O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 428
София, 18.10.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на седми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 1742 /2019 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 2930/21.02.2019 год. на С. Ж. Д., З. М. Д. и С. М. Б., всички от [населено място] заявена чрез адв. М. Т. – АК Бургас срещу въззивно Решение No IV-131 от 10.01.2019 год. по в.гр.д. Nо 1645/2016 год. на ОС- Бургас.
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение No 1651 от 26.07.2018 година по гр.д. № 46/2018 год. на РС – Бургас, с което е уважен отрицателния установителен иск за собственост на Държавата, представлявана от Министъра на РРБ по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу лицата С. Ж. Д., З. М. Д. и С. М. Б., и тримата от [населено място] .
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че Държавата, като ищец по предявения иск е установила наличието на правен интерес от търсената защита, предвид на конкуриращите права на собственост на страните. Прието е, че ответниците не са доказали, че притежават право на собственост на твърдяното от тях основание като основание да владеят имота, а именно, че спорните идеални части са част от реституиран имот – бившия имот пл. № * от кв. *, които не са отредени и попадат по действащия РП за улица. Прието е, че е недопустимо да бъде разгледано, като възражение в предметната рамка на спора, релевираното такова с писмените бележки, депозирани пред първата инстанция, относно неправомерното отчуждаване поради липса на проведена процедура по чл. 135, ал. 1 във вр. с чл. 134, ал. 2 т. 2 ЗУТ.
С касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила, свързани с постановяването на обоснован съдебен акт на база изложени собствени мотиви относно правно релевантните за спора факти, липсват мотиви по възражението за липса на проведена процедура по реда на чл. 135, ал. 1 ЗУТ във вр. с чл. 134, ал. 2 т. 2 ЗУТ, постановено в нарушение на закона и дадените разяснения с ТР 8/2012 година, прието на 27.11.2013 год.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК, „по въпрос, който е разрешен в противоречие с тълкувателни решение на ВКС и конкретно на ТР № 8/2014 год., прието на 23.02.2016 година, на ОСГК на ВКС“ и твърдение, че „постановеното от ОС-Бургас противоречи на ТР № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС“ след което се цитира дълъг пасаж от мотивите на тълкувателното решение и се мотивира виждането на касатора за твърдяното противоречие.
Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на посоченото основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК и с твърдение, че обжалваното решение е в противоречие с ТР № 8/2012 год., прието на 27.11.2013 год. на ОСГК на ВКС, като следва цитиран пасаж относно фактите, които всяка от страните при заявен отрицателен установителен иск следва да установи. Наред с това се поддържа, че обжалваното въззивно решение е в противоречие на Решение № 11 от 11.02.2104 година по гр.д. № 545/2012 година на ВКС-II г.о., по повод на процесуалното задължение “при отрицателен установителен иск за собственост или други вещни права, ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес“, за да установи наличието на защитимо материално право, засегнато от правния спор.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК и с твърдението, че е налице въпрос, произнесен в противоречие с практиката на ВКС- Решение № 27 от 02.02.2015 година по гр.д. 4265/2014 г. – IV г.о., с което се приема, че „съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по исканията на страната доказателства във връзка с техните доводи“.
Настоящият състав на ВКС – второ отделение на гражданската колегия, след преценка на посочените в изложението „основания“ за допускане на касационното обжалване, намира искането на касатора за неоснователно. Касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК.
Съгласно разясненията, дадени в ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, условиe за допускане до касационно обжалване на въззивното решение е касаторът и защитата му да изведат обусловилите изхода на конкретния правен спор материално-правни или процесуални въпроси, като с оглед поддържаните основания по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, обосноват тезата за противоречие със задължителната съдебна практика на съдилищата по този въпрос, или че същият се разрешава противоречиво, като посочат решенията на съдилищата, постановили обжалваното решение: респ. да обосноват теза, че липсва съдебна практика по изведения конкретен правен въпрос за необходимостта от произнасяне по конкретното дело, което произнасяне би било от значение за еднаквото и точно прилагане на закона и развитието на правото.
Въпреки въведените доводи за „противоречие“ на изводите на въззивното решение с цитираната практика на ВКС – Тълкувателни решения и решения постановени в производство по чл. 290 ГПК, с изложението няма изведен нито един конкретен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК.
С установеното в чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изискване за изложение на основанията за допускане на касационното обжалване за редовност на касационната жалба, законодателят е поставил нужния акцент на значимостта на „правния въпрос“ като основен критерий за селекция на касационните жалби. Като израз на установеното от чл.6 ГПК диспозитивно начало в рамката на касационното обжалване, касаторът следва да посочи правния въпрос, обусловил изхода на обжалваното въззивно решение, и в рамката на който въпрос касационния съд следва да извърши нужната селекция на касационната жалба.
Обжалваното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен (изведен, конкретно формулиран) такъв въпрос, защото липсата на въпрос препятства изпълнението на вмененото от законодателя задължение на касационния съд в производството по чл. 288 ГПК .
Касационният съд няма процесуалното задължение и не може да извежда „правния въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК“ от значение за изхода на конкретното дело с оглед на въведени твърдения на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, защото ако го стори би нарушил основни съдопроизводствени правила, гарантиращи равенството на страните в процеса и възможността за ефективна правна защита. В правомощията на касационния съд, съгласно разясненията на цитираното ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС е да доуточни или конкретизира поставен от касатора правен въпрос, но не и да изведе такъв съобразно на наведени доводи за незаконосъобразност.
Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен с обжалваното въззивно решение, не дава възможност на касационния съд да изпълни процесуалното си задължение за селекция и се явява conditio sine qua non за допускането на исканото обжалване пред касационната инстанция. Наведените доводите за принципно противоречие на решението на въззивния съд с практика на ВКС по съществото си съставляват доводи за порок на атакувания съдебен акта, касаещ неговата неправилност. Проверката за законосъобразност обаче не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и не може да се извърши на етапа на селекцията на касационната жалба, а едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
По искането за разноски от страна на ответника, настоящият състав на ВКС намира: искането да се репарират направените разноски по делото, съставлява имуществено право което може да бъде уважено при наличие на правен спор, приключил с благоприятен резултат за страната, която ги претендира. В конкретния случай ответникът по касация – Държавата, представлявана от МРРБ чрез Областния управител на област Бургас е направил искането си своевременно чрез процесуалния представител и е уточнил, че претендира разноски, съставляващи юрисконсултско възнаграждение. Като съобрази, че това искане почива на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, която разпоредба в редакцията си от м. януари, приета с ДВ. бр. 8/2017 г., задължава съда да определи размера на дължимото възнаграждения по реда на чл. 37 ЗПП и Наредбата за заплащане на правната помощ, и като съобрази характера на делото, настоящата инстанция счита, че в полза на процесуалния представител на Областен управител на област Бургас следва да определи възнаграждение от 300 лв. (триста лева).
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 81 ГПК, състав на ВКС – второ отделение на гражданската колегия:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване по касационната жалба вх. № 2930/21.02.2019 г. на С. Ж. Д., З. М. Д. и С. М. Б., заявена чрез процесуалния представител адв. М. Т. от АК – Бургас срещу въззивно Решение № IV–131/10.01.2019 г. по гр. възз. д. № 1645/2018 год. на ОС – Бургас.
ОСЪЖДА С. Ж. Д. с ЕГН [ЕГН], З. М. Д. с ЕГН[ЕИК] и С. М. Б. с ЕГН [ЕГН], да заплатят общо за процесуалното представителство на Държавата , сумата от 300 лева (триста лева), разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: