О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 167
гр. София, 02.04.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4534 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по подадената от Ц. И. С. от с. Д. С., чрез адв. Д. Х. от САК, касационна жалба срещу въззивното решение № 203 от 18.06.2018 год. по гр. д. № 1157/2018 год. на Старозагорския окръжен съд, в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение, с което е допусната съдебната делба на описания апартамент в [населено място] при квоти 5/6 ид. ч. за касаторката и 1/6 ид. ч. за С. И. П., е постановено друго, с което делбата на горния имот е допусната при равни права за двете съделителки.
Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му и присъждане на направените разноски за всички инстанции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. последно ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че произнасянето на въззивния съд по материалноправните въпроси № № 1-5 в изложението, касаещи най-общо придобиване по давностно владение на спорните 4/6 ид. ч. от апартамента, предмет на прехвърлителната сделка по нот. акт № 128/2006 год., относно характера на това правно основание за установяване на владението, приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС и начина на демонстриране на намерение за своене при установеното по този начин владение, противоречи на задължителната съдебна практика – цитираното и от въззивния съд ТР № 1/2012 год.. В него е прието, че презумпцията по чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването.” Налице е позоваване на противоречие и с цитираните и приложение решения на ВКС № № 31 от 15.02.2011 год. по гр. д. № 1273/2009 год. ІІ г. о., 1033 от 6.04.2010 год. по гр. д. № 11/2009 год. І г. о., 16 от 17.04.2015 год. по гр. д. № 5652/2014 год. І г.о., 88 от 27.07.2016 год. по гр. д. № 661/2016 год. ІІ г. о. В противоречие с тази съдебна практика, както и с друга цитирана такава в изложението, въззивният съд, според касаторката, се е произнесъл и по формулираните процесуалноправни въпроси относно тежестта на доказване при наличието на установената в закона презумпция, задължението на съда да обсъди всички относими и допустими доказателства, в тяхната съвкупност и взаимна връзка, при позоваване на неизпълнение от съда на това му задължение, вкл. и по отношение материалната доказателствена сила на изявлението на страната на неизгодни за нея факти.
Липсват конкретни съображения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а поддържаното такова за очевидната неправилност на въззивното решение, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК се обосновава с „драстично противоречие с основни принципи на правото, с императивни правни норми и с установената практика”.
Ответницата по касационната жалба С. И. П., чрез адв. Хр. П. оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване по изложените в писмения отговор съображения, респ. оспорва жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на разноските.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:
За да постанови решението си, с което делбата на апартамента в [населено място] е допусната при равни права между съделителките, въззивният съд приел, че процесният имот е останал в наследство от родителите им, като отчел приетата от първоинстанционния съд нищожност на договора за издръжка и гледане, с който баща им се е разпоредил в полза на касаторката със собствените му 4/6 ид. ч., т. е. това придобивно основание е изключено от предмета на въззивното обжалване поради съображенията за липса на обжалване от страна на касаторката, ответник в първоинстанционното производство. Въпреки, че след смъртта на баща им през 2006 год. касаторката продължила да упражнява фактическа власт върху наследствения имот, при липса на доказателства за обективиране на намерение за трансформиране на държането върху чуждите идеални части /тези на сестра си от наследството/ във владение, извод за придобиването им по давностно владение е изключен. Не може да се приеме за доказателство в тази насока декларацията на касаторката с посочените притежавани идеални части, тъй като демонстрирането на намерението за своене следва да се осъществи чрез конкретни действия по противопоставяне на владението на останалите съсобственици. Поради същите съображения не е кредитирана и осъществяваната фактическа власт с действията по обслужване и подобряване на имота, поради липса на обективирано владелческо намерение спрямо съсобственика. Съдът се е позовал на цитираната съдебна практика, приемаща, че при наследствено правоприемство, за да се приеме, че един от наследниците е установил владение върху притежаваните от другите наследници идеални части, е необходимо да е отблъснал тяхното владение, като демонстрира ясно пред тях намерението си да владее за себе си целия наследствен имот. Такива действия, обективиращи намерението на ответницата да владее наследствената част на сестра си от останалите им в наследство от родителите им имоти, респ. от баща им след смъртта му, и за които тя да е узнала, не са установени в настоящия спор за собственост, както е разяснено и в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС. Поради липсата на доказателства относно обективиране на намерението на касаторката да свои за себе си чуждата наследствена част от имота, релевираното от нея възражение да е придобил частта на сестра си по давностно владение е прието за неоснователно. В отговора на исковата молба касаторката релевира като възражение срещу предявения иск за делба придобиване на имотите на основание придобивна давност, считано от 6.10.2006 год. – смъртта на бащата на съделителките. По делото е представен от другата страна нотариален акт № 128 от 6.10.2006 год. за разпоредителната сделка от последния с притежаваните от него към този момент 4/6 ид. ч. от апартамента в полза на касаторката, оспорен като нищожен поради липса на основание за сключване на алеаторния договор в деня на смъртта на наследодателя, който довод е приет за основателен от първоинстационния съд. Независимо от това, при липсата на релевиран от ответницата такъв придобивен способ за тези идеални части, този въпрос не е включен в предмета на делото, поради което и съдът не се произнася по него. С оглед на горното поставените в изложението материалноправни въпроси, касаещи позоваване на това придобивно основание като юридически факт, различен от наследяването /точно обратното е прието във въззивното решение/ не са обуславящите изхода на спора съображения поради което и не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, с оглед разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Релевантни в случая са въпросите относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствената част на друг сънаследник, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници, с оглед посоченото по горе относно твърденията на ответницата в отговора на исковата молба, при очертаване предмета на спора между страните, и по който предмет съдът се е произнесъл, като намерил възражението на касаторката за придобиване по давност на чуждите части за неоснователно. Произнасянето по тях обаче не е в противоречие със съдебната практика, в това число и задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС и в цитираните от въззивния съд решения на ВКС. В тълкувателното решение е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, /а не друго придобивно основание, според въззивният съд поради необжалване, а според настоящата инстанция поради липса на релевиране на такова/ и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд приел, че не е налице в настоящия случай. Изводът му е обусловен от установените факти по делото за упражняваната от касаторката фактическа власт върху имота, останал в наследство от родителите им, при липса на категорични доказателства собствеността върху наследстената част на другия наследник да е придобита по давност от касаторката, съгласно твърденията й.
С оглед на горните съображения и поставените процесуалноправни въпроси в изложението не могат да обосноват наличие на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото последните два представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения на въззивният съд. Произнасянето по въпроса за тежестта на доказване при наличието на презумпцията по чл. 69 ЗС кореспондира с разясненията на цитираното тълкувателно решение, поради което и не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и по т. 3 с оглед липсата на конкретни съображения, съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, поради липса на констатация за наличието на такива пороци на решението, които да обосноват възможността за такъв извод в настоящия етап на производството по делото.
Поради тези съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а с оглед този изход на делото касаторката следва да заплати на ответницата в настоящето производство направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв., съгласно представения договор за правна помощ.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 203 от 18.06.2018 год. по гр. д. № 1157/2018 год. на Старозагорския окръжен съд, в обжалваната му от Ц. И. С. от [населено място], [община], чрез адв. Д. Х. от САК, част с подадената касационна жалба.
Осъжда Ц. И. С., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община], [улица] да заплати на С. И. П. от [населено място], [улица], вх. „Б”, ет. 5, ап. 10 направените разноски в размер на 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: