О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 15
гр. София, 09.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2381 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 2369 от 12.04.2017 г., подадена от Р. Д. И. чрез адвокат М. Д. от АК – Д., против въззивно решение № 71 от 15.03.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 663/2016 г. по описа на ОС – Добрич.
Ответницата по касация К. Д. Д., представлявана от адвокат М. К. от АК – Д., е депозирала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, евентуално – срещу основателността на касационната жалба. Претендира разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Жалбата отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 67 от 18.07.2016 г. по гр.д.№ 287/2015 г. по описа на РС – гр. Каварна, с което е изнесен на публична продан процесния недвижим имот с идентификатор 35064.501.30, находящ се в [населено място], ведно с построените в него еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 35064.501.30.1 и друг вид сграда за обитаване с идентификатор 35064.501.30.2 при първоначална цена 33 800 лева, като окончателната цена от публичната продан се разпредели между съделителите съобразно дялове им, както следва: за К. Д. Д. – 1/2 ид.ч. и за Р. Д. И. – 1/2 ид.ч.
Въз основа заключението на СТЕ въззивният съд е приел, че процесното имущество – както дворното място, така и жилищната сграда, е неподеляемо. То е съсобствено между страните по делото по силата на наследяване от тяхната майка В. А. Д.. При условията на чл. 266, ал. 3 ГПК окръжният съд е събрал доказателства във връзка със заявената от Р. Д. И. претенция за възлагане, след обсъждане на които е формирал извод, че претендиращата възлагането съделителка не притежава друго жилище. По отношение на другото необходимо условие за приложението на чл. 349, ал.2 ГПК – при откриване на наследството наследникът да е живял в имота, е съобразено, че не е налице легална дефиниция, като в практиката (ТР № 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, решение № 166 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 1390/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.) се приема, че изискването е удовлетворено при всяко трайно пребиваване в жилището преди откриване на наследството. След преценка на събраните гласни доказателства е формиран извод, че Р. Д. И. не е пребивавала в имота трайно с оглед задоволяване на своя жилищна нужда, тъй като е живеела в [населено място], в което населено място е полагала и труд като учителка до преди 5-6 години, когато се е пенсионирала. Тази съделителка не е имала трайно (т.е. непрекъснато и постоянно) пребиваване в процесния имот и с цел полагане на грижи за наследодателката, а е посещавала майка си през ваканциите, когато не е на работа и през почивните дни (събота и неделя), като й е помагала в почистването и разтребването. Така осъщественото пребиваване е израз на нормалното общуване между родители и деца, а не представлява трайното фактическо състояние, визирано с чл. 349, ал. 2 ГПК. С оглед неоснователността на възлагателната претенция, имотът е изнесен на публична продан.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите :
(1) „Може ли да се приеме, че наследник, който е работил в друг град, но към момента на откриване на наследството през по-голямата част от годината е живял при наследодателя и непрекъснато се е грижил за него, „живее” в наследствения имот към момента на откриване на наследството ?”
(2) „Терминът „живял” в наследствен имот съдържа ли в себе си изискването не само за „местожителство” по лична карта, но и „местоживеене” в същия имот ?”
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
С поставените питания се търси тълкуване на съдържанието на поставеното с чл. 349, ал. 2 ГПК изискване претендиращият възлагане в дял съделител при откриване на наследството „да е живял” в неподеляемото жилище. Тълкуване в тази връзка е направено с т. 7 от ТР № 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което се касае за трайно фактическо състояние, продължително във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел използването му по предназначение. Доказването на правнорелевантния факт, че претендиращият съделител е живял в имота, е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства. То следва да е пряко и пълно като изводът на съда не може да почива на предположение въз основа на регистрацията на постоянен адрес, тъй като той е този, на който българският гражданин получава официалните съобщения от органите на държавната администрация и съдебната власт, но може да не съвпада с адреса по местоживеене. Така даденото задължително тълкуване дава отговор на втория поставен от касаторката въпрос, в съответствие с който е и постановеното въззивно решение, поради което и с оглед разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. този въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Обжалването не може да се допусне и въз основа на първото питане, тъй като същото предполага по делото да е установено, че касаторката е пребивавала при наследодателката през по-голямата част от годината, както и непрекъснато е полагала грижи за нея, наличието на каквито обстоятелства в случая не е доказано. Напротив – установено е, че трайното местообитание на касаторката е бил дома й в [населено място], където е живеела със семейството си, а посещенията при майка й са били периодични, непродължителни във времето и не носят белезите на трайно установяване в делбения имот с цел използването му по предназначение. Ето защо касационната инстанция приема, че първият поставен въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора и съответно – не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК страната-касатор следва да заплати на ответницата по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 700 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 71 от 15.03.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 663/2016 г. по описа на ОС – Добрич.
ОСЪЖДА Р. Д. И. ДА ЗАПЛАТИ на К. Д. Д. сумата 700 (седемстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: