О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№111
гр. София, 11.03.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 5819 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 8341 от 10.08.2015 г. на Т. П. Ч. чрез адвокат Г. Х. Н. от АК – В. Т. против въззивно решение № 377 от 26.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 331/2015 г. по описа на Окръжен съд – [населено място].
Касаторката подържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като е постановено при особено съществени нарушения на съдопроизводствените правила, евентуално – че е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния и процесуалния закон.
Срещу жалбата е подаден писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който ответникът по касация [фирма] чрез адвокат М. Х. Х. от АК – В. Т. възразява, че към датата на постановяване на обжалваното решение – 26.06.2015 г., същото не е подлежало на касационно обжалване съобразно старата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото цената на иска е в размер на 3 602,97 лв., т.е. под минималния праг от 5 000 лв. за допустимост на касационното обжалване. Подържа, че въпросите, които касаторът е поставил в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не отговарят на изискванията на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като навлизат в конкретиката на спора, която може да бъде обект на проверка единствено и само в производството по същество, но не и в производството по допускане до касационен контрол по чл. 288 ГПК. Излага и подробни доводи срещу основателността на касационната жалба.
По допустимостта на касационната жалба съдът намира следното:
Действително въззивното решение е постановено на 26.06.2015 г. при действието на редакцията на чл. 280, ал. 2 ГПК, съобразно която не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. за граждански дела, включително и тези, постановени по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти. В заключителната част на решението, обаче, въззивният съд е указал, че актът му подлежи на касационно обжалване и е изпратил съобщения до страните, като тези, адресирани до касаторката Т. П. Ч. и наследодателката й Ю. К. Х. са надлежно връчени на 08.07.2015 г. Депозираната на 10.08.2015 г. касационна жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и при действието на редакцията на чл. 280, ал. 2 ГПК, съобразно която решенията по въззивни дела, постановени по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти подлежат на касационно обжалване, независимо от цената на иска. Предвид това и доколкото касационната жалба е подадена от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, същата е процесуално допустима, включително от гледна точка чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК.
По допускането на касационно обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 93 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 2380/2014 г. на Районен съд – Велико Търново, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Т. П. Ч. и Ю. К. Х. (починала след постановяване на въззивното решение и заместена в производството от своята дъщеря и единствена наследница по закон Т. П. Ч.) против [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на ответника, че ищците са собственици на недвижим имот в [населено място], община В. Т., представляващ УПИ I-268 по ПУП на селото, с площ 1 040 кв. м., с уредени регулационни отношения и приложена улична регулация, ведно с всички подобрения и трайни насаждения в имота.
За да постанови този резултат, окръжният съд е приел, че спорът е концентриран върху въпросите за действието на вписване на исковата молба по уважен конститутивен иск за отмяна на дарение – дали вписването на ипотеката и извършената в последствие въз основа на нея публична продан са противопоставими при преценка дали третите лица запазват правата си. Позовавайки се на Решение № 414 от 29.10.2012 г. по гр.д.№ 222/2012 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК по повод последиците по чл. 88, ал. 2 ЗЗД от уважаването на иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, е прието, че действащата нормативна уредба определя ипотеката като уредено в ЗЗД право, като е придадено учредително значение на вписването й. Когато ипотеката е вписана преди исковата молба по конститутивния иск (какъвто е този за отмяна на дарение), правата на ипотекарния кредитор са противопоставими на ищеца по този иск, ако бъде уважен – чл. 173, ал.1 ЗЗД. Взето е отношение и по възраженията за нищожност на договора за ипотека, заявени от ищците пред районния съд и поддържани с въззивната жалба, като окръжният съд ги е намерил за неоснователни. Изводите си в тази връзка е основал на представените от ответната банка документи, удостоверяващи, че договорите за ипотека са подписани от упълномощени лица на банката. Тъй като напълно е споделил изложените от районния съд мотиви, в заключение и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателката е извела въпроси, групирани в дванадесет пункта, които поддържа, че представляват основание за допускане до касация, а именно:
1) „Кои права се ползват с приоритет – тези на ищците вписали исковата молба за отмяна на дарение на 19.04.2011 г. или тези на купувача по публична продан закупил имота на 02.06.2011 г. и вписал постановлението за възлагане на 08.12.2011 г. ?“;
2) „Има ли ответникът качеството на трето лице по смисъла на чл. 88, ал. 1 и 2 ЗЗД? Вписаните възбрани върху имота имат ли характера на права придобити от трети лица и тези трети лица могат ли да бъдат в конкретния казус ответник ?“;
3) „Непроизнасянето по заявени възражения за нищожност на придобивното основание, които са обуславящи за легитимацията на конституирания ответник като собственик на имота, представлява ли нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК ?“;
4) „Нищожни ли са нотариалните актове за договорна ипотека и вписаните въз основа на тях възбрани, ако в тях като страната е посочен клон на банката в [населено място], представляван от неговия управител, а по делото е безспорно установено, че банката ответник никога не е имала клон в [населено място], включително чрез признание на този факт от процесуалния й представител ?“;
5) „Съществувал ли е ответникът – [фирма] [населено място] към датата на изповядване на сделката от 17.04.2007 г. с Нотариален акт за договорна ипотека върху недвижим имот № 828, том 5, рег. № 5460, дело № 642 от 2007 г. на Нотариус Т. Б., който акт е вписан в Службата по вписванията [населено място] под вх. Р.. № 4129, акт № 76, том 3 от 17.04.2007 г. ? Ако не е съществувал, нищожна ли се явява договорната ипотека, поради липсата на такъв субект и липса на съгласие ?“;
6) „Нищожни ли са договорните ипотеки, ако са подписани от страната на ответника от едно – единствено лице, доколкото в удостоверението за актуално състояние на ответника е записано, че юридическото лице се управлява и представлява съвместно от всеки от двамата Изпълнителни членове на Съвета на директорите ?“;
7) „Нищожни ли са договорните ипотеки и вписаните въз основа на тях възбрани, ако в използваните за сделките пълномощни са предоставени най – общи права на пълномощника, като липсва каквото и да било индивидуализиране на разрешените правни действия, в това число не са посочени параметрите на разрешените сделки, които може да извършва пълномощника ?“;
8) „Възможно ли е недостатъците на двата договора за ипотека по отношение на представителството да бъдат преодолени с разпоредбата на чл. 301 ТЗ и приложима ли е тази разпоредба към конкретния случай, в който страната е банка, за която действат специалните правила на Закона за банките и Закона за кредитните институции ?“;
9) „Бил ли е собственик или съсобственик в процесния имот посоченият и в двата нотариални акта като солидарен ипотекарен длъжник – П. И. П. ? Нищожни ли са нотариалните актове за договорна ипотека, ако в тях е вписано лице, което не е собственик на имота, както и ако не е описано каква част от имота ипотекира всеки от ипотекарните длъжници ?“;
10) „Процесният имот можел ли е да бъде и бил ли е семейно жилище на Ю. П. и П. П. ?“;
11) „В чия доказателствена тежест е установяване на факта дали процесният имот е бил семейно жилище – на ищеца или на ответника ?“ и
12) „Нищожни ли са нотариалните актове за договорна ипотека, при положение, че процесният имот е с площ от 1 040 кв. м., а в договорите за ипотека същият е посочен с площ 1 050 кв. м. ?“.
Преди да пристъпи към обсъждане дали са налице общото и допълнителното основания за допускане на касационното обжалване по така поставените въпроси, съдът следва да прецени дали не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, за да се провери валидността и допустимостта на атакуваното решение. Извършената в тази връзка проверка не показва да съществуват такива предпоставки. Доводи срещу валидността на решението не са заявени, а тези срещу неговата допустимост по същество се свеждат до оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Оплаквания от това естество, обаче, нито могат да обосноват извод за недопустимост на съдебното решение – доколкото са регламентирани като отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не по чл. 281, т. 2 ГПК, нито пък могат да бъдат обсъждани във фазата по селектиране на касационните жалби. Отделно от това, обстоятелството, че въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния, не съставлява дори нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като по силата на чл. 272 ГПК съставлява изрично уреден от Законодателя подход при мотивиране на въззивните решения.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по никой от поставените с изложението въпроси. В тази връзка следва да се има предвид, че допускането на обжалването не зависи от броя, а от съответствието на въпросите с изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. В случая тези изисквания не са удовлетворени с никое от отправените питания. Първият от въпросите няма обуславящо значение за изхода на спора, тъй като решаващата правораздавателна воля е основана на действието на вписването на ипотеката (което безспорно далече във времето предхожда вписването на исковата молба за отмяна на дарение) и разпоредбата на чл. 173, ал. 1 ЗЗД, а не на съпоставка за действието на вписванията на исковата молба и вписването на постановлението за възлагане на 08.12.2011 г. По аналогични съображения необуславящ е и втория от поставените въпроси. Третият от въпросите е поставен некоректно – в противоречие с данните по делото. Не е вярно, че въззивният съд не се е произнесъл по възраженията за нищожност на договора за ипотека. Такова произнасяне, макар и лаконично, се съдържа както в мотивите на окръжния, така и в мотивите на районния съд, и то е съобразено с представените от ответната Банка писмени доказателства към становището от 03.12.2014 г. Без значение за изхода на спора е отговора на четвъртия въпрос, тъй като страна по материализираните с нотариалните актове договорни ипотеки не е клон на банката в [населено място], а самата Банка. Петият въпрос е фактически, а не правен, при това е некоректно поставен, предвид данните по делото, обективирани с документите към становището от 03.12.2014 г. Шестият въпрос е правно неиздържан, доколкото изобщо не отчита съществуването на института на представителството, уреден с чл. 36 и сл. ЗЗД. Въпросите по пунктове седми, десети, единадесети и дванадесети нямат обуславящо значение за изхода на спора, доколкото не са повдигани в инстанциите по същество. Въпрос осми е неотносим, тъй като договорите за ипотека нямат „недостатъци” по отношение на представителството, които да следва да бъдат преодолявани посредством разпоредбата на чл. 301 ТЗ. Първият от въпросите в пункт девети е фактически, а не правен, а вторият е правно несъстоятелен, доколкото не държи сметка за регламентацията по чл. 167, ал. 2 ЗЗД.
Освен, че не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване, в случая не е налице и никое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК по отношение на което и да е от поставените от касаторката питания.
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 377 от 26.06.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 331/2015 г. по описа на Окръжен съд – [населено място].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: