Определение №176 от 19.4.2016 по гр. дело №317/317 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 176

гр. София, 19.04.2016 год.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осми февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 317 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 13.03.2015 год. по гр. д. № 12620/2009 год. Софийски градски съд, при повторно въззивно разглеждане на делото след отмяна на предходното му решение, е отменил първоинстанционното решение от 31.07.2003 год. по гр. д. № 3739/2000 год. на Софийския районен съд в частта му, с която Областната администрация на Софийска област и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството са били осъдени да премахнат за своя сметка едноетажната постройка с площ от около 235 кв. м., построена във вътрешността на дворно място в [населено място], [улица], представляващо парцел VІ-9 в кв. 303, с площ на парцела 484 кв. м., при посочените граници и заемаща цялата незастроена част от дворното място между страничните регулационни линии и вместо това постановил друго решение, с което отхвърлил предявения от М. Е. С., наследник на починалия в хода на производството ищец Е. Т. Д., С. В. Д., като наследник на починалия също в хода на производството ищец П. Т. Д., Х. К. Д., Т. Г. Д. и В. Г. Д. иск по чл. 109 ЗС срещу Областната администрация на Софийска област и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството за премахването на горната постройка.
Ищците Т. Г. Д., В. Г. С., С. В. Д. и М. Е. С., чрез пълномощника им адв. Ст. С., обжалват въззивното решение с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържат оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и искат отмяната му, като вместо това искът по чл. 109 ЗС бъде уважен с присъждане на направените разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите обосновават наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се на противоречие с цитираната съдебна практика при произнасянето по процесуалноправния въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства, относими към правнорелевантните за спора факти, както и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 188 ГПК /отм./. Този въпрос според цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, представлява основание за допускане на касационно обжалване. Поставени са и материалноправни въпроси, свързани най-общо с въпроса за незаконността на спорната постройка, нейната неузаконимост и значението на този факт за придобиване на статут на самостоятелен обект на собственост, респ. възникване на суперфициарно право на собственост върху него, и изключено ли е приложението на чл. 109 ЗС в тази хипотеза на реституиран недвижим имот. По същите въпроси касаторите считат произнасянето на въззивния съд да е в противоречие със задължителната съдебна практика – ТР № 31/85 год. ОСГК на ВС, решение № 653 от 29.06.94 год. по гр. д. № 1230/93 год. ІV г. о., обуславящо релевирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По въпроса относно неотносимостта на факта за незаконност на сградата при реституцията по чл. 1 ЗВСВОНИ се поддържа наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед необходимостта от тълкуване на закона и липса на съдебна практика.
Ответниците не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди доводите на касаторите въз основа данните по делото, намира следното:
Въззивният съд е приел в обжалваното решение, че възстановяването на собствеността на ищците на основание чл. 1, ал. 1 ЗВСВНОИ на имота, до размер на притежаваната от тях идеална част от земята, представляваща парцел VІ-9 и построената в него триетажна сграда, отчуждени по ЗОЕГПНС, не обхваща построената в парцела след отчуждаването спорна постройка, представляваща суперфициарна собственост на държавата. Съдът се е позовал на цитирана в решението задължителна съдебна практика относно приложението на чл. 1, ал. 1 ЗВСВОНИ и разясненията в тази връзка в ТР № 1/95 год. на ОСГК на ВКС, като се е основал на безспорно установеното в производството от множеството приети заключения на техническите експертизи и писмени доказателства обстоятелство, че спорната сграда е построена след одържавяването на имота, от държавата, за стол-ресторант на ОНС, София, а сега-предоставена за ползване от Областната администрация на Софийска област. С оглед на това, че тази сграда не е съществувала към момента на одържавяването на имота, тя е изключена от обхвата на реституцията по посочения реституционен закон. Последното е обусловено и от обстоятелството, че същата не представлява пристрояване към сградата на ищците, за да се приеме, че по силата на присъединяването би могла да бъде предмет на реституцията, напротив – установено е от експертизата, че същата е функционално свързана със сградата в съседния парцел ІІІ, отреден за административни нужди, с адрес [улица], от където е и достъпът до нея. Тъй като държавата е строила върху собствения си имот /данните са за строеж към 1980 год., когато земята на имота е била държавна собственост/, то същата е придобила по приращение собствеността върху нея, и настъпилата към 1992 год. реституция на одържавения имот в лицето на бившите собственици не може да изключи придобитото от държавата право на собственост върху построената сграда за стол-ресторант.
Въззивният съд приел, че е ирелевантно обстоятелството дали тази сграда представлява законен или незаконен строеж, тъй като това обстоятелство е от значение само в хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ, но не и в настоящия случай на възстановяване на собствеността по чл. 1, ал. 1 от с. з.
С оглед на това, че ищците не могат да се легитимират като собственици на спорната сграда и не установяват с какво същата им пречи да упражняват в пълен обем собствеността си върху реституирания им имот – триетажната сграда от към [улица] идеална част от земята на парцел VІ-9, като обслужваща я площ, въззивният съд приел предявения иск по чл. 109 ЗС за неоснователен. Спорната постройка е със статут на суперфициарна собственост по отношение терена на парцел VІ-9, правото на собственост върху идеална част от който е възстановено по силата на закона в полза на ищците, собственици на възстановената им триетажна сграда в същия парцел, поради което и искът е отхвърлен. Именно въпросът за това, че същите следва да търпят това ограничение по отношение на притежаваната тяхна идеална част от вещното право върху земята е релевантния такъв за изхода на спора по иска по чл. 109 ЗС, на който съдът е дал положителен отговор с оглед фактите относно застрояването на имота от държавата след одържавяването му, обусловило и изключването на новопостроеното от обхвата на реституцията, респ. запазване на правото на държавата на собственост върху него и произтичащото от това право да държи сградата върху чуждия терен. Разрешението на този въпрос е в съответствие със съдебната практика, в т. ч. и задължителна такава – както е разяснено в т. 1 от ТР 6 от 10.05.2006 год. по т. гр. д. № 6/2005 год. на ОСГК на ВКС въпросът за незаконност на строителството в подлежащи на реституция имоти се поставя в хипотезата на отнети без законово основание или при отчуждаване не по установения ред имоти /основание по чл.2, ал. 2 ЗВСВОНИ/ във връзка с приложението на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ за реална реституция на тези имоти, като е посочено, че в противен случай /какъвто е настоящият – имотът е одържавен на основание ЗОЕГПНС/ строежите са законни и за реституцията на имота ще са приложими постановките на т. 1 и т. 2 на ТР № 1/1995 год. на ОСГК на ВС. В този смисъл са били и съображенията в отменителното решение при първата касация по настоящето дело, с които въззивният съд се е съобразил при повторното му разглеждане и приел въпроса за законност или незаконност на спорната сграда, в смисъл за наличие или липса на редовни строителни книжа за строежа, за неотносим към настоящата хипотеза. Построената от държавата по време, когато земята е била държавна собственост, сграда е собственост на държавата по приращение, същата е заснета в действащия регулационен план като съществуващ, търпим строеж /установено по делото от техническа експертиза/ и при липса на доказателства същата да пречи на ищците да упражняват своето право на собственост върху реституирания им имот-триетажната сграда и ид. част от парцела, искът по чл. 109 ЗС е отхвърлен като неоснователен.
Затова и поставените от касаторите в изложението им материалноправни въпроси в тази връзка не са обуславящи изхода на спора, а от друга страна представляват фактически въпроси, подлежащи на установяване въз основа на представените по делото доказателства и които не могат да се обсъждат в настоящето производство. Същите не могат да обосноват наличието на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК, тъй като, както се посочи, е налице задължителна съдебна практика по въпросите на реституцията, с която не се констатира противоречие, а соченото ТР № 31/85 год. ОСГК не е приложимо в настоящата хипотеза, освен, че не се сочи в какво конкретно се състои твърдяното от касаторите противоречие. Не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и поставеният такъв в изложението процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди всички доказателства, относими към правнорелевантните за спора факти, тъй като, както и самите касатори сочат, същият представлява довод за неправилност на решението поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила. Поради липса на правен въпрос цитираната съдебна практика в тази връзка е неотносима.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1770 от 13.03.2015 год. по гр. д. № 12620/2009 год. на Софийски градски съд по подадената от Т. Г. Д., В. Г. С., С. В. Д. и М. Е. С., чрез пълномощника им адв. Ст. С., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top