О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 29
гр. София, 21.01.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 5687 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 20.07.2015 год. по гр. д. № 1044/2015 год. Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 5.12.2014 год. по гр. д. № 16180/2012 год. на Софийски градски съд, с което е признато за установено, че В. В. В. от [населено място] е собственик на празно дворно място с площ 811 кв. м., находящо се в [населено място], район О. к., в. з. „Л. п.”, представляващо УПИ ІІІ-255, кв. 1 по регулационния план, с идентификатор 68134.4324.255 по кадастралната карта и кадастралните регистри, осъден е ответникът В. Б. М. от [населено място] да му предаде собствеността и владението върху този имот и е отменен нотариалния акт на ответника № 72 от 2009 год.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответника В. Б. М., чрез пълномощника му адвокат Ал. Г., с оплаквания за неговата недопустимост, респ. неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Иска се обезсилването му и връщане на въззивния съд за извършване на следващите се процесуални действия, респ. неговата отмяна, като се постанови друго решение по същество на спора, с което искът бъде отхвърлен. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по касационната жалба и ищец в производството – В. В. В., чрез адв. П. Г., оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. счита жалбата за неоснователна. Претендира разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа на първо място като основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение вероятната му недопустимост поради произнасяне на въззивния съд по недопустимо въведено от ищеца придобивно основание – давностно владение. Настоящият състав на ВКС намира доводът за неоснователен, тъй като, за да потвърди първоинстанционното решение, с което искът за собственост е уважен, съдът приел въз основа на представените доказателства, че ищецът се легитимира като собственик на спорния имот на основание договора за доброволна делба от 1991 год. след смъртта на баща му и нотариалния акт от 1988 год., легитимиращ родителите му за собственици на имота на основание замяна с друг имот. Съображението относно упражняваната от него фактическа власт до около 2009 год. е относимо към приетото от съда за неоснователно възражение на ответника, сега касатор, да е придобил правото на собственост на основание придобивна давност към този момент, когато се е снабдил и с констативен нотариален акт, именно поради липса на този елемент на владението.
Касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания от него въпрос, обусловил извода на съда за неоснователност на възражението му по предявения иск, касаещ приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС при установяване на придобивната давност. Счита, че въззивният съд е уважил иска за собственост срещу него, като е приел, че не е доказал осъществяването на фактическата власт върху имота с намерение за своене, спокойно, демонстративно по един несъмнен начин спрямо всяко трето лице, вкл. и по отношение на ищеца, което според него противоречи на цитираната съдебна практика.
Поставеният въпрос за приложение на презумпцията по чл. 69 ЗС не е относим към изводите във въззивното решение за неоснователност на възражението на касатора за изтекла придобивна давност, тъй като съображенията на съда касаят преценката за наличието на предпоставките на закона за този придобивен способ от обективна и субективна страна, въз основа на анализ на събраните доказателства. Въз основа на последните съдът приел за недоказано наличието на спокойно и явно осъществяване на фактическа власт върху имота от страна на ответника, както по отношение на ищеца, така и по отношение на третите лица, т. е. липса както на обективния елемент от фактическия състав на придобивната давност, така и на субективния такъв, поради което и формулираният въпрос не е обуславящ извода в решението. Съдът не е мотивирал същия с липса на доказателства от страна на ответника за намерението му за своене на имота, а с липсата на предвидените от закона предпоставки по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 68, ал. 1 ЗС относно признаците на владението. Както е възприето в съдебната практика /напр.Р 78 от 16.04.14 год. по гр. д. № 5479/13 год. І г. о./ тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различните имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Осъществяването на всеки един от тях се преценява по конкретното дело въз основа на установените факти, поради което и въз основа на тях се обосновава и извода за наличието или липсата на релевирания придобивен способ. В случая съдът, въз основа на събраните доказателства е приел, че ищецът не е загубил правото си на собственост поради придобиването му от ответника на основание давностно владение, с оглед липсата на доказателства за осъществяване на последното относно всички негови признаци, в т. ч. и явна, спокойна и несмущавана фактическа власт. Такава не се установява да е налице, тъй като ищецът, както и неговите майка и сестра, докато са били живи /а това е релевантния период на поддържаната от ответника давност/, са посещавали имота. Това опровергава твърдението на касатора да е осъществявал несмущавана фактическа власт върху имота, поради което и изводите на съда са обосновани от установените с доказателствата факти, а не от липсата на такива за намерението му да свои чуждия имот /за да се позовава на презумпцията по чл. 69 ЗС/. Поради това и представената съдебната практика, на която се позовава касаторът за обосноваване на основанието за допускане на касационно обжалване по този въпрос поради горните съображения за неотносимостта му, също е неотносима. С оглед на това и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Формулираният на следващо място въпрос, свързан с наличие на обвързваща доказателствена сила на констативния нотариален акт и тежестта на доказване при оспорване на констатациите по него, също не може да обоснове допускане на касацията, поради следното: Съдът не е зачел констатациите в нотариалния акт на ответника не защото е приел, че същият няма доказателствена сила, в какъвто смисъл са и разясненията в цитираното и представено ТР № 11/13 год. по т. д. № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС, поради което и не би било налице противоречие по този въпрос, а защото е приел, че от събраните доказателства, ангажирани от ищеца, е оборена констатацията му за притежаването от ответника на правото на собственост на основание давностно владение. В тази връзка поставените в изложението процесуалноправни въпроси, свързани с доказателствата по делото и тяхната преценка не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а доводи за неправилност на решението поради допуснати от съда съществени процесуални нарушения. Поради това и същите не могат да се обсъждат, нито да обосноват поддържаното основание за допускане на касационно обжалване с позоваване на противоречие с представената съдебна практика.
В заключение, поради липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се допуска въззивното решение до касационно разглеждане, а с оглед този изхода на делото касаторът следва да понесе направените от ответника в настоящето производство разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. /договор за правна защита и съдействие, списък по чл. 80 ГПК/.
Поради горните съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1618 от 20.07.2015 год. по гр. д. № 1044/2015 год. по описа на Софийски апелативен съд по подадената от В. Б. М., чрез адвокат Ал. Г., касационна жалба против него.
Осъжда В. Б. М. от [населено място], район „О. к.-Г. б.”, м. „В. з. Л.” № 1 да заплати на В. В. В. от [населено място], [улица], ет. 3 направените по делото разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: