О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
гр. София, 10.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2609 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 8269 от 15.03.2019 г., подадена от Т. В. П. чрез адвокат К. К. от АК – В. против частта от въззивно решение № 144 от 08.02.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 2343/2018 г. по описа на ОС – Варна, г.о., ІІІ състав, с която частично е отменено решение № 1987 от 11.04.2014 г. по гр.д.№ 6224/2011 г. по описа на РС – Варна, ХХVІ състав, в частта, с която Н. Г. А. (заместена в производството от наследника си по закон М. Г. К. – М.) е осъдена да заплати на настоящата касаторка на основание чл. 31, ал. 2 ЗС разликата над сумата 6 158 лв. до присъдените 9 885 лв., като вместо това е постановено, че се отхвърля иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на процесния по делото недвижим имот, представляващ дворно място – УПИ парцел **, кв. 41 по плана на кв. В., [населено място], с идентификатор *** по КК на [населено място], [улица], ведно с построената в него едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 104,71 кв.м., състояща се от полуподземен етаж и жилищен етаж, за периода от 16.06.2011 г. до 15.10.2013 г. за разликата над 6 158 лв. до 9 885 лв.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответницата по касация М. Г. К. – М. не е депозирала отговор на касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Производството по първоинстанционното гр.д.№ 6224/2011 г. по описа на РС – Варна, ХХVІ състав е образувано по искова молба за делба, предявена на 27.04.2011 г. от настоящата касаторка срещу Н. Г. А. (майка на настоящата ответница по иска и по касация; починала на 16.08.2016 г. и заместена в процеса от дъщеря си). Искането за делба има за предмет дворно място – УПИ парцел **, кв. 41 по плана на кв. В., [населено място], с идентификатор *** по КК на [населено място], [улица], ведно с построената в него едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 104,71 кв.м., състояща се от полуподземен етаж и жилищен етаж, а така също и построените в дворното място гараж със застроена площ от 22,76 кв.м. и масивна едноетажна пристройка към жилищната сграда и гаража, със застроена площ от 53,88 кв.м. (състояща се от жилищен етаж, включващ коридор, баня-тоалетна, стая с две тераси и сутерен, включващ вход за изба и избено помещение).
С решението на районния съд по допускане на делбата (№ 4603 от 15.11.2012 г.), такава е постановено да се извърши само по отношение на мястото и едноетажната масивна жилищна сграда със застроена площ от 104,71 кв.м. Искът за делба е отхвърлен по отношение на гаража с площ 22,76 кв.м. и едноетажната пристройка към жилищната сграда и гаража, с площ 53,88 кв.м.
С решение № 436 от 12.03.2013 г. по в.гр.д.№ 3673/2012 г. на ОС – Варна делба е допусната и по отношение на гаража и пристройката с площ от 53,88 кв.м.
Последвало постановяването на решение № 1987 от 11.04.2014 г. по гр.д.№ 6224/2011 г. по описа на РС – Варна, ХХVІ състав по извършване на делбата, с което всички делбени имоти са изнесени на публична продан, а по заявеното по реда на чл. 346 ГПК искане с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС ответницата Н. Г. А. е осъдена да заплати на Т. В. П. сумата 9 885 лв. – обезщетение за периода от 16.06.2011 г. до 15.10.2013 г. за лишаването на ищцата от ползването на 1/2 ид.ч. от терена, едноетажната масивна жилищна сграда с площ 104,71 кв.м., гаража с площ 22,76 кв.м. и едноетажната пристройка с площ 53,88 кв.м.
Н. Г. А. подала въззивна жалба и било образувано в.гр.д.№ 1375/2014 г. по описа на ОС – Варна, по което е постановено решение № 1214 от 18.06.2015 г. (влязло в сила на 13.01.2016 г.) по извършване на делбата и по претенцията по сметки с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС. В течение на въззивното производство Н. Г. А. починала и на нейно място като страна е конституирана дъщеря й М. Г. К. – М..
Междувременно, М. Г. К. – М. предявила срещу майка си и срещу Т. В. П. иск да се признае за установено, че е собственик на гаража и пристройката. С влязлото в сила на 11.10.2016 г. въззивно решение по гр.д.№ 2807/2015 г. на ОС – Варна претенцията е уважена на основание изтекла придобивна давност в резултат от осъществявано владение с продължителност 10 г., считано от завършване на постройките през 1996 г.
При така постановените и влезли в сила съдебни актове, с молба по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК М. Г. К. – М. поискала да бъдат отменени постановените въззивни решения в първата и втората фаза на делбата по съображение, че противоречат на решението по гр.д.№ 2807/2015 г. на ОС – Варна и са неправилни. Като е споделил това становище и упражнявайки правомощието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК да отмени неправилния съдебен акт, с решение № 119 от 02.11.2017 г. (поправено с решение № 74 от 23.03.2018 г.) по гр.д.№ 2369/2017 г., ВКС, І г.о. е постановил че отменява „влезлите в сила решение № 436 от 12.03.2013 г. по в.гр.д.№ 3673/2012 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е допусната съдебна делба между съделителите Т. В. П. и Н. Г. А., заместена в процеса от своя наследник по закон М. Г. К. – М., по отношение на гараж със застроена площ от 22,76 кв.м и пристройка към жилищната сграда и гаража, със застроена площ 53,88 кв.м, състояща се от жилищен етаж и сутерен, построени в УПИ ** в кв. 41 по плана на кв. В., В., както и влязлото в сила решение № 1214 от 18.06.2015 г. по гр.д.№ 1375/2014 г. на Варненския окръжен съд“. Делото е върнато на ОС – Варна за ново разглеждане в отменената част от първата фаза на делбата.
Последвало е влизането в сила на първоинстанционното решение по допускане на делбата (№ 4603 от 15.11.2012 г.) – след оттегляне на въззивната жалба срещу него, с оглед на което е образувано в.гр.д.№ 2343/2018 г. на ОС – Варна – за произнасяне по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение по извършване на делбата.
С въззивното решение № 144 от 08.02.2019 г. по в.гр.д.№ 2343/2018 г. на ОС – Варна е съобразено, че поради влизането в сила на първоинстанционното решение по допускане на делбата (с което е постановено отхвърляне на иска спрямо гаража и пристройката), първоинстанционното решение по извършване на делбата е процесуално недопустимо в частта, в която е постановено гаража и пристройката да бъдат изнесени на публична продан (съответно – актът е обезсилен в тази част). Жалбата срещу изнасянето на публична продан на терена и сградата с площ 104,71 кв.м. е оттеглена, респ. – въззивното производство е прекратено. Така единствен предмет на въззивна проверка останало произнасянето по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС. В тази връзка е изложено, че всеки един от съсобствениците има право да ползва общия имот, съобразно неговите права върху същия. Когато някой съсобственик е лишен от ползване, за него възниква вземане за обезщетение. То се определя на база средния пазарен наем за имота, считано от датата на получаване на писменото поискване. В процесния случай писмената покана, съдържаща се в исковата молба, е връчена на Н. Г. А. на 16.06.2011 г., което означава, че насрещната страна разполага с правото да претендира обезщетение от този момент. Фактът на едноличното ползване на имота е установен с показанията на свидетеля Г. И.. Не са ангажирани доказателства след връчването на поканата ответницата да е предоставила възможност на ищцата да се ползва от имота съобразно правата си в съсобствеността или за заплащане на обезщетение за лишаването от ползването в този период. Прието е, че исковата претенция следва да бъде уважена съобразно размера, който вещото лице е посочило в заключението и квотата, която ищцата притежава, а именно в размер на 6 158 лв., в която сума не е включено обезщетение за лишаване от ползването на гаража и пристройката. Съответно – за разликата до 9 885 лв. претенцията е отхвърлена като неоснователна.
В изложението на касационните основания се поддържа, че в обжалваната отхвърлителна част въззивното решение е недопустимо – основание по чл. 280, ал. 2, хипотеза втора ГПК.
Поставени са и въпроси:
(1) „относно пределите на отменителното съдебно решение, постановено по реда на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК във връзка с чл. 307, ал. 4 ГПК” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с т. 10 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК и
(2) „за правните последици на придобивната давност при определяне на размера на дължимото обезщетение за ползване на делбения имот” с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Р № 101 от 12.07.2018 г. по гр.д.№ 707/2018 г. на ВКС, І г.о., Р № 341 от 07.01.2014 г. по гр.д.№ 6821/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о. и ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, за чието наличие ВКС следи и служебно. В частност – въззивното решение не е недопустимо. То е постановено при наличие на надлежно сезиране с въззивна жалба, в рамките на сезирането и при налично задължение за произнасяне по законосъобразността на първоинстанционното решение по извършване на делбата във всички негови части. Обхватът на последното произтича от заявеното с въззивната жалба вх.№ 11323 от 07.05.2014 г. искане въззивният съд да упражни правомощията си по отношение на първоинстанционното решение както досежно избрания способ за извършване на делбата, така и досежно претенцията по сметки – от една страна, а от друга – с оглед постановения диспозитив на решение № 119 от 02.11.2017 г. по гр.д.№ 2369/2017 г. на ВКС, І г.о., съгласно който „влязлото в сила решение № 1214 от 18.06.2015 г. по гр.д.№ 1375/2014 г. на Варненския окръжен съд“ е отменено изцяло. Никакви съображения относно обхвата на сезирането, осъществено с молбата по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК и какво отношение има нейното съдържание към постановения в отменителното производство резултат, не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство, доколкото правораздавателната воля в отменителното решение е изявена ясно и недвусмислено. В случай, че страната е имала съмнения относно обхвата на постановената отмяна, на нейно разположение е била възможността да иска тълкуване, която понастоящем е преклудирана с оглед разпоредбата на чл. 251, ал. 2 ГПК.
Горното е относимо както досежно преценката за липса на основанието по чл. 280, ал. 2, хипотеза втора ГПК, така и досежно преценката за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с първия от оставените в изложението въпроси. По отношение на втория въпрос от изложението не се констатира противоречие с релевираната практика на ВКС. С оглед влязлото в сила на 11.10.2016 г. въззивно решение по гр.д.№ 2807/2015 г. на ОС – Варна, обоснована се явява преценката на въззивния съд, че на касаторката не се дължи обезщетение за лишаване от ползването на гаража и пристройката за процесния период с начало 16.06.2011 г. Най-късно считано от 01.01.2007 г. ответницата по касация е едноличен собственик на тези две постройки, поради което касаторката не разполага с право да ползва тези вещи, респ. – няма право на заместващото обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Воден от изложеното, ВКС, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх. № 8269 от 15.03.2019 г., подадена от Т. В. П. чрез адвокат К. К. от АК – В. против частта от въззивно решение № 144 от 08.02.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 2343/2018 г. по описа на ОС – Варна, г.о., ІІІ състав, с която е отменено решение № 1987 от 11.04.2014 г. по гр.д.№ 6224/2011 г. по описа на РС – Варна, ХХVІ състав, в частта, с която Н. Г. А. (заместена в производството от наследника си по закон М. Г. К. – М.) е осъдена да заплати на Т. В. П. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС разликата над сумата 6 158 лв. до присъдените 9 885 лв., като вместо това е постановено, че претенцията се отхвърля в тази част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: