.№ 4168/2015 г. на АС – София, до заплащането от страна на БАН на „Чардаш Трейдинг“ ЕООД на направените в имота подобрения на стойност 38 238 211 лв.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответното дружество по касация „Чардаш Трейдинг“ ЕООД е подало отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Обжалваното решение е постановено, след като с Решение № 199 от 14.11.2016 г. по гр. д. № 1998/2016 г. на ВКС, І г.о. частично е отменено постановеното при първото разглеждане на спора от въззивния съд решение № 31 от 06.01.2016 г. по гр. д.№ 4168/2015 г. на АС – София – в частта, с която на „Чардаш Трейдинг“ ЕООД е признато право на задържане на ревандикирания имот (УПИ VII-418 от кв. 13 по ЗРКП на гр. София, м. „БАН 4-ти км“, одобрен от Гл. архитект на София на 13.11.2000 г.) до заплащане на извършени в него подобрения на стойност 43 615 553,46 лв. ВКС, І г.о. е постановил връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АС – София с указания да се извършат нови съдопроизводствени действия – назначаване и приемане на съдебно-техническа експертиза, която съгласно чл. 72, ал. 1 ЗС да даде заключение за увеличената стойност на процесния имот само в резултат подобренията, извършени от ответника (не и от неговия праводател), при това – до датата на връчване на преписа от исковата молба на 16.10.2012 г. В отменителното решение на ВКС е прието, че въззивният съд е постановил неправилно решение в отменената му част поради нарушение на материалния закон (чл. 72, ал. 1 ЗС) и необосновани констатации относно определяне размера на сумата, с която се е увеличила стойността на вещта, за която е признато и право на задържане върху процесния имот.
С обжалваното въззивно решение, постановеното при новото разглеждане на спора от въззивния съд, е прието, че ответникът „Чардаш Трейдинг“ ООД е закупил процесния УПИ VII-418 от кв. 13 по ЗРКП на гр. София, м. „БАН 4-ти км“ на 08.11.2006 г. от „Пи Еф Пи“ ООД. С предявената на от БАН на 20.12.2011 г. искова молба (вписана на 29.06.2012 г. и връчена на ответника „Чардаш трейдинг“ ЕООД) е заявено искане този имот да бъде ревандикиран при твърдение, че „Чардаш трейдинг“ ЕООД е завладял имота на 03.10.2007 г., когато започнал да изсича дървета, за да подготвя терена за строеж. С депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба (съобразно и уточнението с молба от 25.01.2013 г.) ответникът е упражнил право на задържане при условие, че съдът не отхвърли исковете по чл. 108 ЗС с твърдение, че е извършил подобрения в имота. След дадени указания от първоинстанционния съд е уточнено, че подобрението се състои в изграждането на самостоятелен обект – 10-етажна административна сграда „Централен офис на Алфабанк с подземен паркинг, СВО и СКО и „Външен топлопровод и абонатна станция“ със стоманобетонна конструкция и стъклена фасада, височина от 31,30 м, РЗП 17 076 кв. м., находяща се в гр. София, бул. „Цариградско шосе“, построена в УПИ VІІ – 418, кв. 13, м. „БАН 4-ти км“. Относно размера на претендираната от „Чардаш трейдинг“ ЕООД сума е посочено, че стойността на подобренията възлиза на отчетната стойност на сградата – 43 615 553 лв., съгласно отразеното в декларация по чл. 14 ЗМДТ и счетоводните му книги.
Установено е, че разрешението за строеж на сградата е издадено под № 1032 от 15.12.2005 г. С анекс от 03.08.2007 г. към договор за възлагане и извършване на проектни работи № 7–М/2004 г. от 25.05.2004 г. във връзка с извършеното на 08.11.2006 г. прехвърляне на процесния УПИ VІІ – 418, върху ответника са прехвърлени правата върху проекта и върху правото на изпълнение на проекта, както и задълженията към изпълнителя. На 28.07.2011 г. е издаден констативен акт за установяване годността за приемане на строежа с възложител ответника. Описани са разрешението за строеж от 2005 г., заповед № РД – 09-50 – 949/05.07.2011 г. – неразделна част от разрешението; виза за проектиране от 02.11.2011 г., одобрени проекти от 23.08.2005 г. и 30.06.2011 г. и екзекутивни чертежи; договор за строителство от 24.07.2009 г.; протокол обр. 2 от 13.10.2008 г. На 20.07.2012 г. e издадено разрешение за ползване на строежа „Централен офис на Алфабанк с подземен паркинг, СВО и СКО“ и „Външен топлопровод и абонатна станция“ с възложител „Чардаш Трейдинг“ ЕООД, „Топлофикация София“ ЕАД и „ЧЕЗ Разпределение България“ АД. Прието е, че строежът е изпълнен съобразно разрешението за строеж от 2005 г., заповед за вписване на забележка към разрешението, разрешение за строеж № Б-13/31.01.2011 г., разрешение за строеж № Б-86/01.07.2011 г. и заповед за поправка на очевидна фактическа грешка към разрешение за строеж, протокол за откриване на строителна площадка от 13.10.2008 г. и определяне на строителна линия и ниво на строежа и 2 бр. протоколи за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежи на техническата инфраструктура от 27.02.2011 г. и от 19.07.2011г. В декларация с вх. № 21 – 91/20.09.12 г. по чл. 14 ЗМДТ за облагане с данък върху недвижими имоти е вписана земя и сграда в гр. София, УПИ № VІІ – 418, кв. 13, срещу начин на придобиване е посочено „строителство“ с договор за строителство от 24.07.2009 г., като отчетната стойност на сградата е 43 615 553,46 лв. Въз основа на анализа на показанията на св. С., св. А., св. А. и св. С. е формиран извод, че строителството в имота е започнало след м.10.2007 г. – както се твърди и в исковата молба, по която е образувано делото.
Като е съобразил мотивировъчната част на отменителното решение на ВКС, въззивният съд е приел, че доводите за неконкретизирано възражение за подобрения, за които се упражнява право на задържане са преклудирани. Добросъвестният владелец има право на задържане върху имота до заплащането на подобренията, които са извършени преди да узнае за предявения срещу него иск за собственост, което в случая е станало с връчването на препис от исковата молба (при съобразяване ня задължителните указания на ВКС и уеднаквената съдебна практика по въпроса относно момента, в който владелецът узнава, че е ответник по иск за собственост: решения по чл. 290 ГПК – № 134 от 27.07.2015г. по гр. д. № 6161/2015г., ГК, ІІІ г.о. на ВКС; № 141 от 30.11.2015г. по гр. д. № 2944/2015г., ГК, ІІ г.о. на ВКС).
Съобразявайки началния момент за започване на строителството, САС е приел, че процесната сграда е построена само от ответника в периода след 03.10.2007 г. (въпреки разрешаването на строежа през 2005 г.), а не и от неговия праводател (който му прехвърлил своите права и задължения по договор за извършване на проектни работи). Съгласно представените документи строежът е бил завършен и е разрешено ползването му преди 16.10.2012 г. С оглед предмета на въззивното производство, в което следва да се съберат доказателства само за увеличената стойност на имота в резултат на действия на ответника, съдът е приел, че до завършването на подобренията в чуждия имот ответникът е имал качеството на добросъвестен владелец (възприето от въззивната инстанция и при първоначалното разглеждане на делото), като е узнал за претенциите на собственика на имота с връчването на препис от исковата молба на 16.10.2012 г. Прието е още, че вземането за подобрения и възражението за право на задържане е достатъчно конкретизирано, като е посочено, че подобренията се изразяват в изграждането на цялата сграда в УПИ, без да е необходимо посочването на отделните разходи за построяването й. От заключението на изслушаната по указания на ВКС СТЕ (повторна тричленна) само за оценка на стойността на терена без подобренията в него (което съдът възприел като по-подробно от заключението на първоначалната еднолична СТЕ в тази й част и илюстриращо използвания метод на сравнителните аналози на база на индивидуални коефициенти за състояние, местоположение и функционалност и един и същ корекционен коефициент за пазарна реализизация, с който е намалена достигнатата средна офертна цена) се установява, че стойността на имота без построената в него сграда възлиза на 3 240 600 лв. Без стойността на дворното място пазарната цена на имота възлиза на 38 238 211 лв. без ДДС (на база изчисленията на вещото лице по едноличната СТЕ за общата стойност на имота, както е застроен – 41 478 811 лв., изчислена посредством приходен и сравнителен метод с по 50 % тежест на всеки от методите). Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства обосновава извод, че именно ответникът е изградил сградата, независимо че по делото не са представени документи, удостоверяващи конкретните разходи по проектирането и строителството. Заключението на първоначалната СТЕ за стойността на разходите по строителните и проектните работи на сградата, които водят до увеличение на имота, е определено като неотносимо към предмета на производството, очертан от отменителното решение на ВКС. При положение, че самата сграда представлява подобрение и е разрешено ползването й, без значение е фактът каква е стойността на разходите за построяването й, тъй като тези разходи не са предмет на вземането за подобрения и възражението за право на задържане. Ето защо непредставянето на доказателства за сторването им не ограничава защитата на насрещната страна и доводът за това е неоснователен (като при това в конкретния случай вещото лице е изчислило, че разходите по проектиране и строителство на сградата надвишават увеличената стойност на имота в резултат от построяването й).
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси:
(1) „Дали за признаване на възражение за подобрения и право на задържане до тяхното заплащане съдът е длъжен да изисква конкретизация на възражението по пера – за всеки отделен разход, с посочване на авторството и стойността на разхода, с оглед извършване на преценка дали съответният разход е извършван от ответника по иска по чл. 108 ЗС в качеството му на владелец и да изследва по отношение на кои конкретни дейности ответникът има правата на добросъвестен владелец ?“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС и Решение № 441 от 12.IV.1991 г. по гр. д. № 1718/90 г., IV г. о.;
(2) „Кои видове дейности Ответникът претендира като подобрения, на каква стойност са те, кога и от кого са извършени; с колко са се увеличили стойността на имота, в който са извършени и пр.?“ и
(3) „Допустимо ли е решение, което е постановено по нередовно възражение за право на задържане; какви са правомощията на въззивния съд и дължимите от него процесуални действия при констатирана нередовност на действия на страните; по-специално какви са задълженията на въззивния съд в случаите на нередовно въведено възражение в процеса и разполага ли въззивният съд с правомощията по чл. 101 ГПК в хипотезата на повторно разглеждане на делото по чл. 294 ГПК, ако няма изрични указания на ВКС за уточняване на фактическите твърдения и обстоятелствата, от които страната претендира права?“ – с довод, че е налице вероятна недопустимост или очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК, или основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк.д. № 7/2012г., ОСГТК на ВКС; Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС; Решение № 128 от 29.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1356/2009 г., IV г.о.; Решение № 262 от 31.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1422/2010 г., IV г.о.; Решение № 257 от 24.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 7/2013 г., IV г.о.; Решение № 280 от 30.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 2359/2013 г., IV г.о.;
(4) „В каква степен следва да бъде конкретизирано и уточнено въведеното в процеса възражение за право на задържане, длъжен ли е ответникът да посочи всеки конкретен разход, вид дейност, перо, което претендира като подобрение, включително да посочи стойността на подобрението, времето на извършването му, от кого е извършено подобрението и стойността, с която се е увеличила стойността на подобрения имот“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;
(5) „Допустимо ли е въззивният съд да измени фактическите твърдения на страната и обстоятелствата, на които тя се позовава, в нарушение на принципа на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК); допустимо ли е за пръв път във въззивното решение въззивният съд да подведе въведеното възражение за право на задържане по ненавеждани от страната фактически твърдения и основания?“ – с довод, че е налице вероятна недопустимост или очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК, или основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Решение № 125 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 14/2013 г., II г.о.; Решение № 306 от 29.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 961/2010 г., I г.о.; Решение № 19 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г., II г.о.; Решение № 17 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2010 г., II г.о.; Решение № 428 от 19.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 358/2011 г., IV г.о.; Решение № 229 от 20.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1465/2010 г., II г.о.; Решение № 366 от 30.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2874/2015 г., IV г.о. и Решение № 528 от 11.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1218/2009г., I г.о.;
(6) „Дали неизлагането на конкретни мотиви относно доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства нарушава изискването за обоснованост и мотивираност на съдебния акт.“ и
(7) „Длъжен ли е съдът при постановяване на съдебното решение да обсъди всички твърдения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Постановление № 1 от 13.VII.1953 г., Пленум на ВС; Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК; Решение № 212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т.о.; Решение № 94 от 28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г.о.; Решение № 157 от 8.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 823/2010 г., II т.о.; Решение № 344 от 21.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 862/2011 г., IV г.о.; Решение № 127 от 5.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2009 г., IV г.о.; Решение № 554 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г.о. и Решение № 194 от 18.06.2013г. на ВКС по гр. д. № 1100/2012 г., IV г.о.;
(8) „Какви са задълженията на въззивния съд в производството по чл. 294 ГПК; длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да се съобрази с указанията, дадени от ВКС; какъв следва да е обхвата на проверката при повторното разглеждане на делото и какъв е порокът на въззивното решение, постановено по реда на чл. 294 ГПК при неизпълнение на указанията на касационната инстанция“ – с довод, че са налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Решение № 906 от 15.11.2007 г. по т.д. № 519/2007 г., II т.о. (неприложено към представеното изложение на касационните основания); Решение № 193 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2009 г., IV г.о.; Решение № 740 от 26.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1935/2009 г., I г.о.; Решение № 128 от 29.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1356/2009 г., IV г.о.,
а по смисъла на т. 5.2 от изложението относно въпрос № 8 в следната част:
(9) „Длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да се съобрази с указанията, дадени от ВКС“, когато указанията на ВКС не съответстват на правото на ЕС, и във връзка със задължението на въззивния съд да отправи преюдициално запитване до СЕС относно тълкуването и прилагането на разпоредби на ХОПЕС, посочени в т. 5.2 от изложението, дали указанията на ВКС съответстват на правото на ЕС – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК и с позоваване на две решения на големи състави на СЕС: Решение от 5 октомври 2010 г., Г. И. Е. срещу Национална здравноосигурителна каса, C-173/09, EU:C:2010:581 и Решение от 8 ноември 2016г., А. О., C-554/14, EU:C:2016:835, както и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК (с оглед на твърдението в т. 5.2 от изложението: „В случая очевидно неправилно ВКС е указал“);
(10) „Допустимо ли е, нарушават ли се принципите на непосредственост и на равнопоставеност, ако съдът основава решението си на писмени доказателства, които не са приети като доказателства по делото; може ли съдът да кредитира и да основе решението си на експертно заключение, изготвено въз основа на писмени документи, които не са приобщени като доказателства по делото“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Решение № 296 от 5.04.2017 г. по гр.д. № 1776/2016 г., IV г.о.; Решение № 73 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 53570/2015 г., IV г.о.; Решение № 66 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5839/2014 г., IV г.о.; Решение № 43 от 16.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 648/2008 г., II т.о. и Решение № 36 от 28.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 319/2011 г., II т.о. (неприложено към представеното изложение на касационните основания);
(11) „Длъжен ли е съдът да изследва в кой момент владелецът е узнал за претенциите на действителния собственик; както и по въпроса кой е моментът, в който се счита, че владението е смутено; от кой момент владелецът загубва правата си на добросъвестен подобрител и дали единствено от момента на предявяване на иск по чл. 108 ЗС ответникът губи правата си на добросъвестен подобрител; дали всяко противопоставяне на извършването на разходи в имота води до промяна в правата на подобрителя“ – с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК и с позоваване на Решение № 33 от 23.03.2009 г. по т.д. № 614/2008 г., I т.о.; Постановление № 6 от 1974 г. по гр.д. 9/1974 г., Пленум на ВС и Тълкувателно решение № 48 от 3.IV.1961 г. по гр. д. № 26/61 г., ОСГК на ВКС.
Касаторът твърди, че са налице и вероятна недопустимост и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК на въззивното решение във връзка със съответните въпроси в изложението, както е посочено по-горе. Тези основания ще бъдат разгледани общо за всички въпроси, към които са посочени.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Въпрос № 1 е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, доколкото съдът е приел, че възражението за право на задържане е достатъчно конкретизирано с посочване, че подобренията, относно които се упражнява правото на задържане, се изразяват в изграждането на процесната сграда, без да е необходимо посочване на отделните разходи за нейното построяване. Допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като цитираната от касатора практика на ВС е неотносима в контекста на поставения въпрос. Постановление № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС третира материалноправния въпрос за правната същност на подобренията на чужд имот, а не процесуалноправния въпрос с доказателствен характер за пълната конкретизация на подобренията по отделни разходи, стойност на разходите и лицето, което ги е направило, с оглед уважаването на възражението за подобрения. Решение № 441 от 12.04.1991 г. на ВС по гр. д. № 718/1990 г., IV г.о. също третира материалния въпрос за изискуемостта и съответно погасителната давност на вземането за подобрения, направени от добросъвестен владелец подобрител в чужд имот, а не горепосочения процесуален въпрос. Въпроси №№ 2, 4 и 5 се припокриват по смисъл с въпрос № 1, като въпрос № 2 е във връзка с въпрос № 3 в аспект на недопустимост на обжалваното решение, каквото основание е посочено и към въпрос № 5, за която недопустимост се поддържа да е предизвикана от произнасяне по нередовно (неконкретизирано в достатъчна степен) възражение. С оглед изложеното по-долу в отговор на въпрос № 5 (че вероятна недопустимост по чл. 280, ал. 2 ГПК не е налице), ВКС извърши преценка за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и констатира, че то отсъства. Касаторът е цитирал тълкувателна и казуална практика на ВКС, която е неотносима към въпроса за значението на индивидуализацията на възражение за право на задържане за допустимостта на постановено по него решение. Във връзка с Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк.д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС е цитирано част от особено мнение към решението, което не съставлява част от самото решение (така – Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. по т. д. № 1/2011 г., ОСГТК на ВКС). Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк.д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС касае въпроси на вписването, а останалата цитирана от касатора към въпроса практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС; Решение № 128 от 29.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1356/2009 г., IV г.о.; Решение № 262 от 31.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1422/2010 г., IV г.о.; Решение № 257 от 24.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 7/2013 г., IV г.о. и Решение № 280 от 30.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 2359/2013г., IV г.о. – въпроси за задълженията на първоинстанционния и въззивния съд при нередовни процесуални действия на страна по делото. Относно въпрос № 3 в частта „по-специално какви са задълженията на въззивния съд в случаите на нередовно въведено възражение в процеса и разполага ли въззивният съд с правомощията по чл. 101 ГПК в хипотезата на повторно разглеждане на делото по чл. 294 ГПК, ако няма изрични указания на ВКС за уточняване на фактическите твърдения и обстоятелствата, от които страната претендира права?“ следва да се подчертае, че предходният състав на ВКС, І г.о. не е давал указания по чл. 294, ал. 1 ГПК за уточняване на възражението за право на задържане. Указанията са за допускане и приемане на нова съдебно-техническа експертиза, която съгласно чл. 72, ал. 1 ЗС да даде заключение за увеличената стойност на процесния имот само в резултат на подобренията, извършени от ответника, но не и от неговия праводател, до датата на връчване на преписа от исковата молба по делото – 16.10.2012 г., и процесуалните действия на въззивния съд са в съответствие с чл. 294, ал. 1 ГПК. Относно въпрос № 4 основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Не се сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Въпрос № 5 не е обуславящ за решаващата воля на въззивния съд, който се е произнесъл по спора съобразно чл. 6, ал. 2 ГПК в рамките, определени от страните с исковата молба и отговора на исковата молба и уточнителната молба към нея вх.№ 8714 от 25.01.2013 г. Вероятна недопустимост по чл. 280, ал. 2 ГПК, което основание е посочено към въпроси №№ 3 и 5, не е налице. Принципна постановка е, че когато съдът не се е произнесъл по надлежно предявено възражение на ответната страна или се е произнесъл по нейно ненадлежно предявено възражение, неговото решение е неправилно, а не недопустимо (Решение № 128 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 931/2015 г. на ВКС, IІ г.о.; Решение № 19 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г., II г. о.), тъй като би се касаело до съществено нарушение на съдопроизводствените правила на чл. 235 и чл. 236 ГПК по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК. В случая, обаче, съдът се е произнесъл по възражение, изначално съдържащо недвусмислено изявление относно фактите, от които произтича претендираното право по чл. 72, ал. 1 ЗС, а в резултат от надлежно дадените указания на първоинстанционния съд – и относно размера на това право. Следователно заявеното от ответника възражение за право на задържане не съставлява нередовно процесуално действие и съдът е бил длъжен да се произнесе по неговата основателност, което имплицитно произтича и от указанията, съдържащи се в отменителното решение на ВКС, І г.о. При ясно заявени твърдения на ответната страна, че извършеното подобрение се състои в едно завършено строителство като резултат от комплекс дейности, както и постановката на ІІ.6. от ППВС № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., че подобрението се съизмерява с увеличената стойност на имота, а не с разходите за това увеличение, изводът, който се налага, че съдът е бил сезиран с надлежно възражение по чл. 298, ал. 4 ГПК, в отговор на което се е и произнесъл. Възражението за подобрения е индивидуализирано ясно и в достатъчна степен посредством твърденията на ответното дружество. Дали тези твърдения съответстват на обективната истина е проблем на резултата от проведения доказателствен въпрос по съществото на спора, а не процесуален въпрос по допустимостта на възражението като защитно процесуално действие и на постановеното въз основа на него решение. Във връзка с въпрос № 5 не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираната от касатора практика на ВКС не е относима към проблема за редовността на процесуалното действие по въвеждане в предмета на делото на възражение за право на задържане. Въпроси №№ 6 и 7 се припокриват по смисъл и не са обусловили правните изводи на въззивния съд. Те представляват оплаквания по съществото на делото, които не се разглеждат в подборната фаза по чл. 288 ГПК, но въпреки това съставът отбелязва, че са и неоснователни. Обжалваното решение е постановено в съответствие с цитираната от касатора към въпроса практика на ВКС за задълженията на първоинстанционния и въззивния съд да постановяват правилни с оглед на тяхната мотивираност решения, като изпълняват процесуалните си задължения по чл. 235 и 236 ГПК да обсъждат всички установени по делото правнорелевантни факти въз основа на събраните доказателства, както и доводите и възраженията на страните, и съответно да правят собствени фактически и правни изводи. Относно въпрос № 8 отсъства допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдът надлежно е изпълнил указанията в отменителното решение на ВКС, като е започнал повторното разглеждане на делото от незаконосъобразното действие, послужило като основание за отмяна на първото въззивно решение, наложило допускането на съдебно-техническа експертиза по въпроса за увеличената стойност на имота в резултат от извършеното от ответника строителство. Обжалваното решение е постановено в съответствие с цитираната от касатора към въпроса практика на ВКС: постановеното по реда на отменения ГПК Решение № 906 от 15.11.2007 г. по т.д. № 519/2007 г., II т.о. (неприложено към изложението); Решение № 193 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2009 г., IV г.о.; Решение № 740 от 26.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1935/2009 г., I г.о.; Решение № 128 от 29.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1356/2009 г., IV г.о.
Въпрос № 9 в поставения от касатора аспект не е от значение за решаващите изводи на въззивния съд, който не е обсъдил дали като въззивна инстанция следва да се съобрази с указанията на ВКС по чл. 294, ал. 1 ГПК при несъответствието им с правото на ЕС и в тази връзка да отправи преюдициално запитване до СЕС. Не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК. Не се констатира противоречие между обжалваното решение и цитираната от касатора практика на СЕС. Указанията на ВКС съответстват на съюзното право и в частност на разпоредбите на ХОПЕС, бланкетно цитирани от касатора и без посочване на съответна практика на СЕС по тях. Въззивният съд нито е бил длъжен (както неправилно твърди касаторът (чл. 267, ал. 2 ДФЕС и Решение от 5 октомври 2010 г., Г. И. Е. срещу Национална здравноосигурителна каса, C-173/09, EU:C:2010:581, т. 28), нито е било необходимо да отправя преюдициално запитване до СЕС, имайки предвид неговото задължение според принципа на съответстващо тълкуване (Решение от 8 ноември 2016 г., А. О., C-554/14, EU:C:2016:835, т. 61-67) съгласно постоянната практика на СЕС като национален съд да следи служебно за съответствието на българското вътрешно право с правото на ЕС и в случая на ХОПЕС и да не прилага национална норма, която противоречи на съюзното право, без да изчаква нейната отмяна по съответния вътрешноправен ред (Решение от 5 октомври 2010 г., Г. И. Е. срещу Национална здравноосигурителна каса, C-173/09, EU:C:2010:581, т. 31). На следващо място, указанията на ВКС не биха били обвързващи за въззивния съд само при тяхното несъответствие с правото на ЕС, установено в тази връзка в решението на Съда по преюдициалното запитване по смисъла на т. 25-32 от горецитираното решение. Въпрос № 10 не е обуславящ и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Решение № 296 от 5.04.2017 г. по гр.д. № 1776/2016 г., IV г.о. е неотносимо към поставения въпрос, тъй като касае въпроса за необсъждането на всички доказателства по делото, а не за обсъждането на неприети по делото доказателства, съответно на заключение на експертиза въз основа на такива доказателства. Обжалваното решение не противоречи на останалата цитирана от касатора към въпроса относима практика на ВКС: Решение № 73 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 53570/2015 г., IV г.о.; Решение № 66 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5839/2014 г., IV г.о.; Решение № 43 от 16.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 648/2008 г., II т.о. и Решение № 36 от 28.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 319/2011 г., II т.о. (неприложено), тъй като заключението на съдебно-техническата експертиза, назначена съгласно указанията по чл. 294, ал. 1 ГПК на предходният състав на ВКС, І г.о. е относно увеличената стойност на процесния имот, а не за направените разходи, които са неотносими за упражненото чрез възражение право на задържане по смисъла на чл. 72, ал. 3 вр. ал. 1 ЗС и ІІ.6. от ППВС № 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., както правилно е приел и въззивния съд. В частта, в която е обсъдено от въззивния съд, заключението на експертизата не се основава на несъбрани по надлежния ред доказателства. Въпрос № 11 е необуславящ. На първо място, съгласно Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 2/2010 г., ОСГК и ОСТК, тъй като съгласно чл. 295 ГПК второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред ВКС само за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото, то следва и че второто касационното обжалване не може да се допусне по правни въпроси, по които ВКС вече се е произнесъл при първата касация. В случая по въпроса за крайния момент, считано от който ответникът не разполага с правата на добросъвестен подобрител, произнасяне се съдържа в решението на ВКС, І г.о. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице и поради това, че цитираната от касатора към въпроса практика е неотносима към проблема как и считано от кой момент се прекъсва добросъвестността на владелеца с оглед на вземането за подобрения в чужд имот по чл. 72, ал. 1 ЗС. По този въпрос е формирана практика на ВКС, съгласно която владелецът престава да бъде добросъвестен, когато срещу него е насочен иск за собственост на имота или когато по повод участие в друг съдебен спор узнае за претенциите на трети лица към праводателя му: Решение № 25 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2389/2016 г., IV г. о. и цитираните в него Решение № 127 от 17.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 2014/20