О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
гр. София, 21.03.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2993 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 16.02.2017 год. по гр. д. № 13563/2016 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил изцяло решението от 3.05.2016 год. по гр. д. № 4658/2015 год. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по предявения от А. В. Б. и А. В. Ц., двамата от [населено място], срещу Д. К. М., М. Т. М., В. Р. К., С. К. М., Х. М. К., В. М. П., Д. М. Ч., И. М. М., П. Ц. С., В. М. В., Р. М. В., Б. В. Л. и Л. В. Л., всички от [населено място], че последните, като наследници на М. М. М. не притежават право на собственост върху поземлен имот с идентификатор 68134.8641.42 по кадастралната карта на [населено място], идентичен с имот № 24042 по картата на възстановената собственост на землището на [населено място], възлизащ по графични данни на 2 578 кв. м., идентичен с поземлен имот пл. № 1233, к. л. № 253 по схемата на [населено място] от стар кадастрален план, по графични данни възлизащ на 2 586 кв. м. от към съседа братя Ш. /Г. Ш. е от рода на Ш./, при граници по КК – от едната страна – път, от втората страна – имот с идентификатор 68134.8641.43 и имот с идентификатор 68134.8641.41, от третата страна – имот с идентификатор 68134.8641.40, при граници по картата на землището на [населено място] – път, имот № 24043 и имот № 24044, имот № 24041 и имот 24040, при граници по стария кадастрален план – път, имот № 1236 и имот № 1235, имот № 1234 и имот 1232, и при граници по документ за собственост на частта: път, братя Ш., П. Д. И. /брат на А. Д. И./, възстановен им с решение № 4451 от 2.12.2009 год. на ОбСЗ „К., т. 1.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ответниците, чрез адв. М. от САК, с оплаквания за неговата недопустимост поради липса на правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск с оглед установеното във въззивното производство преминаване на правото на собственост в патримониума на държавата поради плащане на обезщетението за отчуждаването на имота за държавна нужда за изграждането на обект „Северна сторостна тангента”. Недопустимостта на производството по предявения иск е обосновано и с неправилното приложение на чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 226, ал. 1 ГПК при установеното преминаване на спорното право в патримониума на държавата, въпреки което въззивният съд приел, че то не лишава ищците от правен интерес да установят, че ответниците не са собственици на имота, приемайки наличие на хипотеза на прехвърляне на спорното право. Евентуално касаторите поддържат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 271, чл. 272 и чл. 236, ал. 2 ГПК относно задължението на съда да обсъди установените факти и доказателства по делото, както и всички възражения и доводи на страните, респ. поради необоснованост. Искането е за обезсилване на решенията на двете инстанции и прекратяване на производството по делото, евентуално за отмяна на въззивното решение и вместо това предявеният отрицателен установителен иск бъде отхвърлен.
В приложеното изложение касаторите се позовават на служебното задължение на касационния съд да допусне касационното обжалване на въззивното решение поради вероятната му недопустимост по изложените съображения в тази насока, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Освен това се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по процесуалноправни въпроси относно допустимостта на предявения отрицателен установителния иск, формулирани както следва: Придобиването на процесния имот в хода на производството от страна на държавата съставлява ли прехвърляне на спорното право по реда на чл. 226 ГПК, съответно допустимо ли е производството да продължи своя ход между първоначалните страни – с твърдение за противоречие в произнасянето му с решения № № 6 от 22.02.2016 год. по гр. д. № 5173/2015 год. І г. о., № 49 от 14.06.2016 год. по гр. д. № 3911/2015 год. І г. о., Р № 97 от 27.07.2015 год. по гр. д. № 6353/2014 год. ІІ г. о., в които е прието, че придобиването от страна на държавата при отчуждаване на имот по реда на ЗДС е оригинерен способ, поради което и е неприложима разпоредбата на чл. 226 ГПК, касаеща прехвърляне на спорното право. В същия смисъл се цитира и Р № 16 от 9.03.2016 год. по гр. д. № 6670/2014 год. на І г. о. на ВКС, както и съдебна практика с обосноваване наличието и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ТР № 28 от 4.03.1963 год. по гр. д. № 12/1963 год. ОСГК на ВС, , Р № 111 от 13.09.1965 год. по гр. д. № 91/1965 год. на ОСГК на ВС относно понятието придобиване/.
Поставеният втори въпрос: По конкретното дело налице ли е интерес от искова защита за ищеца /по ОУИ/, ако към датата на постановяване на съдебното решение процесният имот е придобит на оригинерно основание от трето лице-държавата? Запазва ли се правния интерес от исковата защита по ОУИ в случаите, когато към датата на постановяване на съдебното решение имотът е придобит от трето лице, което не е правоприемник на ответника? Приемайки имплицитно наличието на правен интерес, според касаторите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 8/2012 год. и последващото го Р № 121 от 1.04.2015 год. по гр. д. № 1723/2013 год. ІІ г. о., а относно последващото отпадане на правния интерес в хода на делото – с Р № 11 от 11.02.2014 год. по гр. д. № 545/2012 год. ІІ г. о.
По същите поставени правни въпроси касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображенията за липса на съдебна практика по въпроса за приложението на чл. 226 ГПК при отчуждаване по ЗДС и за наличието на правен интерес от продължаване на производството при настъпване в хода на производството на отчуждаването, представляващо оригинерен придобивен способ. Въпреки изложеното касаторите се позовават на липса на произнасяне на въззивния съд по въпроса за характера на придобивния способ, нито относно последиците от СПН на решението спрямо държавата, а в същото време се сочи и задължителна съдебна практика в тази насока, обосновавайки тезата за значението на въпросите за развитието на правото с оглед създадена поради неточно тълкуване на чл. 226 ГПК съдебна практика.
Ищците А. В. Б. и А. В. Ц., чрез адв. Н. К., по съображенията в представения писмен отговор оспорват наличието на релевираните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК поради недопустимо произнасяне на въззивния съд по въпроса за плащане на обезщетението, доказателството за което е представено в нарушение на чл. 266 ГПК. Допуснатото от въззивния съд съществено процесуално нарушение при обсъждане на доказателства относно преклудиран факт не може да обоснове наличието на поставените от касаторите правни въпроси и да обоснове допускане на касационното обжалване при релевираните основания за това. Евентуално се позовават на приложението на чл. 226, ал. 3 ГПК с посочване на съдебна практика в тази насока, както и се поставят въпроси по същество на спора. Искането е за недопускане на касационното обжалване, евентуално потвърждаване на въззиивното решение или при отмяната му делото се върне за ново разглеждане с указания по поставените въпроси.
Върховният касационен съд в настоящият си състав, като прецени данните по делото и доводите на страните с оглед предмета на настоящето производство, намира следното:
За да потвърди първоинстанционно решение, с което е бил уважен предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд при осъщестяване на косвен съдебен контрол върху решението на поземлената комисия за възстановяване собствеността върху спорния имот в полза на наследодателя на ответниците приел, че последните не могат да се легитимират като негови собственици с това решение. Въз основа на приетото заключение на техническата експертиза е установено, че липсва идентичност между имотите, притежавани от наследодателя на ответниците М. М. /предмет на производството по иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ по гр. д. № 11848/2007 год. на Софийски районен съд/ и спорния имот – посочен в т. 1 от решението на ОбСЗ – К. № 4451 от 2.12.2009 год. При доказателствената тежест за установяване принадлежността на възстановения по ЗСПЗЗ имот ответниците не са доказали претендираното право на собственост върху имота, предмет на отчуждаване за държавна нужда за изграждането на обект „Северна скоростна тангента” – с идентификатор 68134.8641.42 по кадастралната карта на [населено място], като приключването на отчуждителната процедура с факта на плащане в хода на съдебното производството на определеното обезщетение за този имот на легитимиращите се с това решение на ОбСЗ ответници съдът приел за ирелевантно обстоятелство. С оглед висящността на спора за материалното право производството продължава между първоначалните страни, а приобретателят ще бъде обвързан от решението по него, като е прието за неотносимо и обстоятелството дали е допуснато нарушение при плащането относно лицата, на които се е следвало такова.
Предявеният от ищците, сега ответници по касация, отрицателен установителен иск е с предмет отричаното от тях право на собственост на ответниците върху спорния имот, за който първите са претендирали да са собственици, и като такива – да имат правото да получат определеното за отчуждаването му обезщетение. Това отричано вещно право, независимо от отчуждаването му за държавната нужда с плащането на обезщетението, не е погасило правния интерес за ищците от иска, тъй като възможността да получат дължимото обезщетение за отчуждаването на техния имот при отричане правото на ответниците остава. По възражението на ответниците за недопустимост на иска въззивният съд се е произнесъл изрично, като приел наличието на правен интерес у ищците от предявяването на отрицателния установителен иск, позовавайки се на разясненията в тази насока в ТР № 8/27.11.2013 год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Съгласно приетото в т. 1 на същото правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Както е разяснено в същото правният спор накърнява не само спорното право, което едната страна претендира /в случая правото на собственост на ответниците/, но и правната сфера на другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то засяга определени нейни права /в случая правото ищците да получат обезщетение при отчуждаването на имота/. Всяка от страните разполага с право на иск, за да може да защити това свое право, което според нея се накърнява от правния спор – в случая ищците първи са упражнили правото си на иск за защита на тяхното накърнено право, предявявайки отрицателния установителен иск за собственост върху спорния имот срещу ответниците. И както е посочено в същото тълкувателно решение, тук именно се проявява /откроява разликата между спорното право и правото, засегнато от правния спор, чиято защита търсят ищците, което обосновава необходимостта ответникът да изчерпи в процеса всички основания, на които това отричано от ищеца право е могло да се породи, а правният интерес при отрицателния установителен иск се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, като в тежест за ищеца е доказването на фактите, от които произтича правния му интерес. Произнасяйки се както по въпроса за наличието на правния интерес у ищците, така и по спорното право по същество, приемайки, че ответниците не се легитимират като собственици на имота, въззивният съд се е произнесъл в смисъла на цитираното тълкувателно решение. Следователно, поставеният въпрос за вероятна недопустимост на въззивното решение поради липса на правен интерес у ищците по предявения отрицателен установителен иск, не може да обоснове наличието на основанието за допускане на касационно обжалване, за което касационният съд следи и служебно, съгласно ТР по т. д. № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Съобразяването при произнасянето с ТР № 8 по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС, т. е. със задължителна съдебна практика, /в т. ч. и с представените решения на ВКС по чл. 290 ГПК по този въпрос/ обосновава извод и за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакцията до изменението с ДВ бр. 86/2017 год./, както и изключва наличието на релевираните такива по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Последните не са налице и с оглед обосноваването им с поставените от касаторите процесуалноправни въпроси, които не са обуславящи правните изводи на съда по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса за допустимостта на производството по предявения иск е релевантно обстоятелството налице ли е правен интерес от предявяването му, с оглед изложените по-горе съображения за наличието на тази процесуална предпоставка. Произнасянето на съда относно настъпилото в хода на производството отчуждаване на спорния имот всъщност не е обосновало извода за основателност на предявения отрицателен установителен иск, поради което и формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси представляват израз на релевиран довод за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на процесуалния закон – чл. 226 ГПК, който не може да се обсъжда в настоящето производство. Поради това и представената съдебна практика по сочените въпроси не е относима към обосноваване специфичните предпоставки за допускане на касационното обжалване, а не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1008 от 16.02.2017 год. по гр. д. № 13563/2016 год. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: