О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 429
гр. София, 28.11.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова търговско дело № 61321 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 9641 от 25.03.2016 г., подадена от [фирма] – [населено място], представлявано от изпълнителния директор А. К. – Т. чрез адвокат И. М. от АК – П., против въззивно решение № 301 от 01.03.2016 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив, V-ти въззивен граждански състав, постановено по в.гр.д. № 2604/2015 г.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], представлявано от изпълнителния директор М. И. П. чрез юрисконсулт К. З. е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява срещу допускането на касационното обжалване и срещу основателността на жалбата. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт; отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдържа доводи за неправилност на решението.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 2766 от 17.07.2015 г. по гр. дело № 14228/2014 г. по описа на РС – гр. Пловдив, ХХ-ти граждански състав,с което са отхвърлени предявените от [фирма] искове за признаване за установено, че [фирма] дължи на ищеца сумата 21 771,90 лв. с включен ДДС, за което е съставена данъчна фактура № 0000002817 от 11.06.2014 г.; сумата 339,62 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 19.06.2014 г. до 13.08.2014 г. и законната лихва върху главницата за периода от 13.08.2014 г. до окончателното й заплащане, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 12418/2014 г. по описа на РС – гр. Пловдив.
За да постанови този резултат, при условията на чл. 272 ГПК въззивният съд е приел, че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против ответника за сумите, предмет на иска, срещу която ответникът е възразил. Ищецът е твърдял, че е предоставил за временно възмездно ползване на ответника три тежкотоварни машини (багери „Каматцу”) срещу уговорена наемна цена на база машиночас. За установяване на твърдяното наемно правоотношение ищецът представил данъчна фактура № 0000002817 от 11.06.2014 г., в която ищецът е вписан като доставчик, а ответникът като получател на услугата „наем механизация” на обща стойност 21 771 лв. (с вкл. ДДС). Фактурата е подписана едностранно от ищеца, като при това не съдържа необходимите елементи на договор за наем (вид на предоставените под наем багери, часове на работа, единични цени и обща стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписа си като получател и доставчик, време и място – съгласно решение № 96 от 26.11.2009 г. по т.д.№ 380/2008 г. на ВКС, I т.о.) и съответно не съставлява доказателство, установяващо такъв договор. Представен бил и двустранно подписан приемо-предавателен протокол от 20.05.2014 г., в който са посочени отработени часове на трите багера Каматцу, в който от името на [фирма] се е подписал В.С.. Ответникът [фирма] оспорил представителната власт на В.С., в която връзка е анализирана възможността действието му да се приеме за потвърдено при условията на чл. 301 ТЗ. Съобразени са обстоятелствата, че : В.С. изпълнява длъжността „технически ръководител строителство” в [фирма] и съгласно длъжностната си характеристика не разполага с правомощие да подписва договори от името на дружеството; по делото няма данни дружеството да е получило писмата, изпратени му от ищеца, ведно с приложената към тях фактура; процесната фактура не е осчетоводена от ответника. Направен е извод, че за момент на узнаването по смисъла на чл. 301 ТЗ на този сключен от името на ответника без представителна власт от лицето В. С. договор следва да се приеме датата, на която [фирма] е подало възражение срещу издадената заповед по чл. 410 ГПК (21.08.2014 г.), с което дружеството се е противопоставило на договора и на дължимостта въз основа на него на претендираното от ищеца процесно вземане. От значение за противопоставянето в случая е и заявеното от ответника писмено становище по делото с подадения в срок отговор по делото (съобразно Решение № 62 от 25.06.2009 г. по т.д.№ 546/2008 г. на ВКС, II т.о.). В обобщение е прието, че презумпцията по чл.301 ТЗ е оборена и приемо-предавателния протокол от 20.05.2014 г. не доказва наличие на твърдяното договорно правоотношение между страните с описания в исковата молба предмет.
Обсъдено е още, че между страните са съществували трайни търговски отношения по повод наем на машини, оборудване и техника (договор за наем на обособена част от търговското предприятие на ищеца). Такъв договор от 10.01.2013 г. и издадени по време на действието му фактури са представени по делото, но към датата на издаване на процесната фактура срокът му отдавна е бил изтекъл. Обсъдено е и писмо изх.№ 63 от 03.06.2014 г., с което е изпратено от ищеца до ответника искане за потвърждение на отработени часове, посочени в протокола от 20.05.2014 г., като е прието, че дори да са приеме, че същото представлява предложение по смисъла на чл. 292 ТЗ, то не се установи това предложение да е било прието.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по въпросите :
(1) „Потвърждава ли търговецът действията на лице, действало от негово име без представителна власт, ако веднага след тези действия не им се противопостави, предвид и разпоредбата на чл. 301 ТЗ ?” ,
(2) „Допустимо ли е разпоредбата на чл. 301 ТЗ, която гласи : когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването, да се прилага и относно приемането на извършената работа (СМР) от страна на възложителя с акт образец № 19 ?” ,
(3) „Има ли доказателствена сила протоколът за обр.№ 19, подписан от лице без представителна власт и поражда ли правни последици подписан от лице без представителна власт протокол обр.№ 19, както и налице ли са предпоставките за прилагане на презумпцията на чл. 301 ТЗ относно приемането на услуги от страна на възложителя с акт обр.№ 19, подписан от лице без представителна власт ?” ,
(4) „Какъв времеви период има предвид разпоредбата на чл. 301 ТЗ като употребява термина „веднага” по отношение на противопоставянето срещу действията на лице, действало без представителна власт ?” ,
(5) „За да е надлежно проведено противопоставяне срещу действията на лице без представителна власт, търговецът следва да се противопостави на тези действия или следва да не ги потвърди ?” ,
(6) „Допустимо ли е да се приеме, че възражението от длъжника срещу издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК съставлява противопоставяне срещу действията на лице, действало без представителна власт по смисъла на чл. 301 ТЗ и подписало протокол за приемане на свършена работа ? В този случай възражението от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК ли е или срещу действията на лицето без представителна власт ?” ,
(7) „Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви и следва ли съдът да се произнесе по приетото за установено от фактическа страна и въз основа на какви доказателствени източници съдът прави фактическите констатации и как прилага към тях правни норми и кои ?”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси.
Както е прието с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо не формира общо основание за допускане на обжалването въпроса по т. 7 от изложението, който е израз и обобщава оплакванията за допуснати нарушения на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК и е относим към основанията за обжалване на въззивното решение по същество (чл. 281 ГПК), но не и към тези за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Останалите поставени от касатора въпроси също не съставляват основание за допускане на обжалването. Тези по т. 2 и 3 са неотносими – те касаят приложението на чл. 301 ТЗ в хипотеза на договор за извършване на СМР, а претенцията на [фирма] не се основава на такъв източник на отношения с противната страна. По отношение на въпроси №№ 1, 5 и 6 на първо място следва да се има предвид, че решаващият мотив на съда за отхвърляне на претенцията се състои във формирания извод, че страните по делото не са били обвързани от договор за наем на строителна техника – както поради липсата на доказателства за постигнато съгласие в резултат на конкретно договаряне, така и поради отсъствието на основания за приложението на чл. 292 ТЗ. Като не е установена облигационна обвързаност между страните, то не е възможно успешно да се проведе установителния иск по чл. 422 ГПК. На следващо място, не се констатира противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 301 ТЗ и сочената от касатора задължителна съдебна практика – Решение № 109 от 07.09.2011 г. по т.д.№ 465/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 51 от 10.02.2012 г. по гр.д.№ 962/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 89 от 12.06.2013 г. по т.д.№ 431/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 118 от 05.07.2011 г. по т.д.№ 491/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 37 от 01.04.2009 г. по т.д.№ 106/2008 г. на ВКС, ІІ т.о. и Решение № 34 от 22.02.2010 г. по т.д.№ 588/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. В съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 301 ТЗ е прието, че потвърждаване би било налице само, ако търговецът не се противопостави веднага след узнаването на действието, извършено от негово име без представителна власт. Инстанциите по същество не са обсъждали липсата на потвърждаване (елемент от фактическия състав по чл. 42 ЗЗД, а не по чл. 301 ТЗ) като пречка за формирането на извод, че [фирма] се явява обвързано от договор за наем при условията, посочени в едностранно съставената от касатора фактура. Въпросът в кой момент търговецът, по отношение на когото се търси приложението на чл. 301 ТЗ, е узнал за извършеното без представителна власт действие е от фактическо, а не правно естество и не може да бъде обсъждан в рамките на производството по чл. 288 ГПК, като различния краен резултат по различните дела (настоящото и разгледаните от ВКС) се дължи именно на различието в установените по отделните дела факти. По аргумент от т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г., на ВКС, ОСГК и ОСТК, при отсъствието на различни и взаимно изключващи се разрешения на идентичен правен въпрос при сходни обстоятелства от фактическа страна не е налице основание да се приеме, че е налице противоречие между атакуваното решение и релевираната от касатора съдебна практика.
Предвид настоящото произнасяне и при условията на чл. 81 във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за защита пред ВКС под формата на юрисконсултско възнаграждение, които при съобразяване на чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ (в редакцията, действала към датата на депозиране на касационната жалба) възлизат на сумата 1 193,35 лева.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 301 от 01.03.2016 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив, V-ти въззивен граждански състав, постановено по в.гр.д. № 2604/2015 г.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място], представлявано от изпълнителния директор А. К. – Т. ДА ЗАПЛАТИ на [фирма] – [населено място], представлявано от изпълнителния директор М. И. П. сумата 1 193,35 (хиляда сто деветдесет и три лева и 35 стотинки) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: