О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№312
С., 27.08.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Н. гр. дело № 1216 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 7121 от 15.12.2014 г., подадена от Ц. Д. С. чрез адвокат Ж. П. К. и адвокат П. Ж. К. от АК – В., която е насочена против решение № 176 от 04.11.2014 г. на Апелативен съд – В., Гражданско отделение, постановено по в.гр.д. № 416/2014 г.
Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и е придружена от изложение по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответницата по касация В. С. В. е депозирала отговор чрез адвокат И. П. К. от АК – В., в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендира разноски.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:
С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл.258 и сл. ГПК, апелативният съд е отменил изцяло решение № 1024 от 04.07.2014 г. по гр.д.№ 3217/2013г. на ОС – Варна, с което е отхвърлен предявения от В. С. В. против Ц. Д. С. иск за осъждане на ответницата да преустанови действията си, с които препятства обективно упражняване правото на собственост на ищцата, като бъде осъдена да даде достъп за извършване на съответните разрешени от администрацията действия по преустройството на имота й – неговото водоснабдяване чрез свързване с ВиК – инсталацията в имота на ответницата съгласно одобрения проект, на основание чл.109 ЗС вр.чл.51 ЗС, като вместо това Ц. Д. С. е осъдена да преустанови действията си, с които препятства обективно упражняване правото на собственост на ищцата В. С. В. (прекъсване водозахранването на имота й, находящ се на четвърти мансарден етаж в жилищната сграда на [улица], [населено място] с идентификатор 10135.1507.910.1.8 по К. на [населено място]), да осигури възстановяването на това водозахранване като даде достъп на В. С. В. до собствения си апартамент, находящ в [населено място], [улица], ет.3, с идентификатор 10135.1507.910.1.7 по К. на [населено място], за възстановяване на водоснабдяването в имота на В. С. В. чрез свързване с ВиК – инсталацията в имота на ответницата, съгласно одобрения инвестиционен проект, на основание чл.109 ЗС и чл.51 ЗС.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че считано от 03.06.2009 г. В. С. В. е собственик на самостоятелен обект в югозападната част на мансардния етаж, понастоящем с предназначението на сушилня, но с разрешение за промяна на предназначението му и вътрешно преустройство като жилище, находящо се в сградата на [улица], [населено място]. Същевременно Ц. Д. С. е собственик на апартамент № 3, находящ се непосредствено под обекта на ищцата. До 2007 г. обектът на ищцата се е ползвал за жилищни нужди, като в него са били обособени отделни помещения, вкл.и баня-тоалет. Този обект е изграден по време на брака на Ц. Д. С. с В. Р., приет е и е въведен в експлоатация на 30.11.1994 г. (акт обр.16) като реализиран строеж, представляващ надстройка с два жилищни етажа и един мансарден етаж. По проект в помещенията в мансардния етаж е предвидено изграждането на мивка с отводнителен канал с две разклонения (макар и да не е посочен техническия начин на захранване с вода на сушилните помещения). Захранването с вода фактически е било реализирано поне от 1999 г., като по справка на [фирма] титуляр на абонатния номер, регистриран за самостоятелния обект в югозападната част на мансардния етаж, е била Ц. Д. С. и са начислявани и отчитани суми за количества за водоснабдяване и за поддържане на канализацията на 17.12.1999 г. и в периода 13.01.2004 г. – 18.09.2007 г. Във връзка с прекратяването на брака им поради развод и с оглед подялбата на имуществото, придобито в режим на СИО, на 10.10.2005 г. съпрузите Ц. Д. С. и В. Р. са се снабдили с нотариален акт за процесния обект като жилищен при осигурено водоподаване и експлоатация на същия за жилищни нужди. Съобразно одобреното от съда на 29.11.2005 г. споразумение по чл.101 СК от 1985 г. (отм.) Ц. Д. С. получила собствеността върху апартамент № 3, находящ се непосредствено под обекта в югозападната част на мансардния етаж, който пък е поставен в дял и собственост на В. Р.. Последният го продал на 13.09.2007 г. Последвало сключването на договори за продажба от 27.04.2009 г. и от 03.06.2009 г. (с купувач – В. С. В.), като в същите обектът е описан като жилище. Междувременно, на 02.10.2007 г. – 20 дни след продажбата на имота от В. Р., Ц. Д. С. предприела действия по установяване незаконност на строежа като жилищен и по нейно възлагане (при извършването на ремонт в собствения й апартамент № 3) била прекъсната съществувалата преди това водопроводна връзка за захранване на обекта в югозападната част на мансардния етаж (тръбата към 4-тия етаж от кухнята на апартамента на 3-тия етаж била отрязана, а след това не е възстановено при последвалия ремонт на кухненското помещение). В резултат от сезирането от страна на Ц. Д. С., на 21.04.2008 г. е съставен констативен акт и е установено, че без разрешение сушилнята към третия етаж е била преустроена като самостоятелно жилище, като изграденото санитарно помещение е разположено над кухненския бокс на жилището на третия етаж и не обслужва последното – незаконен строеж, който подлежи на премахване. Ищцата В. С. В. сама премахнала незаконния строеж, видно от констативен протокол от 11.11.2010 г. на РДНСК-В.. Последвало провеждането на ОС на ЕС в сградата, където са имотите на страните, на което било обсъдено искането на ищцата да й се позволи прекарване на вода от главния водомер или най-близко находящ се щранг от съседи, но никой от етажните собственици не е дал съгласие да даде достъп до главния водомер и последващи ремонтни дейности по прекарване на водопроводна тръба през общите части на сградата. На 02.06.2011 г. В. С. В. подала заявление и започнало производство по съгласуване и одобряване на инвестиционни проекти за смяна на статута на обекта й от сушилня в жилище и вътрешни преустройства за обекта. Като част от инвестиционния проект е изготвеното становище по част ВиК, съдържащо констатацията, че в жилището има изграден водомерен възел СК ? ” без изпр. водомер дълго тяло 5куб.м./ч и СК ? ” с изпразнител, захранен от съществуващите вертикални щрангове на жилищната сграда от третия етаж. Обсъдено е отвеждането на отпадните води, местоположението на водомерния възел след преустройството, изпълнението на вътрешната водопроводна инсталация и осигуряването на топла вода. В становище на [фирма] по повод представения от ищцата инвестиционен проект за промяна на предназначението на сушилнята в жилище, е посочено че обектът ще ползва съществуващите ВиК отклонения за имота (сградата) и за същия не е необходим предварителен договор за присъединяване.
Последвало издаването на Заповед № 64 от 07.06.2011 г. на главния архитект на район „О.” на [община], като е разрешено на В. С. В. да извърши промяна на предназначението и вътрешно преустройство на сушилно помещение на четвърти мансарден етаж съобразно одобрения и съгласуван инвестиционен проект на 07.06.2011 г. Тази заповед е обжалвана от Ц. Д. С. – първоначално по административен ред пред началника на РДНСК-Североизточен район, който със Заповед от 30.11.2011 г. я е оставил в сила. Ответницата е обжалвала и последната заповед пред Адм.С-В., който с окончателно решение № 1421 от 31.05.2012 г. по адм.д.№ 381/2012 г. е отхвърлил жалбата като неоснователна, приемайки, че заповедта е издадена от компетентен орган при спазване на процесуалните и материалноправните предпоставки на закона и е съобразена с целта на закона. Прието е, че инвестиционните проекти за преустройството отговарят на изискванията на чл.142, ал.5 от ЗУТ, изготвени са в съответствие с чл.169, ал.1 и ал.2 от ЗУТ, съгласувани са и са одобрени при изпълнение на изискванията на чл.143, ал.1, т.1 и 3 от ЗУТ. Подробно са разгледани и възраженията на Ц. Д. С. относно водоснабдяването на процесния обект.
При така установените факти, от правна страна съдът е приел, че с действията си Ц. Д. С. е попречила, а с невъзстановяването на водопроводната тръба към 4-тия етаж – и продължава да пречи на В. С. В. да упражнява правото си на собственост като реализира разрешената й промяна на предназначението на имота си в жилищен и неговото използване за тези нужди. Характера и тежестта на тези действия и последващо бездействие на Ц. Д. С. налагат намесата на съда в хипотезата на чл.109 ЗС. С оглед наличието на одобрен инвестиционен проект, изработен на фаза технически проект (съобразно чл.2, ал.1, т.2 и ал.2 от Наредба № 4 от 21.05.2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти), който е послужил като основание за издаване на разрешението за строеж от 07.06.2011 г., захранването с вода следва да стане от съществуващите вертикални щрангове на жилищната сграда от третия етаж. Изложено е, че хипотезата, в която попада настоящия казус (след като през 1994 г. е приет и въведен в експлоатация от съответния административен орган реализирания строеж – надстройка с два жилищни етажа и един мансарден етаж; след като изначално в мансардния етаж е предвидено изграждането на мивка с отводнителен канал с две разклонения, макар и да не е посочен техническия начин на захранване с вода на сушилните помещения; след като фактически е било реализирано такова захранване и има данни, че поне от 1999 г. фактически е използвано водоподаването и отвеждането на канални води), то съгласие за промяна на предназначението на нежилищното в жилищно помещение в заварената сграда не се изисква от етажните собственици на основание чл.38, ал.5 ЗУТ. Наред с това е преценено, че съществуващия начин на водозахранване на това помещение (с тръба ?” през кухнята на апартамента на етаж 3 и през плочата над тази кухня към мансардния етаж) е достатъчен да осигури при изпълнение на всички технически и други изисквания, надежден способ за осигуряване водоподаването в бъдещия жилищен обект, като не се налага реконструкция на съществуващата сградна водопроводна или канализационна инсталация, достигаща до имота на ищцата. Посочено е още, че разрешението за строеж, издадено въз основа на така одобрения инвестиционен проект, е потвърдено като валидно и законосъобразно, както от горестоящия административен орган, така и от съдебната инстанция в производство, по което Ц. Д. С. е била страна, поради което и на основание чл.17, ал.2 ГПК този въпрос не може да бъде пререшаван по настоящото дело. Съдът е съобразил още, че в случая действително ще е налице смесване на сивите и черни отпадъчни води (по канализационен клон 3), но това е допустимо за канализационните отпадъци за битови отпадъчни води – чл.114 от Наредба № 4 от 17.06.2005 г. за проектиране, изграждане и експлоатация на сградни водопроводни и канализационни инсталации на МРРБ. Освен това предвиденото за изграждане мокро помещение в обекта на ищцата вече не е ситуирано над кухнята на апартамента на ответницата, поради което не се споделят заявените в тази насока възражения на Ц. Д. С..
Във връзка с преценката за конкретното действие, което ще даде търсената защита в хипотезата на чл.109 ЗС и чл.51 ЗС, съдът е съобразил заключенията на единичната и тройната СТЕ, съгласно които, за да се изпълни инвестиционния проект по издаденото на ищцата разрешение за строеж от 07.06.2011 г., е необходимо от собственичката на апартамента на третия етаж да бъде възстановено водоподаването, прекъснато при ремонта на кухнята й. В случая ищцата е поискала Ц. Д. С. да бъде осъдена и да й даде достъп за свързване на имота на третия етаж с ВиК-инсталацията на мансардния етаж съгласно становището в одобрения инвестиционен проект, което по същество съставлява възстановяване на прекъснатата водопроводна връзка от кухнята към мансардния имот. Посочено е, че нормата на чл.51 ЗС предвижда ограничение на правото на собственост с оглед защита интересите на засегнати лица, чието право не би могло да бъде реализирано в пълен обем без това ограничение. Основателността на така предявения иск предпоставя доказване на факта, че за извършването на конкретни работи с оглед пълноценно ползване на един имот е необходимо да се осигури достъп през друг имот. Прието е за несъмнено установено, че без осигуряването на такъв достъп В. С. В. (която претендира да извърши възстановяването на водозахранването на имота си за своя сметка) не може да възстанови съществувалото и прекъснато водоподаване до имота си, поради което предявените искове са преценени като основателни.
С изложението си касаторката на първо място е поставила въпроси с довод, че обжалваното решение е недопустимо, а именно : „Съставлява ли твърдението на ищеца за конкретно неоснователно въздействие на ответника върху неговия имот по исковете по чл.109 ЗС единственото основание, по което съдът дължи произнасяне във връзка с диспозитивното начало в процеса? Допустимо ли е съдът да постановява осъдителен диспозитив в отклонение на това, което е поискано от него в тази насока от ищеца чрез петитума на иска по чл.109 ЗС?”. Поддържа, че разрешенията на въззивния съд по тези въпроси противоречат на приложените към изложението решения : Решение № 139 от 25.06.2010 г. по гр.д.№ 457/2009 г. на ВКС, I г.o., Решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр.д.№ 262/2010 г. на ВКС, II г.о. – постановени по реда на чл.290 ГПК и Решение № 144 от 16.04.2010 г. по гр.д.№ 3271/2008 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на отменения ГПК. Касационната инстанция намира, че не е налице противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС. На първо място тази практика е неотносима, тъй като не касае предпоставките, при които едно съдебно решение по иск по чл.109 ЗС следва да бъде оценено като процесуално недопустимо. Така Решение № 139 от 25.06.2010 г. по гр.д.№ 457/2009 г. на ВКС, I г.o. разяснява предпоставките, които следва да са налице, за да се прецени като основателен иск по чл.109 ЗС за премахване на незаконна постройка на границата между два имота, като е прието, че самият факт на нейната незаконност не обосновава извод за нарушаване на чужди права. С Решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр.д.№ 262/2010 г. на ВКС, II г.о. е разрешен процесуалноправен въпрос за пределите на диспозитивното начало в гражданския процес в хипотеза, касаеща възможността без надлежно сезиране съдът да се произнесе по валидността на сделка, от която за страната-ищец произтича защитимото по делото материално право. Решение №144 от 16.04.2010 г. по гр.д.№ 3271/2008 г. на ВКС, II г.о. не представлява задължителна съдебна практика, като поставените от касатора въпроси не са предмет на произнасяне с този акт, третиращ случай на нередовна искова молба. Съпоставката между формулировката на петитума на исковата молба и тази на диспозитива на въззивното решение не сочи на произнасяне от въззивния съд по непредявен иск, което мотивира касационния съд да приеме, че не съществува основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на обжалваното решение. Същото е постановено при надлежно упражнено право на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки, в рамките на сезирането с въззивната жалба, което е идентично с предмета на спора, заявен с исковата молба.
На следващо място са поставени следните въпроси:
(1) „Необходимо ли е във всички случаи извършеното от ответника или препятстващо упражнението на правото на собственост на ищеца действие да е незаконосъобразно, както и да е извършено без основание?” ;
(2) „Ответникът да бъде осъден да прекрати действието по премахване на нещо построено в неговия имот и да го възстанови, ако построеното е премахнато въз основа на административен акт, постановяващ премахването му, тъй като е било в отклонение от архитектурните проекти на сградата и е построено без строителни книжа, поради което е незаконосъобразно?” ;
(3) „Има ли значение предназначението на имота на ищеца по иск по чл.109 ЗС към момента, в който се твърди, че е настъпило увреждащото въздействие, както и към момента, в който е предявен иска по чл.109 ЗС, или това не е от значение и поради това увреждащото въздействие може да се преценява от съда не с оглед актуалното предназначение, а с оглед на желано и проектирано от ищеца в бъдеще друго предназначение на неговия имот, съвършено различно от актуалното му предназначение?” ;
(4) „Изисква ли се, за да бъде преценен като основателен иска по чл.109 ЗС, противоправното ограничение на правото на собственост на ищеца вследствие на действията на ответника да е вече осъществен към момента на постановяване на решението факт?”, като се поддържа, че постановеното с въззивното решение в тази връзка е в противоречие със задължителна съдебна практика – Решение № 150 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 551/2010 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 63 от 01.07.2013 г. по гр.д.№ 388/2012 г. на ВКС, I г.о.
По въпроса „Включва ли се в хипотезите на чл.51 ЗС осъждане за осигуряване на достъп с оглед на осъществяване на бъдещо строителство в имота на осъдения да осигури достъп?” се поддържа, че въззивното решение е в противоречие с практика на съдилищата – Решение № 427 от 18.06.1987 г. по гр.д.№ 335/1987 г., IV г.о., което не е представено с изложението.
Касационната инстанция намира, че като цяло първите четири въпроса са поставени некоректно, тъй като не кореспондират с възприетата от въззивния съд фактическа обстановка и формираните на тази база правни изводи. За да приеме, че касаторката следва да бъде осъдена да даде достъп до собствения си апартамент с оглед осигуряване възстановяването на водозахранването в имота на В. С. В., въззивният съд се е позовал на осъществения след постановеното на 21.04.2008 г. предписание за премахване на незаконен строеж, изпълнено съобразно констативен протокол от 11.11.2010 г. на РДНСК-В. нов факт, а именно одобряването на инвестиционен проект и издаването на разрешение за строеж на 07.06.2011 г., чиято законосъобразност следва да бъде безусловно зачетена при условията на чл.17, ал.2 ГПК. Освен това цитираната задължителна съдебна практика е неотносима и съответно не е налице противоречие с нея, тъй като тя третира въпроси, които не са обсъждани от въззивния съд и не са в предмета на делото. Така с Решение № 150 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 551/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. е разгледан казус, при който спорен е бил въпроса дали сред необходимите предпоставки, при наличието на които може да се уважи иск по чл.109 ЗС се включват и действия на трети лица, които създават психически дискомфорт по естеството си. Решение № 63 от 01.07.2013 г. по гр.д.№ 388/2012 г. на ВКС, I г.o. също третира въпроса може ли чрез негаторен иск да се търси защита срещу въздействия, които създават психически дискомфорт на ищеца. Ето защо касационното обжалване не може да се допусне в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Във връзка с поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не са представени доказателства за наличието на противоречива практика, което (съобразно т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) изключва приложението на този допълнителен селективен критерий.
Предвид настоящото произнасяне и на основание чл.78, ал.1 ГПК касаторката следва да заплати на насрещната страна разноските за защита пред ВКС – сумата 1 985 лв., представляваща договорено и заплатено възнаграждение на адв.К. съобразно Д. № 7734 – [ЕГН] от 20.01.2015 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по подадената от Ц. Д. С. чрез адвокат Ж. П. К. и адвокат П. Ж. К. от АК – В. касационна жалба с вх.№ 7121 от 15.12.2014 г. против решение № 176 от 04.11.2014 г. на Апелативен съд – В., Гражданско отделение, постановено по в.гр.д. № 416/2014 г.
ОСЪЖДА Ц. Д. С. ДА ЗАПЛАТИ на В. С. В. сумата 1 985 (хиляда деветстотин осемдесет и пет) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: