О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
гр. София, 04.04.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 88 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 29.07.2015 год. по гр. д. № 6210/2014 год. Софийският градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 29.01.2014 год. по гр. д. № 16652/2011 год. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен иска на [фирма] срещу [фирма], „Ц. з. т. к.” /”Ц.”/ О., [фирма] и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, за делба на недвижим имот в [населено място], представляващ УПИ ІІ в кв. 2 по плана на града, м. „Д.”, с площ от 8 200 кв. м., при описаните съседи и са присъдени разноски за въззивното производство.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от [фирма], представлявано и управлявано от управителя А. Л., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, с искане за отмяната му и вместо това се допусне исканата съдебна делба при заявените от ищеца квоти в съсобствения недвижим имот.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Формулирани са правни въпроси, свързани най-общо с придобивния способ в полза на преобразувани търговски дружества с държавно имущество и начина на доказването му в производството по делото, както и с поделяемостта на недвижимия имот, в т. ч. и въпросите относно наличието или не на право на строеж, служебното задължение на съда да се произнесе по данните за техническата възможност за разделяне на имота и значението на това обстоятелство за допустимостта на делбата. Касаторът не се позовава на съдебна практика, нито представя такава, за да обоснове наличието на основания за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, нито излага съображения за обосноваване наличието на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /извън твърдения за липса на съдебна практика/.
Тази касационна жалба не се оспорва от ищеца [фирма], по съображенията в представения писмен отговор, съдържащ позоваване на съдебна практика по приложението на чл. 17а ЗППДОбП /отм./.
В писмен отговор държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, оспорва касационната жалба на [фирма] основно по отношение твърденията за придобитото право на собственост върху отчуждения терен и относно недопустимостта на делбата с оглед обслужващото му несамостоятелно значение при наличната етажна собственост. Същото е и становището в представения от ответника [фирма] писмен отговор, с подробни съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въззивното решение се обжалва в срок и от ищцовото дружество [фирма], чрез адв. Ем. Ц., с оплаквания за неправилност и искане за отмяната му с постановяване на ново решение, с което се допусне съдебна делба на процесния имот. В приложеното изложение касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК, както и на вероятната недопустимост на въззивното решение, обосноваващо служебно произнасяне по допускане на касацията. Формулирани са като правни въпроси такива, свързани с произнасянето на съда по отношение на правото на строеж с предмет съществуващото незавършено строителство в имота при оспорването му от ответник и може ли единствено на това основание искът за делба на имота да бъде отхвърлен, относно поделяемостта на имота и значението на това обстоятелство за допустимостта на съдебната делба, за правомощията на въззивния съд при доводи за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, за съотношението между разпоредбите на чл. 201 ЗУТ и чл. 38 и чл. 64 ЗС. Касаторът не сочи противоречива съдебна практика.
Ответниците – държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, и [фирма] оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване и считат касационната жалба на ищеца за неоснователна.
[фирма] не е взел становище по подадените касационни жалби.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
Въззивният съд приел, че процесният имот – УПИ ІІ в кв. 2 м. „Д.”, [населено място], е съсобствен между ищеца [фирма] с дял 4 467/10 035 ид. ч. и ответниците А.” О. с дял 2 441/10 035 ид. ч., [фирма], с дял 1 395.04/10 035 ид. ч. и държавата с дял 1 732/10 035 ид. ч., а [фирма] не притежава качеството на съсобственик в имота. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска за делбата му съдът, въз основа на събраните доказателства, е приел, че от построените в него четири сгради – блок 1, блок 2, блок 2а и блок 3, първият /блок 1/ е в режим на етажна собственост – отделни обекти от него са собственост на държавата /сутерени І и ІІ/, етажи І и ІІ /придобити по договор за замяна с [фирма], а етажи ІІІ и ІV са собственост на [фирма].
Блок 2а и блок 3 са собственост на [фирма], блок 2 е в режим на етажна собственост – отделни обекти в него са собственост на държавата и на [фирма].
[фирма] не притежава самостоятелен обект в имота. С оглед притежаваното от него право на строеж върху земята относно недовършеното строителство, предмет на нотариалния акт от 2007 год. на праводателя му [фирма], и възможността да доизгради недовършените сгради, въззивният съд приел, че делбата на имота е недопустима – съсобственият имот е застроен с обекти, представляващи индивидуална собственост на част от собствениците на терена, а ищцовото дружество, макар и да не притежава самостоятелен обект в сградите, може да осъществи довършване на недовършеното строителство в него с оглед притежаваното вещно право на строеж. По заявения едва в писмените бележки на ищеца довод за погасяване правото на строеж съдът не се е произнесъл, като само е отбелязъл, че този довод би поставил въпроса за валидността на разпореждането на [фирма] с идеални части от УПИ, без самостоятелен обект или право на строеж за такъв в полза на ищеца.
Въпросът за собствеността на спорния имот към момента на отреждането му за строеж на ЕАСИУТ, съгласно разпореждане № 116 от 1.06.1973 год. на Бюрото на МС е релевантен за предявения иск за делбата му, с оглед данните по делото за преобразуване на държавните фирми в търговски дружества и разпоредителните действия с имота от страна на държавата, като едноличен собственик на капитала им. Въз основа анализ на събраните доказателства въззивният съд е приел, че по делото не е установено процесният УПИ да е бил предоставен за стопанисване и управление на ЦТКА, нито да е бил включен в капитала на ДФ „ЦТКА” към момента на образуването й със заповед № Ф-4 от 4.12.1990 год. на министъра на транспорта, вписана в регистъра с решение от 11.03.1991 год. по ф. д. № 16330/1990 год. СГС, преобразувана в Е. с решение от 10.12.1991 год. по ф. д. № 25208/1991 год. СГС. Фактическите и правни изводи на съда, обосновани от преценката на събраните доказателства относно отреждането на имота за строеж на сградата ЕАСИТ на Министерство на транспорта, актуването му като държавен с АДС, първият от които е от 1981 год., липсата на доказателства за отстъпване право на стопанисване и управление на ЦТКА към този момент и наличието на такива за опровергаване на записването в АДС в тази насока с оглед позволителния билет, протокол за строителна линия, издадени на МТ и СО „Т.”, както и липса на доказателства за включването на имота в баланса на образуваната през 1990 год. държавна фирма ЦТКА не могат да бъдат обсъждани и проверявани в настоящето производство, като доводите на касатора [фирма] в тази насока представляват оплаквания за тяхната неправилност, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът е обосновал изводите си за наличието на съсобственост върху земята между страните, с изключение [фирма], въз основа на доказателствата за разпореждането на държавата като едноличен собственик на капитала на едноличните търговски дружества [фирма] и [фирма], предмет на представените по делото заповеди на министъра на транспорта за апортиране на вещни права в капитала им, въз основа на който придобивен способ тези дружества са се снабдили и с последващи актове за собственост /с нот. акт № 9/2006 год., поправен с нот. акт № 59/2007 год. [фирма] се легитимира за собственик на 6 906/10035 ид. ч. от имота, за „Т.” са признати 1 395/10 035 ид. ч. /АДС № 01694/99 год./, разпоредени впоследствие в полза на [фирма], апортирани в капитала на [фирма], като приел, че за разликата в идеални части от правото на собственост върху земята собственик е останала държавата. Проследените разпоредителни действия, както и преобразуването на [фирма], са обусловили направените от съда изводи за принадлежността на правото на собственост върху земята към настоящия момент в съответните квоти, като изводите на въззивния съд в тази насока не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство.
Извън горното, дори и да се приеме наличието на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК произнасянето на съда по тях е съобразено с нормативната уредба относно вещноправните последици при преобразуването на държавните предприятия в търговски дружества, които за първи път се регламентират с ПМС № 201 от 25.10.1993 год. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия, впоследствие в чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и по реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията, съгласно ПРУПСДП, приет с ПМС № 7 от 25.01.1994 год. /сега – отменен/, конкретно чл. 11 и чл. 15, т. 2 относно актовете и правомощията на едноличния собственик на капитала в търговските дружества с държавно имущество да увеличава или намалява капитала им. По приложението на горните въпроси е налице многобройна съдебна практика, като с оглед позоваването на касатора на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК същият носи тежестта да се позове на противоречивата такава, което не е сторил. Обосноваването на интереса от обжалването на въззивното решение в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване по чл. 281 ГПК, като тези съображения са относими и към релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В противоречие с довода за противоречие с практиката на ВКС, без такава да се сочи, се поддържа и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение за липса на съдебна практика, неяснота в закона, без излагане на конкретни съображения.
Втората група въпроси, формулирани от касаторите, относими към поделяемостта на недвижимия имот, в т. ч. и въпросите относно наличието или не на право на строеж с предмет незавършеното строителство в имота и значението му за допустимостта на делбата с оглед статута на имота, служебното задължение на съда да се произнесе по данните за техническата възможност за поделяемостта на имота и значението на това обстоятелство за допустимостта на делбата, както и за съотношението между разпоредбите на чл. 201 ЗУТ и чл. 38 и чл. 64 ЗС, са обуславящи за направения от въззивния съд извод в обжалваното решение. За да отхвърли иска за делба на съсобствения имот съдът приел, че ищцовото дружество притежава вещно право на строеж за недовършените сгради в имота, предмет и на констативния акт № 5/2007 год. на неговия праводател [фирма], поради което и има възможност за довършването им. С оглед на това и на обстоятелството, че останалите съсобственици в терена притежават в индивидуална собственост самостоятелни обекти в построените блокове, то земята представлява обща част, обслужваща сградите, което обуславя недопустимостта на съдебната делба. Съдът се е позовал на цитираната от ищеца практика на ВКС относно недопустимост на делбата на имота, когато същият е застроен със сгради, индивидуална собственост на собствениците на терена, в който случай земята е обща част, както и в случай, когато съсобственик, който не притежава отделен самостоятелен обект, може да извърши застрояване без съгласието на останалите съсобственици. Последната хипотеза е възприета от въззивния съд, доколкото съображенията са във връзка с притежавано от ищцовото дружество право на строеж за недовършеното строителство. Произнасянето по въпроса за статута на земята като обща част, обслужваща сградите в хипотеза, че само един от съсобствениците на земята няма отделен самостоятелен обект в сградите, но има възможност да придобие такъв без съгласието на останалите, в какъвто смисъл са данните по делото и доводите на ищеца, преценени от съда, не противоречи на разбирането в съдебната практика, че в този случай теренът е загубил самостоятелния си характер и е придобил обслужващо спрямо сградите значение, т. е., че е станал обща част /ППВС № 2/1982 год. т. 1, б. „д”/. Поддържаните от касаторите доводи по въпроса дали ищцовото дружество притежава вещно право на строеж върху земята в контекста на поддържаните от самия ищец такива и представените доказателства в тази насока не могат да обосноват наличието на правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като той не е предмет на обсъждане извън данните по делото за легитимацията на праводателя му [фирма]. Този въпрос не е и относим към изхода на спора, тъй като промяната в статута на земята, такъв какъвто е към момента на раздържавяването на имота като обслужваща построените вече сгради, не може да се обосновава с преобразуването на едно от търговските дружества, съсобственик в имота и на това основание да се поддържа допустимостта на делбата. По този въпрос, както и по останалите формулирани от касаторите относно поделяемостта на имота и значението на това обстоятелство за допустимостта на съдебната делба /в обжалваното решение липсва произнасяне по въпроса за техническата възможност за поделяемост на имота/, за правомощията на въззивния съд при доводи за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, за съотношението между разпоредбите на чл. 201 ЗУТ и чл. 38 и чл. 64 ЗС, не са налице релевираните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване поради изложените вече съображения-липса на позоваване и представяне на противоречива практика на ВКС и липса на съображения, които да обосноват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Формулираният въпрос относно необсъждане доводите по въпроса за поделяемостта на имота касае поддържане на допуснато от съда процесуално нарушение, което представлява оплакване по чл. 281 ГПК, но не е самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това и в настоящето производство по чл. 288 ГПК този довод не може да се обсъжда.
Не са налице и данни за съществуваща вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, в който случай касационният съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, съгласно разясненията в т. 1, предл. 4 от цитираното тълкувателно решение.
По тези съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по двете касационни жалби, а с оглед този изход касаторите следва да заплатят на държавата на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на по 500 лв. всеки от тях, на основание чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и съгласно заявеното искане за това в подадените писмени отговори към всяка една от касационните жалби.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 5650 от 29.07.2015 год. по гр. д. № 6210/2014 год. на Софийски градски съд.
Осъжда [фирма], [населено място], [улица] [фирма], със същия адрес, да заплатят на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството юрисконсултско възнаграждение в размер на по 500 лв. /петстотин лева/ всеки един от тях.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: