О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
София,12.03.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети януари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 55 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Ответниците П. А. Т., чрез адв. Г., Л. А. Т. и В. Б. Т., чрез адв. Х., обжалват в срок въззивното решение от 20.07.2015 год. по гр. д. № 3287/2014 год. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 10.09.2013 год. по гр. д. № 8340/2009 год. на Софийски градски съд. С него касаторите са осъдени да предадат на основание чл. 108 ЗС на К. С. К. владението върху недвижим имот, представляващ апартамент № 26, находящ се на втория етаж в жилищната сграда на [улица] [населено място], вх. „Б”, с площ от 95 кв. м., подробно описан в решението, заедно с мазе от 5 кв. м. и таванско помещение от около 13 кв. м., заедно с припадащите се 350/6837 ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, представляващо парцел Х в кв. 301 по стария план на [населено място] от преди 1936 год.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила с искане за отмяната му относно 2/3 ид. ч. от имота, като се постанови друго решение, с което искът бъде отхвърлен в тази му част и им се присъдят съответно разноските по делото.
В приложеното изложение се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани въпроси във връзка с придобиването на имота по давност от страна на завещателката и съпруга й Д. Д., произнесени от въззивния съд, според касаторите, в противоречие със задължителната съдебна практика – ТР № 85/68 год., ППВС № 6/74 год. и ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС, която съдебна практика дава отрицателен отговор на конкретно поставените въпроси: 1.Достатъчен ли е факта на простото живеене на един от наследниците в съсобствения имот за придобиването му по давност, това фактическо владение изключва ли владението на останалите наследници и доказва ли намерение за своене на целия имот и 2. Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС между съсобственици, когато съсобствеността е резултат от наследяване.
В представения отговор на касационната жалба ищецът К. К., чрез адвокатите А. и П., оспорва наличието на релевираното основание за допускане на касационното обжалване, респ. оспорват жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 З..
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд възприел направените от първоинстанционния съд изводи относно действителността на саморъчното завещание от 7.12.2008 год. на М. Д. в полза на ищеца, приемайки за неоснователни възраженията на ответниците, сега касатори за неговата нищожност и унищожаемост. Въз основа на преценката на събраните доказателства приел, че ищецът се легитимира като собственик на завещания имот, в който без основание се намират ответниците и уважил предявения срещу тях ревандикационен иск. По въпроса относно обема на притежаваното от завещателката право на собственост, въз основа на оставено в нейна полза саморъчно завещание от съпруга й Д. Д., въззивният съд приел, че същият не е включен в предмета на спора, с оглед липсата на възражение в този смисъл в отговора на ответниците в срока по чл. 133, вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, видно от проекта за доклад и доклада по делото. Заявеното от ищеца с допълнителна молба твърдение за придобиване на правото на собственост в лицето на завещателката и нейния съпруг по давностно владение след смъртта на А. Д. през 1962 год. било установено от показанията на свидетелката С..
Въззивният съд приел, че заявеното пред него за първи път възражение на ответниците по иска, че съпрузите М. и Д. Д. не са придобили по давност целия апартамент по давностно владение е преклудирано, защото не е било заявено в срока за отговор на исковата молба. Освен това приел същото и за неоснователно, защото не са събрани напълно достоверни доказателства относно обстоятелството, че наследодателката на Д. Д., неговата майка А. Д. е била наследена от три деца. От представеното удостоверение за смъртта на З. Ц. се установява, че нейна майка е С. Д., а не А., отделно от това от данните в представените удостоверения за наследници и смърт се установява, че към момента на раждането на посочените като наследници на А. дъщери З. Ц. и М. Т. същата е била на 7, респ. 8 години, както и двете са родени през осем месеца. Това обосновава извода на въззивния съд, че тъй като не е установено по несъмнен начин А. Д., собственик на апартамента, след смъртта й през 1962 год. да е наследена от три деца, поддържаният от ответниците, сега касатори довод, че синът й Д. Д. е притежавал само своята наследствена 1/3 ид. ч. от апартамента, респ. такъв е и обемът на притежаваното от завещателката М. Д. право на собственост, преминало на основание саморъчното й завещание в патримониума на ищеца, е неоснователен. Тази теза – за придобито по завещанието право на собственост в размер на 1/3 ид. ч. от апартамента се поддържа от касаторите и в касационната жалба, обосновавайки я с довода, че собствеността върху апартамента е преминала по наследство върху тримата наследници на собственика А. Д., респ. синът й Д. Д. е притежавал само 1/3 ид. ч. С оглед на това считат, че искът на К. К. е неоснователен за разликата над тази идеална част от апартамента, тъй като само тя е предмет на завещателните разпореждания на Д. Д., респ. на М. Д..
Въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване, поради липса на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да е налице същото законът изисква наличието като обща предпоставка произнасяне по конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, а формулираните от касаторите в изложението въпроси не са такива. Както е приел въззивният съд, възражението на ответниците, сега касатори за обема на притежаваното от завещателката право на собственост е преклудирано, тъй като не е направено в срока по чл. 133 ГПК. Съдържащото се в писмения отговор /т. 2 на стр. 47 от първоинстанционното производство/ оспорване „правата на завещателката” не представлява по своята същност поддържания във въззивното производство довод за наследяване на собственика А. Д. от трима низходящи, от които синът й Д. Д. е наследил 1/3 ид. ч., делба с останалите наследници не е извършена, поради което и само тази наследствена част е предмет на последващите завещателни разпореждания, респ. при приетата действителност на завещанието на М. Д. ищецът е собственик само на тази ид. ч., до чийто размер искът му би бил основателен. Вярно е, че ищецът след представения отговор в допълнителна молба е поддържал и твърдението, че праводателката му и нейния съпруг са придобили по давностно владение за период от повече от 30 години собствеността върху целия апартамент, но същото представлява уточнение в основанието на предявения иск за собственост, което твърдение съдът приел за доказано въз основа преценка на събраните гласни доказателства. Независимо от това, възражение в горния смисъл от ответниците би било и недопустимо с оглед липсата на правен интерес за тях от поддържането му с оглед релевираното от тях в писмения им отговор /т. 3/ възражение за наличието на основание да се намират в имота – като законни наследници на завещателката М. Д. и по силата на направено в тяхна полза от същата саморъчно завещание, предхождащо това в полза на ищеца /от 1992 год./, т. е. в своя полза те поддържат наличие на правно основание за собственост в същия обем, претендиран и от ищеца въз основа на последващото завещание на М. Д.. Освен това касаторите не са материално легитимирани да заявяват защита на чужди права в собствеността – тези на евентуалните други наследници на А. Д. извън сина й Д. Д., тъй като, както се посочи вече, обосновават претендираното от тях право на основание наследство и завещание от същата праводателка М. Д.. С оглед на тези съображения настоящата инстанция намира, че спорът, предмет на делото е съсредоточен до конкуренцията в правата на страните, произхождащи от един праводател и не обхваща поставените в изложението въпроси, поради което и същите не са обосновали изхода му. Изложените от въззивния съд съображения относно наследниците на А. Д., обосновани с преценка на противоречивите данни в представените по делото удостоверения за наследници и за смъртта на посочените като нейни дъщери, не обосновават произнасяне по въпроси, релевантни за спора по предявения иск за собственост, затова и не могат да обосноват наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Касаторът носи тежестта да представи точно и мотивирано изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, като правният въпрос от значение за изхода на делото определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, както е разяснено в мотивите на т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Непосочването на такъв релевантен за предмета на делото правен въпрос, произнасянето по който да е в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, е достатъчно основание да не се допусне касационното обжалване.
С оглед изхода на спора касаторите следва да понесат разноски за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 З.. в размер на 2 453 лв., определен съгласно чл. 2, ал. 2, във вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1648 от 20.07.2015 год. по гр. д. № 3287/2014 год. на Софийския апелативен съд по подадената от П. А. Т., чрез адв. Г., Л. А. Т. и В. Б. Т., чрез адв. Х., касационна жалба против него.
Осъжда П. А. Т., Л. А. Т., със съдебен адрес за двамата [населено място], [улица] В. Б. Т. със съдебен адрес [населено място], [улица] да заплатят на адвокатите Н. А. и В. П. общо адвокатско възнаграждение за настоящето производство в размер на 2 453 лв. /две хиляди четиристотин петдесет и три лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: