О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
гр. София, 26.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр. дело № 1032/2019 г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано по касационна жалба с вх. № 112/04.01.2019 г. подадена от Е. В. М. чрез процесуалния си представител адв. Ю. М. от АК – Х., срещу Решение № 450 от 14.11.2018 г. по в. гр. дело № 645/2018 г. на ОС – Хасково.
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е обезсилил Решение № 370/29.06.2018 г. по гр.д. № 2985/2017 г. по описа на РС – Хасковo, в частта, в която ответниците Е. В. М., Н. Е. В., А. Е. М. и А. М. Е. са осъдени да предадат владението над 1/28 идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД – 18 – 63/05.10.2006 г. изменени със заповед № РД 18 – 5235/22.04.2014 г. на началник СГКК – Хасково, [улица], с площ 750 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползване ниско застрояване до 10 м., при съседни имоти: ***, ***, ***, ***, *** и *** и потвърдил Решение № 370/29.06.2018 г. по гр.д. № 2985/2017 г. по описа на Районен съд – Хасковo, с което e прието за установено по отношение на: Е. В. М., Н. Е. В., А. Е. М. и А. М. Е., че ищецът С. Р. С. е собственик на 1/28 идеална част от горецитирания процесен недвижим имот и осъжда на основание чл.108 ЗС ответниците да предадат владението върху процесния имот на ищеца.
С касационната жалба се поддържа, че постановеното решение на въззивния съд e неправилно, необосновано и незаконосъобразно постановено в противоречие с материалния закон, при постановяване на решението били допуснати съществени процесуални нарушения основание за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК.
Искането за допускане на касационното обжалване се основава в приложното поле на по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че въззивния съд в своето решение се е произнесъл по следния правен въпрос: Каква е доказателствената стойност на свидетелските показания, основани на лични впечатления и такива, които почиват на получена информация от трето лице и начинът, по който следва да бъде извършен анализ на показанията на свидетелите при наличие на противоречие в показанията, въззивното решение било произнесено в противоречие с практиката на ВКС обективирана с Решение № 176/28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II – г.о. и Решение № 381/21.03.2012 г. по гр.д. № 756/2010 г. на I – г.о.
В срока по чл. 287 ГПК е подаден отговор на ответната страна по касацията – С. Р. С. чрез адв. Б. С. И. от Адвокатска колегия – Х. е депозиран отговор, в който се подържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Направено е искане за присъждане на разноски, като с отговора на касационната жалба е приложен и Договор за правна защита и съдействие от 05.03.2019 г.(л. 14).
Състав на ВКС, второ отделение на гражданската колегия, след преценка на доводите в касационната жалба и изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.1 ГПК и като съобрази възраженията в отговора на ответника по касация, намира:
Касационната жалба е процесуално допустима от гледна точка спазване на срока по чл. 283 ГПК и с оглед изискванията на чл. 280, ал.3 ГПК касателно предмета на спора, а именно иск за защита на вещни права.
За да постанови решението си, въззивният съд приема, базирайки изводите си на показания на св. Х. Н. С. и св. Ш. Я. М., че ответникът Е. М. е построил къща през 1969 година, съборена по време, когато ответникът напуска имота, а след „появата му “ през 2014 г., изгражда ограда. След като постройката била съборена съгласно показанията на св. С. Р. и Е. Д., владението над имота било установено от дядото на ищеца – С. Е., а след смъртта на последния, имотът се владеел от ищеца С. Р. С..
Ответникът Е. М. е владял имота от 28.10.1969 г., въз основа на сключен договор за покупко – продажба (л. 35). След напускането на имота, дядото на ищеца е установил своя самостоятелна фактическа власт върху процесния имот за повече от 6 месеца, като с това негово действие, по арг. на чл.81 ЗС, започналата да тече в полза на Е. М. придобивна давност, е прекъсната поради което не е зачетено възражението на ответника Е. М. за придобиване на процесния имот по давност, доколкото липсват данни същия да е владял имота в установения в чл.79 ЗС срок от 10 години. Легитимиращия ефект на издадения констативен НА № 93/2014 година на ответниците не е зачетен.
След преценка на посочените с изложението основания за допускане на касационното обжалване, настоящия състав на ВКС намира:
Касационното обжалване не може да бъде допуснато на релевираното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
В разясненията, дадени с т. 1 на ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че „правният въпрос“ следа да има характера на обуславящ изхода на правния спор, да касае тълкуването на приложена от решаващия съд конкретна правна норма от процесуален или материално-правен характер, на която пряко се базират крайните изводи на съда относно основателността респ. неоснователността на търсената защита на конкретно субективно материално право.
Задължението на съда да изследване и прецени всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, необходимостта при събрани противоречиви свидетелски показания, съдът да обоснове защо дава вяра на едни, а не кредитира други, за задължението на съда при установяване на правно-релевантните факти да прецени всички доказателства по делото и възможността да приеме за установен факт, който не е подкрепен от доказателствата по делото, съставляват общи процесуални правила, а въведените доводи за тяхното незачитане от съда по конкретното дело е оплакване за допуснати нарушения.
С Решение № 176 е прието, че „при преценката на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.“
С Решение № 381 е прието, че “съдът преценява доказателствата по делото, в това число и свидетелските показания, по свое вътрешно убеждение, но тази преценка се подчинява на определени изисквания на процесуалния закон относно начина на формиране на вътрешното му убеждение, обезпечаващи истинността на фактическите констатации по спора. Право на съда е при наличието на противоречиви свидетелски показания да приеме едни и да отхвърли други, но в такъв случай е длъжен да изложи съображенията си за това. Излагането на мотиви в тази насока е необходимо, тъй като макар вътрешното убеждение на въззивния съд относно приетите за установени факти по делото да не подлежи на контрол по същество от касационната инстанция, то подлежи на проверка относно начина на формирането му от гледна точка на изискванията на процесуалния закон и на правилата на формалната логика.“
Изведеният от касатора правен въпрос в случая не е обуславящ изхода на правния спор. Формулираният от касатора въпрос, какъв е начинът по който съдът определя показанията на кои от свидетелите следва да бъдат кредитирани и кои свидетелски показания не следва да бъдат кредитирани е въпрос по същество на спора, е въпрос на който не може да бъде даден отговор в етапът по селектиране на касационната жалба, доколкото с посочената съдебна практика ВКС има ясно виждане по този въпрос. Несъблюдаването на този ред на разсъждения в мотивите на съдебното решение от страна на съда не може да обуслови извод за селекция доколкото това процесуално поведение на съда съставлява нарушение на процесуалните правила. Доводите за допуснати нарушение на процесуалните правила засягат въпроса за законосъобразността на съдебния акт, но не могат да бъдат едновременно и основания за допускане на касационно обжалване. По направеното от ответника по касация искане за присъждане на разноски в размер на 500 лв., съдът намира, че същите са дължими съгласно разпоредбите на чл. 81 ГПК и чл. 78 ал.3 ГПК предвид изхода на делото – а именно постановено определение по чл. 288 ГПК за недопускане на касационно обжалване и приложените писмени доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване касационната жалба вх. № 112/04.01.2019 г. На Е. В. М. , заявена чрез процесуалния представител адв. Ю. М. от АК – Х. срещу въззивно Решение № 450 от 14.11.2018 г. по гр. възз. д. № 645/2018 на ОС – Хасково.
ОСЪЖДА Е. В. М. с ЕГН [ЕГН], да заплати на С. Р. С. с ЕГН [ЕГН] сумата от 500 (петстотин лева) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :