О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
гр. София, 15.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4546 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 13616 от 28.09.2018 г., подадена от Г. Г. А. чрез адвокат Д. П. от АК – Б. против въззивно решение № IV-81 от 07.08.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 818/2018 г. на ОС – Бургас, ІV въззивен гр. състав. С него е отменено решение № 484 от 22.03.2018 г., постановено по гр.д.№ 8682/2014 г. по описа на РС – Бургас, в частта, с която съдът е изнесъл на публична продан недвижим имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], кв. Д. Е., [улица], с площ 711 кв.м., ведно с построените в имота сгради, подробно индивидуализирани в съдебното решение, при първоначална цена 44 658 лв., като продажната цена се разпредели между съделителите Г. Г. А. и Й. Г. Г. съобразно техните дялове – по 1/2 ид. част за всеки, като вместо него на основание чл. 349, ал. 2 ГПК е поставен в изключителен дял на Г. Г. А. процесният недвижим имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], кв. Д. Е. (номер по предходен план 355, кв. 47, парцел *) със съседи: имоти с идентификатори № ***, № ***, № *** и № ***, ведно с построените в имота сгради, а именно: едноетажна жилищна еднофамилна сграда с идентификатор № **** със застроена площ 68 кв.м., едноетажна жилищна сграда с идентификатор № **** със застроена площ 38 кв.м. и сграда с идентификатор № **** със застроена площ 21 кв.м. и предназначение хангар, депо, като Г. Г. А. е осъден да заплати на Й. Г. Г. сумата 22 329 лв. за уравнение на дела й с указание, че сумата следва да бъде изплатена в шестмесечен срок, считано от датата на влизане на решението в сила ведно със законната лихва до окончателното изплащане на основание чл. 349, ал. 5 ГПК. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН, предявен от Г. Г. А. против Й. Г. Г. за осъждането й да му заплати сумата 10 000 лв. – увеличена стойност на наследството, за което той е допринесъл лично.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответницата по касация Й. Г. Г. е подала отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел, че районният съд неправилно е изнесъл процесните имоти на публична продан, но правилно не е уважил претенцията на ищеца по чл. 12, ал. 2 ЗН. Относно способа за извършване на делбата е съобразено, че настоящият касатор е заявил искане за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК в законния срок (преди първото съдебно заседание по делото във фазата по извършване на делбата), касаещо допуснатия до делба имот. Съделителката Й. Г. Г. е възразила с молба от 11.11.2015 г., но в смисъл, че дворното място е поделяемо и тя желае да получи в дял незастроенатачаст от него с лице към улицата. Не е оспорила твърденията на съделителя А., че е живял в жилищната сграда към момента на откриване на наследството и няма друго жилище, нито е оспорила по същество искането му за възлагане на жилищната сграда. Съществуването на релевантните относно искането по чл. 349, ал. 2 ГПК обстоятелства се потвърждава и от събраните по делото доказателства, поради което е прието, че същото следва да бъде уважено. Съобразено е, че от СТЕ и становището по чл. 201 от ЗУТ се установява, че дворното място е поделяемо и от него могат да се обособят два отделни УПИ. Същевременно е взето предвид и процесуалното бездействие на страните, които въпреки предоставената им от РС – Бургас възможност да внесат инвестиционен проект за изменение на ПУП, не са сторили това (в о.с.з. от 21.02.2018 г. пълномощникът на касатора е заявил, че няма да изготви проект, тъй като цената е много висока). Тъй като съделителите не са проявили процесуална активност относно одобряването на проект за изменение на ПУП и обособяване на два отделни УПИ, то е препятствана възможността съдът да извърши делбата чрез способа по чл. 353 ГПК. Въззивният съд е взел предвид, че до делба са допуснати три сгради. Още във фазата по допускането на делбата, обаче, е установено, че сградата с идентификатор № **** със застроена площ 38 кв.м. е негоден обект за делба, тъй като е полуразрушена и подлежи на събаряне. Във фазата по извършване на делбата не е имало спор между страните относно състоянието на тази сграда и негодността й да бъде ползвана по предназначение – като жилище. Не е имало и искания за извършване на делбата чрез разпределяне на делбените имоти – жилищни сгради или теглене на жребий, а точно обратното – и двамата съделители са поддържали становища, че в дворното място има само една жилищна сграда, която е годен обект, за да се ползва по предназначение като жилище, и в която живее съделителят А. със семейството си. Сградата с площ 38 кв.м., макар и допусната до делба, не е оценена от вещото лице (в заключението е посочено, че е полуразрушена постройка, състояща се от антре и две стаи, с широки повече от 5 см вертикални и хоризонтални пукнатини и напълно разрушен югозападен ъгъл). По смисъла на чл. 195, ал. 1 и 5 от ЗУТ постройката е негодна за ползване, опасна за здравето и живота на гражданите и следва да бъде премахната. Разходите по премахването й биха съответствали на приходите от продажбата на част от строителните материали, поради което и не е оценявана. При така събраните доказателства въззивният съд е намерил, че макар да се намира в имота и да е допусната до делба, тази сграда е негодна за ползване по предназначение, а състоянието й е такова, че не предпоставя възможност за ползването й в бъдеще, след извършване на ремонт, а подлежи на събаряне като опасна. Ето защо е прието, че няма основание да приеме, че в дворното място има две жилищни сгради и делбата би могла да се извърши чрез способа разпределение или теглене на жребий. Тази сграда, както и построения в дворното място гараж, също следва да бъдат поставени в дял на съделителя А., тъй като по отношение на него са налице предпоставките за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК за жилищната сграда с площ 68 кв.м., която се ползва по предназначение – като жилище. В тази връзка е съобразено Решение № 47 от 12.02.2010 г. по гр.д.№ 818/2009 г. на ВКС, II г.о., съгласно което при избора на способ за извършване на делбата съдът следва да отчита характера, вида и стойността на допуснатите до делба имоти. В настоящия случай допуснатите до делба сгради се различават значително по вид, предназначение и стойност – единият обект е жилищна сграда, която е годна за ползване по предназначение, другият обект е гараж, а третият- негодна за ползване и опасна за здравето и живота на гражданите полуразрушена жилищна сграда, поради което би било несправедливо и изключително неудобно съсобствеността върху делбените сгради да се ликвидира чрез способа разпределение или теглене на жребий. Искания за извършване на делбата чрез тези способи не са направени и от съделителите, като по отношение на негодната за ползване и опасна жилищна сграда те не са изразили становища и искания. Съгласно СТЕ пазарната стойност на делбения имот възлиза на 44 658 лв., а 1/2 от него – на 22 329 лв. За уравнение на дяловете съделителят Г. А. е осъден да заплати на съделителката Й. Г. сумата 22 329 лв. – равностойност на 1/2 ид.ч. от делбения имот. Относно претенцията на ищеца по сметките е отчетено, че преди първото съдебно заседание във фазата по извършване на делбата Г. А. е депозирал искане с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН с твърдение, че през 1987 г. е започнал изграждането на гараж на границата на регулационната линия със съгласието на съседа И. П., като е вложил за направата му сума в размер на около 5 000 лв. На следващо място – след смъртта на бащата на страните, през 2000 г., е предприел действия по извършване на основен ремонт на жилищната сграда, като е взел съгласието на майка си и на сестра си (съделителката Г.) с нотариално заверени декларации. От своя страна ответницата Г. противопоставила възражение за прихващане (при условията на евентуалност) със сумата, която ищецът й дължи като обезщетение за лишаването й от ползването на делбения имот – за периода от 09.12.1997 г. до 18.10.2006 г. по 20 лева месечно /за полагащата й се 1/6 ид. част/ и от 19.10.2006 г. до датата на завеждане на иска по 60 лева месечно /за полагащата й се 1/2 ид. част/ по съображения, че през посочените периоди ищецът е ползвал целия делбен имот (сгради и терен). Направено е и възражение, че ищецът е възнаграден от наследодателите за извършените подобрения, ползвайки делбения имот. Въззивният съд е съобразил константната практика на ВКС, че ползване на имота за определен период от време представлява възнаграждение на наследника по друг начин по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗН. Приел е за безспорно установено, че ищецът живее в делбения имот и го ползва, като (според показанията на свидетелите и по собствените му твърдения, неоспорени от ответницата) никога през живота си, не е живял другаде. Прието е, че А. е бил възнаграден от наследодателите си за увеличението на наследството по друг начин по смисъла на закона – чрез непрекъснато ползване на жилищната сграда и дворното място, както и на построения гараж приживе и на двамата наследодатели за период повече от 40 години, поради което претенцията му е отхвърлена. Поради несбъдване на вътрешно-процесуалното условие, съдът не е разгледал насрещното възражение за прихващане на ответницата Г., направено при условията на евентуалност.
В представеното от касатора изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
„Възнаграден ли е касаторът за извършеното от него увеличение като е живял в делбеното жилище заедно с родителите си ?” – с позоваване на Решение № 13 от 29.03.2018 г. по гр.д.№ 1015/2017 г. на ВКС, II г.о. и
„Относно задължението на въззивния съд, в рамките на въззивното сезиране, при отмяна на решението на първоинстанционния съд за изнасяне на делбения имот на публична продан да приложи всички варианти за делба, при наличие на възможност имотът да бъде реално поделен” – с позоваване на Решение № 60 от 26.07.2010 г. по гр.д.№ 534/2009 г. на ВКС, I г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
Въпроситe, поставени от касатора, имат обуславящ изводите на въззивния съд характер, но спрямо тях не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираното в изложението Решение № 13 от 29.03.2018 г. по гр.д.№ 1015/2017 г. на ВКС, II г.о. е неотносимо към настоящия случай. С него е даден отговор на въпроса необходимо ли е наследодателят да е собственик на недвижим имот към момента на подобряването му, за да се приеме, че е налице увеличаване на наследството по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗН, изразяващо се в извършване на подобрения в същия имот. Този правен проблем не е включен в предмета на настоящото дело, поради което съдържащото се в решението тълкуване на закона не съставлява практика, обосноваваща наличие на основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Постановеното с този съдебен акт казуално разрешение по разгледаната по гр.д.№ 1015/2017 г. на ВКС, II г.о. претенция не разкрива сходство с настоящия случай от фактическа страна, поради което не е налице противоречие дори и в това отношение, независимо от различния изход по двете дела. Следва да се отбележи, че въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС, в която последователно се приема, че ползването на имота през определен период от време (в случая – в течение на 40 години) съставлява възнаграждаване по друг начин по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗН, изключващо успешното провеждане на претенцията за присъждане на увеличение на наследството. Въззивното решение не противоречи и на Решение № 60 от 26.07.2010 г. по гр.д.№ 534/2009 г. на ВКС, I г.о., в което са дадени разяснения по приложението на основния принцип при извършването на делбата, уреден в чл. 69, ал. 2 ЗН – получаване на реален дял от делбеното имущество. В разглеждания случай именно касаторът получава своя дял в натура, поради което становището му за допуснато нарушение на чл. 69, ал. 2 ЗН е безпочвено. Съделителката, която не получава дял в натура, а единствено парично уравнение, е възприела така постановеното разрешение, а лица, различни от нея не са легитимирани да повдигат въпроса за съблюдаване на принципа по чл. 69, ал. 2 ЗН.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде уважена претенцията на ответницата по касация Й. Г. Г. за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 800 лв., която е доказана с приложен договор за правна защита и съдействие от 21.11.2018 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № IV-81 от 07.08.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 818/2018 г. на ОС – Бургас, ІV въззивен гр. състав.
ОСЪЖДА Г. Г. А. ДА ЗАПЛАТИ на Й. Г. Г. сумата 800 (осемстотин) лева – разноски за защитата й пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: