О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
гр. София, 24.07.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 369 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. В. Б.-А. и М. В. Б.-М., и двете чрез пълномощника им адв. Л. Д. от АК-С., против въззивното решение № 188 от 7.11.2017 год. по гр. д. № 430/2017 год. на Сливенския окръжен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна – ищците в производството и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, поради което е процесуално допустима. Същата е и редовна с оглед спазване на изискванията на чл. 284 ГПК.
Ответната [община], чрез пълномощника й адв. Д. Д., в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразява срещу допускане на касационното обжалване поради съображения за липса на релевираните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. срещу касационната жалба по същество с доводи за правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на направените разноски по делото.
По наведените от касаторите в приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд в производството по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил решението на първоинстанционния районен съд, гр. Сливен от 27.07.2017 год. по гр. д. № 5740/2016 год. С него е отхвърлен предявения от касаторите срещу [община] иск за делба на недвижим имот с идентификатор 67338.354.60, находящ се в [населено място]-ЦГЧ /стар кв. 139г, УПИ ІІ/ по действащата кадастрална карта на [населено място], при описаните в решението граници, с площ 2 564 кв. м.
За да постанови този резултат въззивният съд, препращайки към установената и описана в първоинстанционното решение фактическа обстановка по делото, приел, че върху имота, предмет на предявения иск за делба, не е налице съсобственост между страните. Касаторите, ищци не се легитимират като съсобственици на основание представеното от тях решение от 30.06.1998 год. на Областния управител на област Б., тъй като същото не установява обезщетяване със собственост върху обекти, изградени върху одържавените недвижими имоти, които не могат да бъдат върнати реално по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ в полза на техния наследодател. Съдът се е позовал на съдебната практика, приемаща, че в случаите на обезщетяване по ЗОСОИ фактическият състав на придобиване право на собственост завършва с издаване на заповед по чл. 6, ал. 5 ЗОСОИ, с която компетентният административен орган по чл. 6, ал. 1 утвърждава направените оценки и установените квоти, т. е. с издаване на административен акт с вещноправни последици. Такъв в случая не е издаден, поради което и процедурата по обезщетяване на отчуждения собственик, наследодател на касаторите, не е приключила. Д. за поставена от областния управител резолюция „Да” на оценката на вещото лице като начин за издаване на такава заповед е намерен за неоснователен от въззивният съд.
С оглед изложените мотиви решаващото съображение за отхвърляне на предявения иск за делба е липсата на установена съсобственост между страните върху процесния имот. Твърденията на ищците за обезщетяване на наследодателя им на основание чл. 6, ал. 1, вр. с чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ със собственост в идеални части върху процесния недвижим имот в [населено място] са останали недоказани по делото с ангажираните от тях доказателства.
В изложението си касаторите се позовават на неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 6, ал. 5 ЗОСОИ по отношение действителността на акта на областния управител от 30.06.1998 год., като са формулирани следните въпроси, обосновавайки произнасянето по тях със значението им за точното прилагане на закона: 1. Допустимо ли е да се преценява вещнотранслативния ефект на актовете на областния управител за обезщетяване със съсобственост по реда на ЗОСОИ при наличието на нормативна определеност на акта; 2. Дали държавните органи /в случая общината/ е обвързана от административен акт за обезщетяване по ЗОСОИ, когато предмет на обезщетението е частна държавна собственост; 3. За допустимостта на косвения съдебен контрол в контекста на разясненията в ТР № 5/2013 год. по т. д. № 5/2011 год. на ОСГК на ВКС.
Според настоящият състав поставените въпроси представляват по същността си доводи за неправилност на изводите на съда поради нарушение на материалния и процесуалния закон, но не и правни въпроси по смисъла на разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Съгласно приетото в него материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въззивният съд е приел, че производството по обезщетяване на наследодателя на касаторите не е приключило с административен акт, който да породи вещноправни последици относно съсобственост в идеални части от недвижим имот, а не е преценявал акта на областния управител по чл. 6, ал. 3 ЗОСОИ, с който е уважено искането за обезщетяване по ЗОСОИ, нито е осъществяван косвен съдебен контрол върху него. Тези въпроси не обуславят направения от съда извод за липса на съсобственост поради незавършване на фактическия състав на процедурата по обезщетяване по ЗОСОИ, който извод кореспондира с установената съдебна практика. Така в Р № 152 от 2.07.2013 год. по гр. д. № 1872/13 год. ВКС, ІІ г. о. е прието, че фактическият състав на придобиване правото на собственост завършва с издаването на заповед по чл. 6, ал. 5 ЗОСОИ, с която административният орган утвърждава направената оценка и определя квотите в съсобствеността. Заповедта по чл. 6, ал. 5 ЗОСОИ е административен акт с вещноправни последици, които обаче настъпват само ако същият е валиден. В същия смисъл са и Р № 94 от 23.04.13 год. по гр. д. № 892/12 год., ІІ г. о., Р № 438 от 27.02.13 год. по гр. д. № 1185/11 год. І г. о. на ВКС, поради което и при липса на съображения за необходимост от промяна на тази съдебна практика релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.
Позоваването на касаторите на посочените в изложението тълкувателни решения на ВКС и на ВС, както и на решение № 4 по к. д. № 16/97 год. не може да обоснове наличието и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради горните съображения за неотносимостта на поставените въпроси към извода за липса на съсобственост върху имота, респ. на сочената съдебна практика.
Формалното позоваване на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без излагане на съображения за очевидна неправилност на въззивното решение, също не може да обоснове наличие и на това основание за допускане на касационно обжалване.
В изложението касаторите се позовават и на процесуалноправни въпроси, свързани с твърденията им за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, които също не покриват изискванията за наличие на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Цитирането на задължителна съдебна практика, без ясно и конкретно формулиране на правен въпрос, включен в предмета на спора, който да е обусловил решаващата воля на съда, не обосновава произнасяне по наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Съдържанието в р. ІІ на изложението на касаторите не позволява на настоящата инстанция и да изведе и уточни конкретен процесуалноправен въпрос съобразно правомощията за това, поради което и с оглед обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата и в настоящата фаза на нейното селектиране, неизпълнението на задължението на касаторите да посочат конкретни процесуалноправни въпроси от значение за изхода по конкретното дело води до извод за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответника в него разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1 080 лв., съгласно представените договор за правна защита и съдействие, пълномощни, платежно нареждане, фактура и списък по чл. 80 ГПК.
По тези съображения настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 188 от 7.11.2017 год. по гр. д. № 430/2017 год. на Сливенския окръжен съд по подадената от В. В. Б.-А. и М. В. Б.-М., и двете чрез пълномощника им адв. Л. Д. от АК-С., касационна жалба.
Осъжда В. В. Б.-А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 14 и М. В. Б.-М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 2, ап. 18 да заплатят общо на [община] разноски за настоящето производство в размер на 1 080 лв. /хиляда и осемдесет лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: