О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№375
гр.София, 02.07.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4405 и присъединеното към него ч. гр. д. № 4404 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
І. Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. Б. С., К. Г. Ц. и Г. Г. С., чрез пълномощника им адв. См. В., против въззивното решение от 5.05.2017 год. по гр. д. № 852/2016 год. на Русенския окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на тях, че И. Г. М. и М. С. М. са собственици на 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 63427.4.220 с площ 475 кв. м., касаторите са осъдени да предадат на ищците владението върху 140 кв. м. от описания имот, като е отменен нотариалния акт № 32/97 год. на наследодателя им Г. С. Ц. за собственост по давностно владение на незастроено дворно място от около 140 кв. м. и са осъдени да заплатят на ищците направените по делото разноски.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК по изложените в касационната им жалба съображения.
В изложението към касационната жалба касаторите поддържат, че произнасянето на въззивния съд по формулираните от тях материалноправни и процесуалноправни въпроси е в противоречие с цитираната и представена съдебна практика – решения на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК, при което поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение следва да се приеме да е това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр. 86/2017 год. с оглед данните за постъпване на касационната жалба/. Поставените въпроси са, както следва: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, вкл. и доказателствата събрани пред районния съд, при постановяване на отменителното си решение? 2. Нарушение на чл. 202 ГПК ли е, ако съдът, след като приема заключението на вещото лице „като обективно, компетентно и пълно, даващо отговор на поставените задачи”, не обсъжда другите събрани доказателства – писмени и гласни? 3. Регулационните граници при действието на ЗТСУ и са граници на урегулираните парцели, продължават ли да са граници на УПИ при действието на ЗУТ и кои са границите на ПИ при действието на ЗУТ, кога трябва да е приложена регулацията при влизане в сила на ЗУТ. 4. С възстановяване на имоти на основание параграф единствен от ЗВСВНОИ и последваща заповед за частично изменение на ЗРП на възстановените парцели, счита ли се, че регулацията е приложена ?”.
Ищците, сега ответници по касация – М. С. М. и И. Г. М., чрез пълномощника им адв. Г., оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване по съображения, че формулираните от касаторите въпроси не представляват правни такива, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Искат да не се допуска касационното обжалване на въззивното решение и им се присъдят направените в настоящето производство разноски.
По делото е постъпила молба от ответницата по иска А. Г. Х., за вписан отказ от наследството на Г. Ц. С., вх. № 60 от 6.02.2018 год /съгласно представеното удостоверение № 779/2018 год. на Русенския районен съд/.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение от 22.04.2016 год. на Русенския районен съд и вместо това е постановил друго, с което признал за установено по отношение на В. Б. С., А. Г. Х., К. Г. Ц. и Г. Г. С., че И. Г. М. и М. С. М. са собственици на 1/3 ид. ч. от подземлен имот с идентификатор 63427.4.220 с административен адрес [населено място], [улица], с площ 475 кв. м., при описаните граници, осъдени са ответниците да предадат на ищците М. владението на 140 кв. м. от горния имот, който държат без основание и е отменен констативния нотариален акт № 32/1997 год., с който наследодателят на ответниците Г. С. Ц. е признат за собственик по давностно владение на незастроено дворно място от около 140 кв. м.
С въззивното решение ответниците са осъдени да заплатят на ищците направените разноски в размер на 1 080 лв., а с определение № 866 от 23.06.2017 год. в производство по чл. 248 ГПК въззивното решение в частта за разноските е изменено и ответниците са осъдени да заплатят на ищците М. още 1 019.47 лв., представляващи разноски в производството пред първата инстанция. Това определение е обжалвано с частна жалба, присъединена за разглеждане в едно производство с касационната жалба против въззивното решение с нарочно определение № 204 от 28.11.2017 год. по образуваното по нея ч. гр. д. № 4404/2017 год. на настоящия състав на ІІ г. о. на ВКС.
За да отмени първоинстанционното решение и вместо него постанови друго, с което искът по чл. 108 ЗС е уважен, въззивният съд приел, че ищците М. се легитимират като собственици на 1/3 ид. ч. от имот с идентификатор 63427.4.220, с площ от 475 кв. м. на основание придобивната сделка от Г. И. Д., баща на ищцата И. М.. Последният през 1974 год. купил от Ц. С. Ц. и К. Т. Ц. горната идеална част от имота, представляващ към този момент УПИ Х-234 в кв. 579 по плана на [населено място] с площ 418 кв. м., описан в нот. акт № 77/74 год.
Спорът възникнал по повод площта на имота, тъй като наследодателят на ответниците Г. Ц. С., син на продавачите Ц. и собственик на съседния имот с идентификатор 63427.4.223, се снабдил с нотариален акт № 32/97 год. по давност за около 140 кв. м. от имота и поискал промяна на границите между имотите. Въз основа на събраните по делото доказателства и приетото във въззивното производство заключение на техническата експертиза съдът приел за установени проследените от вещото лице Ст. Д. изменения в статута на спорния имот, с начало придобиването му от К. и Ц. Ц. през 1956 год., първият кадастрален и регулационен план от 1959 год., последващият план от 1964 год., с изм. от 1969 год., по който част от имота е отчужден по ЗПИНМ /отм./ /парцели ХІ-234 и ХІІ-234/, а за Ц. е отреден парцел Х-234 и съсобствен ХІІІ-234,876 – скица № 3 към заключението на експертизата, л. 51 от въззивното производство. Към първия парцел Х-234 със заповедта от 1969 год. и протокол от 2.08.69 год. е придадена площ от 290 кв. м. по регулация /от стар парцел ХІ-234/, и този имот е описан в нотариалния акт от 1974 год., с който праводателите на ищците купуват 1/3 ид. ч. от него. Проследено е състоянието на парцела по плана от 1979 год. – УПИ ХІІІ-1744, кореспондиращ с имота по кадастралния план от 1971 год., въз основа на което вещото лице е дало заключение, че в рамките на този имот не съществува граница, макар и зачертана с червени хиксове, съгласно данните в представената скица към заключението на експертизата, приета в първоинстанционното производство /л. 163/, което е по същия начин и в последващия план от 2003 год. С оглед данните в заключението, че от 1971 год. процесният имот е с площ 475 кв. м. и граници, които не са променяни и към настоящия момент, спорната част от 140 кв. м. не е съществувала в рамките на имота като отделен такъв, не е била и предмет на отчуждаването – видно и от приложените скици към заключението отчуждаването обхваща южната част на бившия имот 234, докато спорната част касае площта на имота, предмет на измененията по различните планове в северната му част, отреждана за жилищно строителство и нереализирана улица.
Следователно, релевантен за изхода на спора за собствеността на спорния имот е въпросът за принадлежността на правото на собственост в лицето на ищците, като изводът на въззивния съд е обоснован от преценката на събраните по делото доказателства за легитимацията им, и на кредитираното заключение на техническата експертиза, приета във въззивното производство. Спорът относно площта на имота е разрешен въз основа на установените по делото факти, като преценката на относимите към тях доказателства не може да обоснове наличие на основание за касационно обжалване на въззивното решение. Формулираните от касаторите в изложението процесуалноправни въпроси представляват израз на недоволството им с така направения от въззивния съд извод, а не правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, които да са обусловили решаващия извод на съда. Както е разяснено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата вола на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това поставените процесуалноправни въпроси сочат на доводи за неправилност на извода за основателност на иска поради процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата относно легитимацията на ищците за собственици на имота с конкретната площ по плана. Затова същите не могат да обосноват наличието на общото основание за допускане на касационното обжалване на решението, което е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване без да се обсъжда наличието на специфичното основание – противоречие с приложената съдебна практика.
Не представлява релевантен към предмета на спора и формулирания от касаторите въпрос за приложението на регулационния план – въззивният съд не се е произнасял по него, поради което и същият не е обусловил решаващия извод по спора за собствеността. Изводът за площта на имота по действащия план е обусловен от приетото заключение на техническата експертиза относно идентичността му и липсата на промени в границите му от кадастралния план от 1971 год., като спор относно приложение на регулацията не е бил въведен, а и данните по делото са за уредени регулационни сметки по различните планове /напр. нот. акт № 144/1970 год. за придаваема площ от 290 кв. м., нот. акт 57/80 год. за придаваеми се 27 кв. м., поправен с нот. акт № 87/2014 год./.
С оглед горните съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, при който изход на делото касаторите следва да понесат направените от ответниците по касация разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 360 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
ІІ. По частната жалба срещу определението от 23.06.2017 год., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е изменено въззивното решение в частта за разноските с присъждане допълнително на сума 1 019.47 лв., представляваща направени от ищците в първоинстанционното производство разноски.
Производството е по чл. 274, ал. 2, вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.
Ищците по делото, въззивници в производството пред окръжния съд, са поискали присъждане на направените разноски, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК. С решението въззивният съд е присъдил претендираните такива, представляващи разноски за въззивното производство. Претендирани са и тези, направени в първоинстанционното, за които също е представен списък в производството пред първоинстанционния съд /л. 210/, като положителна процесуална предпоставка за допустимостта на искането за изменение на решението в частта за разноските /т. 9 на ТР № 6/6.11.2013 год. по т. д. № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС/. Поради това и с оглед изхода на спора във въззивното производство и чл. 78, ал. 1 ГПК правилно въззивният съд е присъдил и тях с обжалваното определение съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК, което следва да се потвърди.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 220 от 5.05.2017 год. по гр. д. № 852/2016 год. на Русенския окръжен съд по подадената от В. Б. С., К. Г. Ц. и Г. Г. С., чрез пълномощника им адв. См. В., касационна жалба против него.
Осъжда В. Б. С., ЕГН [ЕГН], К. Г. Ц., ЕГН [ЕГН] и Г. Г. С., ЕГН [ЕГН] да заплатят общо на И. Г. М. и М. С. М. разноски за настоящето производство в размер 360 лв. /триста и шестдесет лева/.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 866 от 23.06.2017 год. по гр. д. № 852/2016 год. на Русенския окръжен съд, с което е изменено въззивното решение в частта за разноските.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: