О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 219
София, 25.04.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение на гражданската колегия, в закрито заседание на втори април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр. дело № 4130/2017 година, и за да се произнесе , взе предвид :
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано по касационна жалба вх. № 4711/ 18.07.2017 год. на В. Ж. Е. и С. Ж. Т. , и двете от [населено място], заявена чрез процесуалния им представител адв. В. М. – САК, срещу въззивно Решение № 149 от 06.06.2017 година по гр.възз.д. № 140/2017 година на ОС- Добрич.
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил Решение № 43 от 13.01.2017 год., по гр.д. Nо 3935/2015 год. на РС-Добрич в частта по отхвърления по отношение на [община] иск за съдебна делба на недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 3 670 кв. м., съставляващо УПИ IX-105, кв. 11 по ПУП на [населено място], общ. Д. и е постановено ново решение , с което като съделител в спорната съсобственост е допусната [община] с права от 1 200 /3670 кв.м. идеални части от делбения имот.
С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и допуснати нарушения на съществени процесуални правила, основания за отмяна по чл. 281 т.3 ГПК.
Искането да бъде допуснато касационно обжалване по чл. 280 ал.1, т.1, т.2, т.3 ГПК (ред. преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.) се поддържа с довод, че по въпросите :1./ „може ли да се приеме, че [община] е собственик на отчуждена идеална част от недвижим имот, при оспорен акт за държавна собственост, без извършена отчуждителна процедура по установените за това форма и ред и при недоказано основание, на което е записано, че е извършено самото отчуждаване; при липса на представени по делото първични документи, въз основа на които е издаден актът за държавна собственост, следва ли да се приеме, че е годен титул за собственост и да породи правните си последици; / при липса на първични доказателства по делото, установяващи изпълнение на законовата регламентация към момента на отчуждаването, следва ли решаващия съд да приеме, че е настъпил транслативният вещноправен ефект на отчуждаването с представения от ответната община акт за държавна собственост; неоспорените по предвидения за това процесуален ред констативни нотариални актове за собственост следва ли да бъдат игнорирани и неценени като доказателства по делото от решаващия съд;”, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС- Решение № 250/ 08.05.2014 год. по гр.д. № 3215/2013 год. –II г.о. на ВКС, Решение № 504/ 12.07.2011 год. по гр.д. № 603/2010 год. –II г.о на ВКС, въпросът е противоречиво разрешаван от съдилищата-Решение № 640/28.05.2003 г. по гр. д. № 528/2002 г.- IV г.о на ВКС , Решение № 689/06.01.2010 г. по гр. д. № 1241/2008 г. ,II г. о. на ВКС, Решение от 23.01.2015 г. по възз. гр. д. № 283/2014 г. на Окръжен съд- Търговище и че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В срока по чл.287 ГПК са подадени писмени отговори от ответниците по касационната жалба- Т. Д. Д., К. Д. Д., Д. Т. Д. от една страна и [община] от друга, с което се оспорват развитите с касационната жалба и изложението към нея доводи.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и чл. 280 ал.2 ГПК/ редакция до изм. с ДВ. бр.86/2017 година / , намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, въззивният съд се е произнесъл с решението си по иск е за делба на недвижим имот, във фазата по допускането, поради което се явява процесуално допустима.
За да отмени решението на първата инстанция и да допусне по отношение на [община] делба на имот- дворно място, съставляващ УПИ IX-105, кв. 11 по ПУП на [населено място], общ. Д., с площ 3 670 кв. м., решаващият съд е приел, че макар и актът за държавна собственост да няма правопораждащо действие по отношение на правото на собственост на [община] върху 1 200 кв. м. от УПИ IX- 105, кв. 11, отразеното в него отчуждаване на частта от П. Т. Г. за неплатени данъци през 1953 г. не е надлежно оспорено от съделителите физически лица като невярно, тъй като липсва ясно изявление в насока, че производство по отнемане на част от процесния имот по Наредба за събиране на държавните вземания (ДВ, бр. 13 от 12.02.1952 г., отм. 22.05.1989 г.) не е проведено. В този смисъл се приема , че правото на собственост на [община] не е оспорено и непредставянето на преки доказателства за проведената отчуждителна процедура е ирелевантно, защото събирането им е ненужно с оглед липсата на ясно и конкретно оспорване в тази насока.
Решаващият съд е приел, че отразеният в АДС факт на извършено отчуждаване през 1953 г. на 1 200 кв. м.( част от процесния имот, предмет на делбата) не е опроверган , а се потвърждава и от отбелязването му в разписния лист към плана на селото, където е записано, че от парцел IX, пл. № 105, кв. 11 се отнемат 1 200 кв. м. от П. Т. Г. и което отбелязване не е оспорено от страните по делото. В този аспект , въззивният съд приема , че провеждането на пряко и главно доказване на правото на собственост на [община] не е необходимо, доколкото не е опровергана и материалната доказателствена сила на АДС, чрез оборване на фактите, удостоверени в него. Според съда, Общината е придобила собствеността по силата на § 7, ал. 3, т. 1 ПРЗ на ЗМСМА вследствие на проведеното отчуждително производство на 1 200 кв.м. от УПИ IX-105, кв. 11 по Наредба за събиране на държавните вземания (ДВ, бр. 13 от 12.02.1952 г., отм. 22.05.1989 г.), като територия в рамките на населеното място, предназначена за жилищно строителство. Поради одържавяването на част от имота през 1953 г., който след одобряването на допълнителния регулационен план от 1950 г. не е променял конфигурацията и площта си след отчуждаването, единствено останалата площ от 2 470 кв. м. е могла да бъде придобита по давност от съделителите физически лица, поради забраната на чл. 86 ЗС ( в ред. до изм. ДВ бр. 33 от 19.04.1996 г.) и съобразно § 1 ЗД на ЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.), и последващите й редакции, с които многократно е продължаван срока на забраната да се придобиват имоти частна общинска собственост. С оглед на тези съображения, въззивният съд е признал на [община] правата на съделител по отношение на процесния имот и е редуцирал размера на наследствените дялове на съделителите физически лица, като е допуснал делба на УПИ IX-105, кв. 11 по плана на [населено място] между посочените във въззивното решение съделители и съобразно определените квоти.
Върховния касационен съд, след преценка на наведените доводи и съображения на касаторите , намира че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване .
Поставените от касаторите правни въпроси„може ли да се приеме, че [община] е собственик на отчуждена идеална част от недвижим имот, при оспорен акт за държавна собственост, без извършена отчуждителна процедура по установените за това форма и ред и при недоказано основание, на което е записано, че е извършено самото отчуждаване; при липса на представени по делото първични документи, въз основа на които е издаден актът за държавна собственост, следва ли да се приеме, че е годен титул за собственост и да породи правните си последици; / при липса на първични доказателства по делото, установяващи изпълнение на законовата регламентация към момента на отчуждаването, следва ли решаващия съд да приеме, че е настъпил транслативният вещноправен ефект на отчуждаването с представения от ответната община акт за държавна собственост „ са некоректно поставени , доколкото изрично в мотивите си съдът приема , че липсата оспорване и съответно опровергаване на отразените в АДС факти , касаещи отчуждаване в полза на държавата , поради което съдът не може да извърши необходимата съпоставка и селекция по реда на чл. 288 ГПК.
В практиката си Върховния касационен съд безпротиворечиво приема, че АДС / респ. акта за общинска собственост/ има констативно, не конститутивно действие и при оспорване в тежест на държавата/ респ. общината/ е да докаже наличието на посоченото в акта правно основание за придобиване на собствеността върху имота. Но като официален свидетелстващ документ, съставен от длъжностно лице по определения ред и форма, АДС/АОбС се ползва с материална доказателствена сила за отбелязванията в него и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени. В тежест на оспорващата страна , съобразно чл. 193, ал. 3 ГПК е да ангажира доказателства за неистинността на отразените в акта констатации. Актът за държавна собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти (в това число и за одържавяване на имота), а за собствеността на имота следва да му се признае легитимиращо действие до доказване на противното, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен акта за държавна собственост, в случаите в които в акта е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот е придобита от държавата. За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че държавата – титуляр на правото на собственост не е собственик в който смисъл могат да бъдат посочени Решение № 266 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 643/2011 г. на I ГО на ВКС; Решение № 391 от 18.10.2012 г. по гр. д. № 1139/2011 г. на I ГО на ВКС; Решение № 52 от 25.04.2013 г. по гр. д. № 814/2012 г. на II ГО на ВКС и др.
Преценката на решаващият съд дали е проведено надлежно оспорване на доказателствената сила на акта, въз основа на заявленията на страните и съобразно представените в производството доказателства, а от там и дали държавата е материалноправно легитимирана да участва в производството по делба, са въпроси по същество на спора за съсобствеността на държавата, те касаят пряко правилността и законосъобразността на обжалваното съдебно решение , чиито контрол за законосъобразност може да бъде реализиран от касационния съд едва след допускане на касационното обжалване .
При преценка на релевираните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК ( ред. преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.) настоящият състав намира , че не са налице предпоставките на закона- а именно противоречиво разрешаване на въпросите в обжалвания акт на въззивния съд и цитираната и приложена съдебна практика. Същата е неотносима, тъй като касае различни фактически хипотези.
По отношение релевираното основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК (ред. преди изм. ДВ бр.86/2017 г.), съдът намира, че по въпроса за правната същност на акта за АДС/АОбС действието и доказателствена сила има постановена единна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, която не се нуждае от преразглеждане .
Съставеният акт за държавна собственост е официален свидетелстващ документ, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостоверените в него обстоятелства. В случая съдът приема, че отразеното в акта отчуждаване на 1 200 кв. м. от имот УПИ IX пл.№ 105, кв. 11 по реда на раздел II от Наредба за събиране на държавни вземания ( обн. ДВ бр. 13 от 12.02.1952 г., отм. на 22.05.1989 г.) от П. Т. Г. за неплатени данъци, не е оспорено в производството по делото, поради което държавата не следва да доказва осъществяването му и да представя първични доказателства за проведеното отчуждително производство. Дали преценката на съда е обоснована с оглед формираната доказателствена съвкупност е от значение за правилността на въззивното решение и трябва да се извърши, след като касационното обжалване бъде допуснато.
Въпросът за неоспорените по предвидения за това процесуален ред констативни нотариални актове за собственост следва ли да бъдат игнорирани и неценени като доказателства по делото от решаващия съд настоящият състав на ВКС намира, че не бил е включен в предмета на спора и по него въззивният съд няма произнасяне.Съдът е зачел правата на собственост на съделителите физически лица съобразно представените констативни нотариални актове, но предвид извършеното отчуждаване на част от имота в полза на държавата и съобразно императивния характер на разпоредбата на чл. 86 ЗС и предвиденото с § 1 ЗД ЗС ( обн. ДВ бр. 46 от 06.06.2006 г.) спиране течението на давност за придобиване на имоти частна общинска собственост, е допуснал до делба имотите между тях и [община], като е определил нови делбените квоти при участието на общината като съделител.
С ТР № 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС се прие, че констативните нотариални актове за собственост не се ползват с материална доказателствена сила относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост поради което и констативния НА , удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван в рамките на съдебния спор от лицето , което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. В случая , легитимирайки се като собственик на 1 200 кв. м. от делбения имот, въз основа съставения през 1956 г. АДС и съобразно разпоредбата на § 7, ал. 1 , т. 3 ПРЗ на ЗМСМА, Общината е оспорила правата на останалите съделители, които с оглед разпределението на доказателствената тежест по реда на чл. 154, ал.1 ГПК , именно те като носители на твърдяното право на собственост е следвало да докажат своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В този смисъл съдът е зачел правния извод на нотариуса, обективиран в издадените нотариални актове, относно съдържащата се констатация за принадлежността на правото на собственост до размерите на неспорната част. По въпроса за легитимиращия ефект на нотариалните актове относно правото на собственост на страните въззивният съдът няма произнасяне. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване по четвъртия от поставените в изложението въпроси, поради липса на характеристиките му на обуславящ за правния спор. Неизпълнението на изискванията на закона касаторите да посочат правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се дължи и произнасяне по допълнителните основания, сочени от жалбоподателките по чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (ред. преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.).
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 ,т.1, т.2 и т. 3 ГПК( ред. преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.), състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване касационна жалба вх. Nо 4711 / 18.07.2017 год. на В. Ж. Е. и С. Ж. Т. от [населено място], заявена чрез процесуалния представител и за двете адв. В. М. – САК срещу въззивно Решение Nо 149 от 06.06.2017 година по гр.възз.д. Nо 140/2017 година на ОС- Добрич, по допускане съдебна делба между съделители и определените им квоти, както следва: 1./ С. Ж. Т., ЕГН: [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] – 823/7340 ид. ч. 2./ В. Ж. Е., ЕГН: 55501148052 от [населено място], [улица]- 823/7 340 ид. ч. 3./ Д. Т. Д. с ЕГН: [ЕГН] от [населено място], [улица]- 2 196/7 340 ид. ч. 4./ Т. Д. Д., ЕГН: [ЕГН] от [населено място], [улица]- 549/ 7 340 ид. ч. 5./ К. Д. Д., ЕГН: [ЕГН] от [населено място], [улица]- 549/ 7 340 ид. ч. , 6./ [община]-2 400/ 7 340 ид. ч.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :