О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
гр. София, 15.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова ч. гр. д. № 32 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по касационна частна жалба вх.№ 9285 от 02.11.2018 г., подадена по куриер на 01.11.2018 г. от А. Х. Б. чрез адвокат Ц. П. от АК – П. срещу Определение № 519 от 22.10.2018 г. по в.ч.гр.д.№ 535/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик. Иска се отмяна на въззивния акт като неправилен.
Ответникът по частната касационна жалба – Общинска служба по земеделие – гр. Сърница, не е депозирал отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК.
Касационната частна жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:
С атакуваното определение е потвърдено определение № 410 от 14.05.2018 г. по гр.д.№ 368/2018 г. на РС – Велинград, с което е върната исковата молба на А. Х. Б. против Общинска служба по земеделие – гр. Сърница за задължаването на ответника да издаде индивидуален административен акт – решение по чл. 17 ЗСПЗЗ, за възстановяване правото на собственост в нови реални граници върху земеделски земи с площ от 252 дка в землището на [населено място], местност „О.” и е прекратено производството по делото.
Упражнявайки контрол за законосъобразност върху първоинстанционното определение, въззивният съд е съобразил, че първоначално производството е образувано пред Административен съд – гр. Пазарджик въз основа на депозирана от А. Х. Б. на 10.03.2017 г. „искова молба” срещу Общинска служба земеделие /ОСЗ/ гр. Сърница с искане службата да бъде задължена да издаде административен акт – решение за възстановяване на земята, отговарящо на изискванията на чл. 17 ЗСПЗЗ. Изложените в тази връзка обстоятелства са, че ищецът е наследник на Ф. А. Б., оставила в наследство 256 дка недвижими имоти в м. „О.” в землището на [населено място], обл. П., като във връзка със започната, но недовършена реституция на земите ОСЗ издала решение № 561 от 04.06.2003 г., в което не били посочени граници на имотите, съседи и задължителна скица. Тъй като решението не отговаряло на такова по чл. 17 ЗСПЗЗ, заявено е искане ОСЗ да бъде задължена да издаде решение, отговарящо по форма и съдържание и придружено от скица, което не било направено и до момента. За част от имотите има влязло в сила съдебно решение от 29.06.1995 г. по гр.д.№ 170/1995 г. на РС – Велинград, потвърдено с решение на ВКС № 2251 от 20.09.1996 г. по гр.д.№ 330/1996 г. Ищецът се позовал и на отхвърлен иск по чл. 108 ЗС на Министъра на земеделието и храните съгласно решение № 13 от 13.01.2010 г. по в.гр.д.№ 607/2009 г. на Окръжен съд – Пазарджик, потвърдено с решение № 18 от 10.05.2014 г. по гр.д.№ 616/2010 г. на ВКС, І г.о., както и на Решение на Европейския съд по правата на човека, Първо отделение по жалби № 47797/1999 г. и № 68698/2001 г., съгласно което е постановено задължение да бъде върната земята в тримесечен срок, а в случай на невръщане – Държавата да изплати обезщетение за причинена вреда в размер на 79 200 евро. Поддържано е, че процедурата по възстановяването на земята не била приключила за всичките 256 дка земи. Образуваното по така подадената „искова молба” адм.д.№ 173/2017 г. по описа на Административен съд – гр. Пазарджик е прекратено с определение № 264 от 14.03.2017 г. и изпратено по компетентност на РС – Велинград, тъй като е прието, че се обжалва отказ на ОСЗ да издаде решение за възстановяване на земя по чл. 17 ЗСПЗЗ, по който компетентен да се произнесе е РС – Велинград на основание § 19, ал. 1 от ПЗР на ЗИД АПК (ДВ, бр. 39 от 2011 г.).
В хода на образуваното пред РС – Велинград гр.д.№ 420/2017 г. постъпило писмено становище от ответника ОСЗ – гр. Сърница с приложени документи, като е поддържано, че в изпълнение на решението на Европейския съд по правата на човека от 14.06.2007 г. службата е издала решение № 561 от 21.11.2007 г., с което на наследниците на Ф. Б. се възстановяват имоти с обща площ от 140 дка. С протокол от 10.12.2007 г. е удостоверено, че наследниците на Ф. Б. (включително А. Б.) отказват да получат решението на ОСЗ. В резултат на това е постановено решение на Министерския съвет на Р. България № 812 от 10.12.2007 г., с което (в изпълнение на решението на ЕСПЧ) участвалите наследници в делото на ЕСПЧ получават парично обезщетение. Така на А. Х. Б. са изплатени 10 560 евро за имуществени вреди и 1 500 евро за неимуществени вреди. За останалите наследници (които не са участвали в делото на ЕСПЧ) тече процедура по обезщетение с равностойна земя, но А. Б. вече е получил своята част от наследствения имот като парично обезщетение. Това е причината ОСЗ да отказва да идентифицира имот от 140 дка в м. „О.” по подаденото от А. Б. заявление № РД-13-1045 от 28.12.2016 г.
С решение № 250 от 12.10.2017 г., постановено по гр.д.№ 420/2017 г. и имащо характер на определение, РС – Велинград оставил без разглеждане жалбата на Б. (по съображения, че е просрочена) и прекратил производството. Това произнасяне е отменено с решение № 118 от 01.03.2018 г. по адм.д.№ 58/2018 г. на Административен съд – гр. Пазарджик, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав с указания за отстраняване на нередовности в жалбата, наименована „искова молба”, като едва при отстраняване на нередовностите да се пристъпи към постановяване на решение.
Така се е стигнало до образуването на гр.д.№ 368/2018 г. по описа на РС – Велинград. Последният е оставил „исковата молба” без движение с указания за отстраняване на нередовностите, посочени в решението на Административния съд. С молба № 1653 от 02.04.2018 г. А. Б. заявил, че Министерството на земеделието и горите му оспорва правото на собственост върху описаните в исковата молба имоти и че искането му всъщност е с правно основание чл. 109 от Закона за собствеността във връзка с чл. 1, т. 4 АПК, тъй като административният орган оспорва собствеността и продължава да не издава окончателен административен акт, с което пречи на собственика да упражнява своето право върху имота, което е признато. Поддържал е, че исковата молба е допустима, тъй като няма пропуснати срокове по чл. 109 ЗС (повод за което явно е взел от аргумента, с който е прекратено производството по гр.д.№ 420/2017 г. на РС – поради просрочие). Промяна на петитума във връзка с въведено правно основание на иска по чл. 109 ЗС не е заявена. С второ разпореждане № 688 от 10.04.2018 г. РС – Велинград дал подробни указания на ищеца А. Б. на основание чл. 129, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. В отговор, с молба вх.№ 1920 от 17.04.2018 г. ищецът Б. изброил повторно актовете, постановени във връзка с претендираното възстановяване на право на собственост, както и че процедурата по реституцията не е приключила за всичките 256 дка, както и че по този начин административният орган възпрепятства собствениците да упражняват правата си в пълен обем и оспорва признатото им право на собственост.
При така направените изявления, районният съд е приел, че съдът е сезиран с искане административен орган (ОСЗ – гр. Сърница) да бъде задължен да издаде индивидуален административен акт – решение по чл. 17 ЗСПЗЗ за възстановяване право на собственост в нови реални граници върху земеделски земи с площ от 252 дка в землището на [населено място], м. „О.” в полза на наследниците на Ф. А. Б.. Ищецът аргументирал искането си с факта, че правото на реституция е признато със съдебно решение, постановено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, което до момента не било изпълнено поради бездействие на ОСЗ. С това на ищеца неоснователно се пречело да упражнява правото си на собственост, от което той счита, че произтича правния му интерес да се защити чрез негаторен иск и че претенцията е за защита на вещното право на собственост от неоснователно бездействие на ответника. РС е посочил, че исканата вещна защита на правото на собственост или на ограничени вещни права може да се търси върху конкретно обособена вещ при възникнали и съществуващи права към момента на подаване на исковата молба, както и че за обосноваване на правния си интерес ищецът трябва да посочи правопораждащите факти на своето право на собственост и начина, по който упражняването на това право се възпрепятства от ответника, както и че тези факти, заявени в исковата молба трябва да сочат на извод, че твърдяното право на собственост е възникнало в патримониума на ищеца. В случая, обаче, според твърденията на самия ищец е налице неприключила реституционна процедура, като цел на ищеца е да се постанови решение по чл. 17 ЗСПЗЗ за възстановяване на земите в нови реални граници с план за земеразделяне. Възстановяването на собствеността по ЗСПЗЗ настъпва по силата на административен акт с конститутивен ефект, посочващ границите на признатото за възстановяване право и само наличието на стабилен индивидуален административен акт с конститутивно действие, което се разпростира по отношение както на обекта /земеделската земя/, така и по отношение на субекта, може да легитимира като собственици лицата, на които се възстановява собствеността. РС е приел, че в случая исковата молба не съдържа твърдения за правопораждащите факти на защитаваното право на собственост на ищеца, които да обосновават неговата процесуалноправна легитимация за предявяване на иска, което води до неговата недопустимост. Наред с това, въпреки дадените указания да посочи правопораждащите факти на правото на собственост, както и неговия предмет, такива не са посочени, като невъзможността за такова посочване е очевидна при твърдението, че все още не е постановено решение по чл. 17 ЗСПЗЗ с конститутивен ефект, което да го легитимира като собственик. С тези съображения е обосновано първоинстанционното определение, постановено на основание чл. 130 ГПК.
Въззивният съд намерил за неоснователна подадената срещу определението на РС частна жалба по следните съображения: Цялостното поведение на ищеца налага извода, че е предявил иск по чл. 109 ЗС при твърдение, че ответната ОСЗ – гр. Сърница му пречи да реализира, да упражнява правото си на собственост с факта на неиздаване на административен акт на основание чл. 27 ППЗСПЗЗ, като от съда се иска ОСЗ – гр.Сърница да бъде задължена да издаде такъв акт. Същевременно с това ищецът признава, че реституционната процедура за тези земеделски земи не е приключила с постановяване на решение от комисията за тяхната пълна индивидуализация по граници, съседи, местонахождение и местоположение. Реституционното производство не е приключило с възстановяване правото на собственост върху земеделски земи в реални граници с индивидуализация на имотите по местонахождение, местоположение, граници, съседи и площ, с посочване на съседните имоти, по начина, посочен от ОСЗ – гр.Сърница по решение № 561 от 21.11.2007 г. поради отказа на наследниците на общия наследодател да получат цитираното решение (обстоятелство, удостоверено с протокола от 10.12.2007 г.). По тази причина е взето решение № 812 от 10.12.2007 г. на Министерския съвет за изплащане на присъденото от ЕСПЧ парично обезщетение в общ размер на 79 200 евро. Въз основа на този акт на МС съответните обезщетения са изплатени, включително и на ищеца А. Б.. Наред с тези обстоятелства е прието, че въпреки депозираните от ищеца молби, исковата молба е останала нередовна. По принцип претенцията по чл. 109 ЗС е призвана да даде правна защита на собственика на една вещ от извършването на неоснователни фактически или правни действия, чрез които ответникът пречи на ищеца да упражнява в пълен обем правото си на собственост. Разпоредбата не касае спор за собственост между страните, защитата на което се осъществява или чрез установителен иск за собственост (чл. 124, ал. 1 ГПК), или с осъдителен иск по чл. 108 ЗС. Твърденията на ищеца са, че ОСЗ – гр. Сърница не е довършила процедурата по реституция на процесните имоти, независимо че ищецът е обезщетен парично като последица от постановеното решение на ЕСПЧ. Ищецът няма правен интерес да води иск по чл. 109 ЗС, тъй като е удовлетворен чрез изплатеното парично обезщетение. Освен това той не е посочил с кои конкретни действия ОСЗ – гр. Сърница му пречи да упражнява собственически права, доколкото сам сочи, че реституционната процедура всъщност не е приключила, тоест няма реално индивидуализиран обект на собственост с решение на ОСЗ по чл. 27 ППЗСПЗЗ, респективно – чл. 17 ЗСПЗЗ, годен да бъде защитаван по реда на чл. 109 ЗС. Липсата на годен предмет на собственост, който да може да бъде предмет на негаторна защита, означава липса на правен интерес от исканата защита. Собственическите права на наследниците на Ф. Б. върху процесните земи са и изцяло отречени с влязлото в сила Решение № 18 от 10.05.2014 г. по гр.д.№ 616/2010 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. С това решение е разяснено, че Държавата като длъжник е упражнила правото си на избор, като е избрала да изпълни съдебното решение на ЕСПЧ чрез заплащане на обезщетение на наследниците на Ф. Б., с което изобщо отпада правния интерес на последните да предявяват иск по чл. 109 ЗС, след като не са собственици и няма как да станат за в бъдеще собственици на тези земи, а собственик на същите се явява Държавата. Обобщено е, че нередовностите в исковата молба не са отстранени, наред с което ищецът А. Б. не е доказал и правния си интерес от търсената защита по чл. 109 ЗС.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК (молба вх.№ 9751 от 16.11.2018 г., подадена чрез куриер на 15.11.2018 г.) касаторът формулира питания, като сочи бланкетно, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които съдът цитира буквално, а именно:
„Плащането на обезщетение в размер на 1/4 от пазарната цена от Държавата за не връщане в срок земята обезщетение за забава или цена? Прави ли я собственик? В условията на пазарна икономика и развит пазар в България. Коя е цената, която следва да се плати пазарната или административна цена. Плащането на символична административна цена не е ли национализация и принудително отнемане на частна собственост? Не е ли нарушение на Конституцията на РБ?”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Както е разяснено с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Релевантни за изхода на настоящото дело биха били въпроси от процесуално-правно естество, касаещи предпоставките за надлежното упражняване на право на иск по чл. 109 ЗС. Такива питания касаторът не поставя. Цитираните по-горе въпроси всъщност свидетелстват за несъгласието на жалбоподателя дори не толкова с атакуваното въззивно определение (тъй като мотивите на акта изобщо не съдържат коментар по поставените от касатора проблеми), а с изводите, съдържащи се в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 18 от 10.05.2014 г. по гр.д.№ 616/2010 г. на ВКС, І г.о., както и с отсъждането, обективирано в Решението на Европейския съд по правата на човека, Първо отделение по жалби № 47797/1999 г. и № 68698/2001 г. Постановеното в тези актове е обективен факт, който е подлежал на съобразяване от въззивния съд, без да може да бъде ревизиран както от него, така и от настоящия състав. От гледна точка приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се има предвид още, че отговор на поставените в изложението към разглежданата касационна частна жалба правни въпроси се съдържа в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 18 от 10.05.2014 г. по гр.д.№ 616/2010 г. на ВКС, І г.о., чиито постановки се споделят и от настоящия състав, което от своя страна (при съобразяване на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) изключва възможността за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 519 от 22.10.2018 г. по в.ч.гр.д.№ 535/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: