О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 398
гр. София, 03.09.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваните от съдия Гергана Никова гражданско дело № 834 по описа за 2019 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3789 от 18.12.2018 г., подадена от А. Ф. Ш., чрез адвокат Д. К. от АК – С. против въззивно решение № 112 от 15.11.2018 г. по в.гр.д. № 186/2018 г. на ОС – Силистра. С него е отменено решение № 104 от 30.05.2018 г. по гр.д. № 105/2018 г. на РС – Дулово и вместо него е постановено друго, с което А. Ш. е осъден да преустанови всички селскостопански дейности в имот – нива от 27.005 дка, съставляваща имот № **** в м. „С. Е.“, и нива от 15.002 дка, съставляваща имот № *** по плана за земеразделяне на [населено място], находящ се в м. „К. П.“, землището на [населено място], като предаде владението върху тези имоти на Н. Н. Х. и Н. Н. Н..
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо и делото да бъде върнато на въззивния съд за постановяване на ново решение, а при условията на евентуалност – решението да бъде отменено като неправилно и спорът да бъде разрешен по същество с отхвърляне на предявената претенция изцяло.
Ответниците по касация Н. Н. Х. и Н. Н. Н. са подали отговор на касационната жалба, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел, че предявеният от Н. Н. Х. и Н. Н. Н. срещу А. Ф. Ш. владелчески иск по чл. 76 ЗС е основателен, тъй като ищците са доказали трите предпоставки за уважаването му – имотите са се владяли от ищците до момента на завладяването им от ответника, налице е нарушение на владението им от страна на ответника и той владее имотите към момента. Произнасяйки се по наведените с въззивната жалба оплаквания, окръжният съд не е споделил това за необоснованост, доколкото районният съд правилно е приел за безспорно установено по делото, че процесните земи са възстановени на наследниците на Ю. С. и Н. А., че ищецът Н. Х. попада в кръга на наследниците, както и че имотите от самото им възстановяване се обработват от него и сина му, което е продължило до месец октомври 2017 г., а след това са завладяни от ответника. Прието е, че първата инстанция неправилно е приложила материалния закон – на първо място като е квалифицирал претенцията като такава по чл. 75 ЗС, а не по чл. 76 ЗС, каквото е действителното основание на иска. Въззивният съд е изложил, че първоинстанционното решение не е недопустимо като постановено по непредявен иск, тъй като са разгледани наведените от ищците като основание на иска факти, но е дадена неправилна правна квалификация, като се е позовал на практика на ВКС в този смисъл (Р № 406 от 14.01.2014 г. на ВКС, IV г.о., Р № 146 от 19.07.2013 г. на ВКС, II г.о., т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК). Направено е и разграничение между хипотезите на чл. 76 ЗС и чл. 75 ЗС. За случая е прието, че ответникът е отнел фактическата власт от ищците, влизайки в процесните ниви и започвайки да ги обработва без тяхно знание и съгласие, като по този начин е препятствал възможността им те да си ги ползват. Това действие на ответника е осъществено по скрит начин по смисъла на чл. 76 ЗС – през м. октомври 2017 г., т.е. след като ищците са приключили селскостопанските работи през есента на 2017 г.; в отсъствие и без знание и съгласие на ищците, които установили кой е извършил отнемането едва на 18.02.2018 г. Така извършеното деяние осъществява фактическия състав по чл. 76 ЗС, доколкото скритият начин изисква владелецът да е поставен в неизвестност за отнетото му владение, нарушението да е осъществено в такова време или по такъв начин, че да не е могло да му бъде известно веднага, да прави трудно възприемането му от владелеца или държателя (напр. като е използвано тяхно отсъствие). В случая един от съсобствениците търси владелческа защита срещу друга част от съсобствениците, но това не е предпоставка за недопустимост на претенцията, респективно – пречка за уважаване на иска, тъй като е друг редът, по който невладеещият съсобственик следва да търси защита на правата си върху вещта, било и владелчески такива.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
(1) „Длъжен ли е въззивният съд да остави без движение исковата молба при констатация за дефекти в нея, като даде указания за отстраняването им?“ – с позоваване на ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС;
(2) „С оглед принципа на диспозитивното начало може ли въззивният съд да даде защита извън рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска?“ – с позоваване на Решение № 28 от 9.06.2014 г. на ВКС по т.д. № 1578/2013г., I т.о.;
(3) „Подлежи ли на установяване конкретния времеви момент, в който е отнето или нарушено владението в производство по чл. 75 и 76 ЗС?“ – с позоваване на Решение № 373 от 23.10.2012 г. на ВКС по гр.д. № 407/2012 г., I г.о.
Касаторът твърди, че е налице и вероятна недопустимост по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Поставените въпроси не са обусловили правните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК на ВКС. Те са неотносими към решаващата воля на съда, която касае постановката, че владелческият иск по чл. 76 ЗС може да се предяви от съсобственик на вещта срещу друг от съсобствениците. Въпросите представляват доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, каквито биха довели до неправилност на обжалваното решение. Те са по съществото на спора, изискват преценка в конкретика на обстоятелствата по делото и не се обсъждат в подборната фаза по чл.288 ГПК.
Във връзка с въпроси №№ 1 и 2 ВКС намира, че въззивният съд се е произнесъл съобразно рамките на спора, очертани с основанието и петитума на исковата молба, с която е предявена владелческа претенция, правилно квалифицирана от съда по чл. 76 ЗС. Принципно положение е, че неправилната правна квалификация води до неправилност, а не до недопустимост на постановеното въз основа на нея решение (което правилно е застъпено във въззивното решение, както и трайно се приема в практиката на ВКС: Решение № 107 от 13.08.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2446/2017 г., IV г.о.; Решение № 246 от 1.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2012 г., III г.о.). Въпрос № 3 сочи на противоречие в доводите на касатора, който с оглед на въпроси №№ 1 и 2 твърди, че съдът е постановил недопустимо решение, като е разгледал непредявен владелчески иск вместо негаторен иск по чл. 109, ал. 1 ЗС, след което излага оплаквания по съществото на делото относно същия иск. Тези оплаквания са неоснователни с оглед на това, че искът е предявен в шестмесечния срок от установяване на нарушението (в настоящия случай узнаване за отнемането по скрит начин) по чл. 76, ал. 1 ЗС, за който преклузивен срок съдът следи служебно (Решение № 726 от 16.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1414/2008 г., I г.о.; Решение № 861 от 8.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3175/2007 г., I г.о.). Не се констатира противоречие на обжалваното решение и с цитираната към трите въпроса практика на ВКС.
Не е налице и вероятна недопустимост по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като сочените от касатора нарушения, за които поддържа да са допуснати от въззивния съд (произнасяне по непредявен владелчески иск при нередовност на исковата молба) имат отношение към правилността на акта, а не към неговата допустимост с оглед на съображенията, изложени по-горе във връзка с въпроси №№ 1 и 2.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде уважена претенцията на ответника по касация Н. Н. Н. за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство, която е доказана за сумата от 1 200 лв. с приложения договор за правна защита и съдействие (л. 28). С касационната жалба е заявено (при условията на евентуалност) възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, което ВКС намира за основателно. Тъй като делото не представлява фактическа и правна сложност и на основание чл. 9, ал. 3 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ, на ответника по касация Н. Н. Н. следва да бъде присъдено заплащането на сумата 500 лв. Претенцията за разноски на другия ответник по касация Н. Н. Х. е неоснователна, тъй като не е представил доказателство за направени разноски (той не е страна по ДПЗС от л. 28).
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 112 от 15.11.2018 г. по в.гр.д. № 186/2018 г. на ОС-Силистра.
ОСЪЖДА А. Ф. Ш. ДА ЗАПЛАТИ на Н. Н. Н. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: