О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№69
София, 15.02.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на втори ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 4946 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 9203 от 03.07.2015 г., подадена от М. Х. Б. чрез адвокат И. М. от САК против решение № 1044 от 21.05.2015 г. по гр. д. № 542/2015 г. на Софийски апелативен съд, ГО, ХІІ състав.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на иска по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответницата по жалбата А. Х. Ф., чрез процесуалните си представители адвокат А. Н. и адвокат С. Д. – М. е подала писмен отговор, с който излага подробни съображения за липсата на основания за допускане до касация.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция апелативният съд е отменил решение № 18568 от 25.11.2014 г., постановено по гр.д.№ 10293/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, 12 състав и вместо това е отхвърлил като неоснователен предявеният от М. Х. Б. иск за признаване по отношение на А. Х. Ф., че пожизненото право на ползване върху подробно описан недвижим имот, учредено с нотариален акт № 191, т. В1, рег. № 1410, дело № 087 от 08.05.2007 г. на нотариус № 04* по Р. с район на действие – РС София, е погасено поради неупражняването му за срок по-дълъг от 5 г.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е постановил съдебния си акт в нарушение на материалния закон приемайки, че вещното право на ползване следва да се осъществява само „лично” от съответното лице /ползвател/, а преотстъпването му на трето лице не може да се приеме за надлежно упражняване на правото на ползване от страна на ползвателя, в случая ответницата А. Х. Ф.. Според въззивния съд вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на недвижимия имот, а като всяка форма на фактическо и правно използване на този имот, например : постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, стопанска дейност и др. Ползвателят може да предоставя ползването на имота на друго лице под формата на наем, както и под формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго, т.е. – той има правото да извлича лично или чрез други лица полезните свойства по предназначение на вещта. Според въззивния съд между спорещите страни е налице договор за заем за послужване по смисъла на чл. 243 – чл. 249 ЗЗД, съгласно който ответницата А. Ф., като заемодател, е предоставила временно на ищцата М. Б., като заемател, правото на ползване върху процесното жилище, чрез което действие първата фактически е упражнявала правото си ползване през процесния период.
В представеното изложение са формулирани следните правни въпроси, с необходимостта от даването на отговор на които се обосновава искането за допускане на касационно обжалване, а именно: (1) „Процесуално допустимо ли е по конкретното дело въззивният съд да указва на въззивника, че следва да се конкретизира въззивната жалба, като във връзка изложените в нея твърдения за допуснато процесуално нарушение в първата инстанция, желае събирането на гласни доказателства, при положение, че такова искане за събиране на гласни доказателства, не е направено от въззивника по реда на чл. 260, т. 6 ГПК?” (2) „Може ли по конкретното дело да се приеме, че между ищеца и ответника е сключен договор за заем за послужване при липса на съгласие за сключване договор по чл. 8 ЗЗД? Сключването на неформални договори изисква ли постигане на съгласие между договарящите?” (3) ”Допустимо ли е по конкретно дело съдът да тълкува разширително сключения между страните договор – Нотариален акт за дарение на недвижим имот от 08.05.2007 г., и по – конкретното клаузата в него предвиждаща запазването за ответницата на пожизнено право на ползване, съгласно т. 2 от посочения нотариален акт?” (4) ”Допустимо ли е по конкретно дело преценката относно погасяването на правото на ползване, поради неупражняването му от ответника в процесния период, да се извършва от съда, предвид факти настъпили преди възникването на вещното право на ползване?” (5) „Може ли по конкретното дело да се приеме, че между страните е сключен договор за заем за послужване без да е установено, че ответницата е предала фактическата власт на процесния имот на ищцата?”
Касационното обжалване не може да се допусне по така поставените въпроси по следните съображения:
Първият от въпросите има обуславящо значение за изхода на спора, предвид начина, по който е процедирал въззивния съд в заседанието по чл. 267 ГПК, давайки указания на въззивницата А. Х. Ф. да конкретизира дали във връзка с направеното оплакване за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд желае събирането на нови гласни доказателства. По отношение на това питане, обаче, не е налице допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като извършеното от въззивния съд процесуално действие не влиза в противоречие с цитираната от касаторката задължителна практика – решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.д.№ 3418/2013 г. на ВКС, І г.о. и решение № 216 от 19.01.2015 г. по гр.д.№ 2008/2014 г. на ВКС, І г.о. С тези два акта е даден отговор на въпросите до кой момент може да се допълва въззивна жалба с релевирането на основания за неправилност на първоинстанционното решение – до изтичане на срока за въззивно обжалване или до изтичане на срока за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба, както и длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по основания за неправилност на първоинстанционното решение, посочени в допълнение към въззивна жалба, което е подадено след срока по чл. 259 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване нередовностите на въззивната жалба. Прието е, че до изтичане на срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК подадената от страната бланкетна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, дори и когато са заявени в срока за отстраняване на недостатъци на жалбата, второинстанционният съд е длъжен да се произнесе само, ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. В случая, обаче, с разпореждането по чл. 267 ГПК въззивният съд не е давал възможност на въззивницата да допълва въззивната си жалба с оплаквания извън вече заявените при условията на чл. 260, т. 3 ГПК. Констатирайки наличието на оплаквания за неправилност поради допуснати съществени на процесуалните правила, въззивният съд единствено е положил усилия да изясни дали и изрично се поддържа имплицитно съдържащото се (съобразно изложението в тази част на въззивната жалба) искане за събиране на нови доказателства посредством разпит на поискания и недопуснат от първоинстанционния съд втори свидетел на А. Х. Ф. за установяването на обстоятелства, различни от тези за които е поискан и допуснат разпита на първия свидетел. Касае се, следователно, не до въведено извън срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и съответно – недопустимо разгледано оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, а до отстраняването на неяснота относно доказателствените искания, която не само е било допустимо, но е било и наложително да се осъществи по почин на въззивния съд, който съобразно чл. 267, ал. 1, изр. 2 ГПК разполага с правомощието да изисква допълнителни обяснения от страните в тази насока.
Второто и петото от заявените питания обективират несъгласието на касаторката с формирания от съда извод, че между страните по делото е бил сключен договор за заем за послужване с почиващия на тази база извод, че титулярът на ограниченото вещно право на ползване на недвижимия имот (А. Х. Ф.) е упражнявала правото си чрез трето лице – нейната сестра и настояща касаторка М. Х. Б.. На първо място – не може да се приеме, че тези питания имат характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те не изискват даването на принципно разрешение относно приложението на закона, а по същество изискват да се извърши преценка дали формирания от съда извод за наличието на сключен договор за заем за послужване се обосновава от събраните по делото доказателства. Такава преценка, обаче, не може да се извърши в рамките на производството по чл. 288 ГПК, в който смисъл са и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., а именно : въпросът, който може да се третира като общо основание за селекция трябва да е от значение за изхода по конкретното делото (за формиране решаващата воля на съда), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На следващо място – въпросите са некоректно формулирани, доколкото не кореспондират с данните по делото. Така например напълно превратно е посоченото от касаторката в обосновката към втори въпрос, че в мотивите си въззивният съд бил приел, че не е необходимо съгласие за сключването на договор за заем за послужване. Такова разбиране не е изложено нито изрично, нито следва от съдържанието на мотивите. Не съответства на данните по делото и обосновката по петия въпрос, доколкото в мотивите си съдът е приел за установено, че именно А. Х. Ф. е предала фактическата власт върху процесния имот на М. Х. Б.. Освен липсата на общото, по въпроси №№ 2 и 5 не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представеното решение № 118 от 03.06.2011 г. по т.д.№ 474/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. е неотносимо – с него е дадено разрешение на материалноправен въпрос относно действието на сключен между страните договор за посредничество за продажбата на недвижим имот; неотносимо е и решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.д.№ 454/2008 г. на ВКС, ІІ т.о.– с него е дадено разрешение на материалноправен въпрос относно валидното сключване и основанието за плащане при сключен договор за продажба на строителни материали; неотносимо е и решение № 97 от 03.07.2013 г. по т.д.№ 533/2012 г. на ВКС, ІІ т.о.– с него е дадено разрешение на материалноправен въпрос съставлява ли авансовото плащане на възнаграждение, извършено въз основа на отправена от изпълнителя оферта за изпълнение на строителни работи, конклудентно действие на възложителя, потвърждаващо съгласието му за сключване на договор за изработка при условията на офертата. Не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не се установява противоречие между атакуваното решение и постановеното по реда на чл. 218и ГПК (отм.) решение № 574 от 17.06.2009 г. по гр.д.№ 54/2008 г. на ВКС, ІV г.о. – изводът във второто, че по делото не е установено сключването на договор за заем за послужване е формиран при констатирана от ВКС липса на доказателства в подкрепа на съществуването на такъв договор, докато в решението на апелативния съд е извършен анализ на доказателства, установяващи наличието на такъв.
По съображения, аналогични на изложените по-горе, не може да се определи като правен и въпрос № 3, като същият е и некоректно поставен. Цитираната от касаторката в обосновката към него част от мотивите на въззивния съд е коментирана в пълно противоречие със смисъла, който следва както от цитата, така и от общия контекст на решението. Съдът изобщо не е подлагал на тълкуване съдържанието на уговорката по т. 2 от нотариалния акт от 08.05.2007 г., още по-малко е извършил разширително такова в смисъла, възприет от касаторката. Неотносима е и посочената задължителна практика – решение № 40 от 13.05.2010 г. по т.д.№ 566/2009 г. на ВКС, І т.о., с общите мотиви на което е дадено разрешение на въпрос относно приложението на чл. 99 ЗЗД в хипотеза на неконсолидирано право на вземане, по което цедента, без съгласието на цесионера, е приел плащане – за правните последици от тези действия спрямо вътрешните отношения между цедента и цесионера и значението им за валидността на заявено изпълнение и съответстващия му отказ от права, произтичащи от приватизационен договор между цедента и трето лице, направено от това лице, с оглед цесията. Ето защо и по отношение на въпрос № 3 не са налице предпоставки за допускане на обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставеният въпрос № 4 няма обуславящо значение за изхода на спора. Не е вярно, че решаващия мотив за отхвърляне на иска на М. Х. Б. е установения от свидетелските показания факт, че А. Х. Ф. е ползвала имота преди сключване на договора за дарение със запазване на правото на ползване – за период от 7-8 месеца по време на бременността си през 2006 г. Решаващият мотив на съда е друг – че правото на ползване не е погасено с неупражняването му от страна на А. Х. Ф. в период от 5 години, тъй като по делото е установено ползване на имота чрез трето, допуснато от ползвателя в имота лице. Тази постановка напълно съответства на формираната по приложението на чл. 56 ЗС задължителна съдебна практика (решение № 14 от 20.03.2015 г. по гр.д.№ 5426/2014 г. на ВКС, ІІ г.о.) и съставлява обуславящия въпрос за изхода на спора. Доколкото въпрос № 4 не засяга значим за постановения правен резултат проблем, то не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отсъствието на последното прави безпредметно извършването на преценка за наличие или липса на противоречие между атакуваното решение и задължителната практика, на която се позовава касаторката – решение № 335 от 15.01.2014 г. по гр.д.№ 1369/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 224 от 11.07.2011 г. по гр.д.№ 371/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх. № 9203 от 03.07.2015 г., подадена от М. Х. Б. чрез адвокат И. М. от САК против решение № 1044 от 21.05.2015 г. по гр. д. № 542/2015 г. на Софийски апелативен съд, ГО, ХІІ състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: