О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 427
гр.София, 30.10.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1293 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 24.11.2016 год. по гр. д. № 483/2016 год. Софийският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 19.05.2016 год. по гр. д. № 514/2014 год. на Сливнишкия районен съд, с което е отхвърлен предявения от А. И. А. срещу Н. С. Г. иск по чл. 23, ал. 2 СК за признаване за установено, че е собственик на 2/3 ид. ч. от дворно място с площ 530 кв. м., представляващо парцел І-478 в кв. 62 по плана на [населено място], при посочените съседи, и от построената в него масивна жилищна сграда със застроена площ 170 кв. м., подробно описана, както e отхвърлен и иска й по чл. 29, ал. 3 СК за определяне на по-голям дял в размер на 2/3 ид. ч. от имуществото, придобито по време на брака й с ответника.
Ищцата А. И. А., чрез пълномощника й адв. Хр. В., обжалва въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК. В касационната жалба са развити доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, с оглед на което касаторката иска отмяната му и вместо него се постанови друго, с което исковете бъдат уважени или делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира заплащане на направените съдебни разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита произнасянето на въззивния съд по формулираните въпроси относно доказателствената тежест за установяване на изключителната собственост в резултат на частична трансформация на лични средства в придобиването на процесния недвижим имот и оборване на презумпцията за съвместен принос да е в противоречие с решение № 581 от 2.08.2010 год. по гр. д. № 1329/2009 год. на ВКС, І г. о., решение № 371 от 27.04.2010 год. по гр. д. № 2840/2008 год. на V г. о. и решение № 249 от 27.12.2011 год. по гр. д. № 1037/2010 год. на ІІ г. о. По формулиран въпрос „Какво е правното значение на приноса в придобиването на имуществото, съпоставен с доходите на съпрузите, и за значението на съотношението между доходите и приноса като цяло” се сочи противоречие с решение № 215 от 23.06.2011 год. по гр. д. № 1014/2010 год. на ІІ г. о. на ВКС.
Ответникът по касация – Н. С. Г., чрез пълномощника му адв. М. Б., в представения писмен отговор оспорва наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Излага съображения и за неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от касаторката иск за изключителна собственост поради частична трансформация на лични средства в придобиването на недвижимия имот, въззивният съд приел, че по отношение на дворното място установяването на такава е изключено с оглед придобиването му на името на другия съпруг по легитимационния документ, а отделно от това и не е установено твърдението за дарение на парични средства и влагането им в придобиването, което е в тежест на ищцата. Последното съображение е относимо и към придобиването на жилищната сграда по време на брака, като осъществената задълбочена преценка на събраните доказателства не установява твърдението на ищцата същата да е построена с лични нейни средства, придобити по дарение от майка й и вложени в построяването, и то в претендирания размер от 2/3 ид. ч. Поради това и съдът приел наличието на придобиване на недвижимия имот в условията на съпружеска имуществена общност, прекратяването на която при развода обуславя равни дялове на съпрузите.
По евентуално предявения иск за определяне на по-голям дял – чл. 29, ал. 3 СК, въззивният съд приел, че произнасянето по главния иск относно липса на претендираната частична трансформация на лични средства обуславя и неоснователност на искането за определяне на по-голям дял, тъй като предметът е установяването на същия факт – размерът на приноса в придобиването. Прието е, че презумпцията за съвместен принос на съпрузите не е оборена по отношение на недвижимия имот, а приносът на ищцата в придобиването на другите вещи, за които сама твърди да са амортизирани, поради което и негодни за употреба, е обусловило извода на въззивния съд за несъизмеримост на този принос с оглед размера на общото имущество, придобито по време на брака. Това само по себе си изключва наличие на принос, значително надхвърлящ приноса на другия съпруг, като условие на иска по чл. 29, ал. 3 СК, и по тези съображения този иск е отхвърлен.
Предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на подадената от ищцата касационна жалба против въззивното решение до разглеждане не са налице. Първото от тях е посочване от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото и с обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд по спорния предмет, който въпрос следва да бъде формулиран в изложението му, и на следващо място – касаторът следва да обоснове някое от допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. В случая такива правни въпроси от обуславящо значение за изхода на делото, по които въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика по същество липсват в приложеното изложение, независимо от формалното формулиране на такива. Изводът на въззивния съд за неоснователност на иска по чл. 23, ал. 2 СК е обоснован с преценката на събраните по делото доказателства, въз основа на която е прието, че не се установява твърдяната от ищцата частична трансформация, а не поради поддържаното от касаторката игнориране на доказателствата, установяващи такава трансформация. Доводът, инкорпориран в поставените три въпроса, представлява оплакване за неправилност и необоснованост на извода на съда, че не е налице частична трансформация на лични средства, а от там и на самостоятелно право на собственост на касаторката по отношение недвижимия имот, но няма отношение към преценката за наличие на релевираните основания за касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи и, че не е налице твърдяното противоречие с представената съдебна практика относно разпределението на доказателствената тежест при иска за частична трансформация на лични средства, напротив, приложението на правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК е в съответствие със същата.
Доколкото предмет на доказване при претенцията за частична трансформация е влагане на лично имущество в придобиването, а не приноса на съпрузите, който не е предмет на иска по чл. 23, ал. 2 СК, формулираният в изложението четвърти въпрос е неотносим към произнасянето в тази част на въззивното решение. Същият не е бил и предмет на обсъждане в решението и в частта по евентуално предявения иск доколкото изводът за неоснователност на този иск е обусловен от приетата от въззивния съд несъизмеримост на приноса в придобиването на вещите извън недвижимия имот, за който е претендирана изключителна собственост в размер на 2/3 ид. ч. вследствие частичната трансформация на лични средства от дарение, и размера на придобитото по време на брака общо имущество. Съдът приел, че тази несъизмеримост сама по себе си изключва наличието на принос, значително надхвърлящ приноса на другия съпруг, поради което и поставеният от касаторката правен въпрос за конкретната преценка на този принос при твърдението такъв на ответника да липсва, представлява оплакване за неправилност на извода на въззивния съд, но не и правен въпрос, обусловил изводите за неоснователност на исковете /вкл. и този по евентуално предявения иск/.
Поради тези съображения касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а с оглед този изход на настоящето производство касаторката следва да заплати на ответника направените в него разноски в размер на 1 000 лв., представляващи платеното адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 517 от 24.11.2016 год. по гр. д. № 483/2016 год. на Софийския окръжен съд по подадената от А. И. А., чрез адв. Хр. В. касационна жалба.
Осъжда А. И. А. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН] да заплати на Н. С. Г. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН] направените в настоящето производство разноски в размер на 1 000 лв. за платено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: