О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 468
гр. София, 26.09.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на десети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1123 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 6.11.2017 год. по гр. д. № 481/2017 год. Врачанският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 92 от 15.05.2017 год. по гр. д. № 1493/2015 год. на районния съд, гр. Козлодуй, с което е отхвърлен предявеният от И. Д. Д. против [фирма] иск по чл. 108 ЗС за отстъпване собствеността и предаване на владението на нива от 7.5 дка, м. „Г.”, представляваща имот № 054007, парцел 7 от масив 54 по КВС в землището на [населено място], [община], признато е за установено между страните правото на собственост на [фирма] върху този имот на основание придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариалния акт № 128/2008 год., издаден на И. Д. за същия имот. В тежест на същата са възложени направените от дружеството съдебни разноски.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от И. Д. Д., чрез пълномощника й адв. Н. Н., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и искане за отмяната му.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в самата касационна жалба, се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Обосновава се с твърдението на касаторката за противоречие с практиката на ВКС в произнасянето на въззивния съд по въпросите: „1. Допустимо ли е да се презюмира добросъвестност при условията на чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС в случаите, когато от документа за собственост на праводателя може при обикновен преглед да се констатират липса на основни елементи от договора за покупко-продажба, в случая –цена и друго местоположение на имота. 2. Към кой момент следва да се приеме, че е оспорена собствеността чрез предявяване на иск, към момента на подаване на исковата молба или към нейното вписване? 3. Към кой момент следва да се приеме, че е предадено владението с оглед началото на придобивната давност по чл. 79, ал. 2 ЗС, в случаите, когато в нотариалния акт за покупко-продажба на недвижим имот няма изричен запис относно предаване на владението.”
Касаторката се позовава на представените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът [фирма], чрез юрисконсулт Б. К. в представения писмен отговор оспорва наличието на релевираното основание за допускане на касационното обжалване, като излага съображения по същество на поставените от касаторката материалноправни въпроси. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящето производство.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и въз основа на данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен ревандикационния иск на касаторката и е уважен насрещния установителен иск на ответното дружество за собствеността на спорния имот в [населено място], като приел, че е налице поддържаното от последното придобивно основание по чл. 79, ал. 2 ЗС. Независимо от легитимацията на ищцата, сега касатор с нотариален акт № 128 от 27.11.2008 год. за собственик на спорната нива, последната е предмет на разпоредителна сделка с нот. акт № 1 от 3.04.2008 год. в полза на [фирма], като въз основа на събраните доказателства съдът приел, че от тази дата владението върху имота му е предадено, като договорът е правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателите му не са били собственици с оглед прогласената с влязло в сила решение по гр. д. № 75/2015 год. нищожност на тяхната придобивна сделка от 2000 год. Осъщественото владение от страна на дружеството е добросъвестно с оглед необорената презумпция на чл. 70, ал. 2, вр. с ал. 1 ЗС, продължило в необходимия за настъпване на вещните последици петгодишен срок, като същото не е нарушено с предявения от ищцата иск за нищожността на първата разпоредителна сделка от 2000 год. в полза на праводателите на дружеството „К.”, с оглед узнаването му след изтичането на горния срок. С оглед тези съображения за наличие на предпоставките по чл. 79, ал. 2 ЗС дружеството се легитимира като собственик на спорния земеделски имот.
Поставените в касационната жалба и в приложеното изложение на касатора правни въпроси касаят предпоставките за придобиване на собствеността на основание добросъвестно владение, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС. По тях касаторката поддържа да е налице противоречие с приложената съдебна практика – решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поддържаната теза по първия формулиран въпрос е, че въз основа на сключения договор с праводателите му през 2008 год. дружеството, ответник не е добросъвестен владелец, тъй като недопустимо е да се презумира неговата добросъвестност поради възможността да се констатира нищожността на придобивния акт на праводателите му. Този довод представлява оплакване срещу направения в обратен смисъл извод на въззивния съд, обусловен от доказателствата по делото за разпоредителната сделка в полза на дружеството „К.” и осъщественото въз основа на нея необезпокоявано и непрекъснато владение на спорния имот в продължение на необходимия петгодишен срок. За възможността да се придобие право на собственост на основание оригинерно основание с непрекъснато владение в продължение на пет години на основание чл. 70, ал. 1 ЗС сочат и изводите в представеното от касаторката решение № 49 от 21.07.2017 год. по гр. д. № 2633/2017 год. І г. о. на ВКС. Не е налице противоречие и с представеното решение № 35 от 25.02.2013 год. по гр. д. № 669/2012 год. ІІ г. о., тъй като разрешените в него правни въпроси относно оборване на презумпцията за добросъвестност по смисъла на чл. 70, ал. 2 ЗС са неотносими към настоящия казус, в който изводът не е обусловен от тези въпроси. В същото е прието, че при успешно доказване на противното следва липса на добросъвестност, което в случая не е обуславящ въпрос за изхода на спора – въззивният съд в обжалваното решение е приел, че договорът с праводателите на [фирма] от 3.04.2008 год. е правно основание, годно да го направи собственик, и незнанието, че праводателите му не са били собственици, не е оборено чрез доказване на противното. Последното като факт е предмет на доказване в производството, поради което и не е основание за поставяне на правен въпрос, обуславящ допускане на касационното обжалване.
Горните съображения са относими и към останалите два правни въпроса в изложението, тъй като както момента на предаване на владението, така и момента на оспорване на правото на собственост представляват факти, подлежащи на доказване в производството по делото. Предявяването от ищцата на иска за нищожността на първата разпоредителна сделка от 2000 год. в полза на праводателите на [фирма] няма за последица нарушаване на владението му, респ. прекъсване на придобивната давност, каквито са последиците при предявен иск за собственост от действителния собственик срещу владелеца. Затова и не е налице поддържаното от касаторката противоречие с решение № 127 от 17.08.2011 год. по гр. д. № 2014/2009 год. на І г. о. на ВКС, в което е прието, че от предявяването на такъв иск на действителния собственик за връщане на имота добросъвестният владелец се превръща в недобросъвестен и с оглед предмета на предявения по това дело иск – на основание чл. 73 ЗС дължи връщане на добивите и обезщетяването на собственика за ползването на имота. Такава хипотеза в настоящия случай не е налице.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не може да се допусне поради липса както на общата предпоставка, така и на допълнително релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед този изход на настоящето производство касаторката следва да заплати на ответното дружество на основание чл. 78, ал. 8, вр. с ал. 3 ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 319 от 6.11.2017 год. по гр. д. № 481/2017 год. на Врачанския окръжен съд по подадената от И. Д. Д. от [населено място], чрез адв. Н. Н., касационна жалба.
Осъжда И. Д. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 8 да заплати на [фирма], със седалище в [населено място],[жк], [улица], хотел „Ж.” разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящето производство в размер на 300 лв. /триста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: