О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
гр. София, 22.01.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1897 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 20.01.2017 год. по гр. д. № 2556/2016 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 20.07.2016 год. по гр. д. № 15072/2015 год. на Пловдивския районен съд, с което е признато за установено по отношение на ответниците П. В. Ч. /починал в хода на производството и заместен от законните му наследници, съгласно чл. 227 ГПК/ и П. С. Ч., че ищците Н. А. К., И. Г. П., В. В. С., И. В. П., Д. Н. А., С. Д. И., Н. Д. М., И. Д. Б., Г. Д. И., Е. В. Г., М. Ц. З., И. Л. Г.-И., С. Г. Г., С. Г. Ч., С. П. Ш., К. П. Ш., П. Р. П., Й. Р. К., С. П. Г., М. С. Г., С. С. В., Д. Т. Б., починала в хода на делото и заместена от наследниците си С. С. Б., Б. С. Л. и Т. С. Б., С. Т. К., М. П. Я., Т. М. Я. и П. М. Я. са собственици при посочените в решението квоти за всеки от тях на недвижимите имоти, представляващи поземлени имоти с идентификатори 69874.31.9, 69874.52.17, 69874.40.1 и 69874.40.15 по КККР на [населено място], община „М.”, обл. П., представляващи съответно нива с площ 16501 кв. м. в м. „К.”, нива с площ 20 000 кв. м. в м. „Н. д.”, нива с площ 9 537 кв. м. в м. „К.” и нива с площ 15 500 кв. м. в м. „К.” и е отменен нотариалния акт на ответниците № 157/2015 год. за размера на притежаваната от ищците част от описаните имоти.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ответниците П. С. Ч. и И. П. Л., конституирана като страна на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на производството П. В. Ч. с определение от 28.02.2017 год. на въззивния съд. Изложени са оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторите искат отмяната му и вместо това исковете против тях бъдат отхвърлени. Претендират присъждане на направените разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанието чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Считат, че произнасянето на въззивния съд по релевантния за изводите му въпрос: Сключването на договор за наем представлява ли основание за прекъсване на давностното владение по смисъла на чл. 116 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС и води ли до изгубване на владението по смисъла на чл. 81 ЗС, ако е така от кой момент настъпва прекъсването, противоречи на цитираната и представена съдебна практика – решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – Р 5 от 25.01.10 год. по гр. д. № 2728/08 год. ІІ г. о., Р 330 от 28.11.11 год. по гр. д. 1519/10 год. ІІ г. о., Р 376 от 12.03.13 год по гр. д. № 260/12 год. І г. о. и Р 262 от 13.07.12 год. по гр. д. № 944/11 год. І г. о. на ВКС, както и постановеното при действието на отменения ГПК Р № 304 по гр. д. № 75/95 год. І г. о. на ВС.
Ищците, чрез адв. Р. М., в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по изложените съображения за неотносимост на поставените въпроси и приложената съдебна практика. Поддържат и становище за неоснователност на жалбата, като претендират заплащане на направените разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са били уважени предявените искове за собственост на процесните земеделски имоти въззивният съд приел, че ищците са собственици на установените с влязло в сила на 19.08.2004 год. между страните решение по допускане на съдебна делба на процесните имоти, възстановени им като наследници на на общия им наследодател С. Г. Ч. по ЗСПЗЗ с решение на поземлената комисия от 1995 год. Въз основа на събраните доказателства въззивният съд приел, че ответникът Ч., като един от съсобствениците на наследствените имоти, не е успял да докаже по категоричен начин, че е престанал да държи чуждите идеални части от имотите за другите съсобственици /в каквото качество е действал при сключване на договора със ЗК „Разцвет” през 2004 год. за обработка на имотите, преди влизане в сила на решението по делбеното производство/, за да е осъществен фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, съгласно представения нотариален акт, с който се легитимира за изключителен техен собственик. Независимо от установеното от ответниците владение върху имотите още след влизане в сила на решението по допускане на делбата им между всички наследници, изразяващо се в получаване само от тях на рентата от обработването им, при отказ да предоставят такава на другите наследници, същото е изгубено в продължение на повече от шест месеца за стопанската 2014-2015 год., когато спорните имоти са обработвани от трето лице по сключен договор от 3.07.2014 год. от един от другите наследници, ищецът С. Ч.. Представени са и доказателства за получената от наследниците рента за тази стопанска година, като сключването на договор за следващата такава е осуетено поради снабдяването на ответниците с нотариален акт за собственост. С оглед на това въззивният съд приел, че десетгодишния давностен срок от влизане в сила на решението по делбата – 19.08.2004 год. не е изтекъл, поради прекъсването му на 3.07.2014 год. посредством действията на ищците, с които са попречили на ответниците да упражняват занапред установената от тях фактическа власт в период повече от 6 месеца, имащо за последица прекъсване на давността съгласно чл. 81 ЗС. Вследствие изложените съображения за успешно проведено оспорване на констатациите на констативния нотариален акт на ответниците № 157 от 22.07.2015 год., същият частично е отменен. При произнасянето въззивният съд се е позовал на ТР № 1/6.08.12 год. по т. д. № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС.
Следователно, решаващото съображение за изхода на спора е приетия от въззивния съд фактически извод за наследствения характер на имотите и произнасянето по въпроса за предпоставките на придобивната давност, като придобивен способ при владение на наследствен имот от един от сънаследниците, което е в съответствие с разясненията в ТР № 1/2012 год. – изменението на основанието на владението следва да достигне до знанието на останалите съсобственици в хипотезата на наследяване и придобиване по давност на сънаследствен имот, както и на позоваване на давностно владение съгласно ТР № 4/12 год. ОСГК на ВКС. В този смисъл е и приетото в обжалваното решение въз основа на преценката на съда на събраните писмени и гласни доказателства за липса на обективния елемент на твърдяната от ответниците придобивна давност /към момента на снабдяването с нотариален акт/ с оглед установеното изгубване на владението в продължение на повече от шест месеца /една стопанска година/, което е обосновало и извод за неоснователност на възражението им. Оплакванията на касаторите касаят преценката на съда на фактите по делото относно прекъсване на владението от датата на договора за обработка на имотите на 3.07.2014 год., което представлява касационно основание за неправилност на решението и не може да се обсъжда в настоящето производство, както и не може да обоснове наличие на основание за допускане на касацията въз основа на формулираните в тази връзка от касаторите въпроси. Всъщност изводът във въззивното решение за прекъсване на давността по смисъла на чл. 81 ЗС е обусловен от преценката на правнорелевантния факт на изпълнението на сключения договор от 3.07.2014 год., а не самото му сключване, с оглед обсъждане на установените от събраните доказателства фактически действия по посочване на спорните имоти на третото лице /В./ и обработването им от него през стопанската 2014/2015 год., респ. изплащането на рента. В този период владението върху имотите е било отнето от ответниците, и с оглед продължителността му са настъпили последиците на прекъсване на релевираната от тях давност към момента на позоваване на същата – снабдяването им с нотариалния акт, което кореспондира с разясненията по ТР № 4/12 год.
Горните съображения обосновават извод за неотносимостта на поставения в изложението на касаторите въпрос дали сключването на договор за наем представлява основание за прекъсване на давностното владение по смисъла на чл. 116 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС и води ли до изгубване на владението по смисъла на чл. 81 ЗС, ако е така от кой момент настъпва прекъсването, тъй като не такъв е смисълът на съображенията на въззивния съд да приеме, че необходимият десетгодишен давностен срок на владение не е бил налице към момента на снабдяването на ответниците с нотариален акт, а поради изгубване на владението в продължение на една стопанска година /2014-2015 год./ вследствие на сключения от един от наследниците договор с трето лице за обработка на имотите, различно от кооперацията, която ги е обработвала по договора с ответниците от 2004 год., респ. 2009 год., т. е. вследствие на действия по фактическо отстраняване на последната от имотите, респ. владелците им /ответниците/, което кореспондира с представената съдебна практика относно това, че отнемането на владението за повече от шест месеца води до прекъсване на придобивната давност съгласно чл. 81 ЗС, както и позоваването на придобивна давност след изгубване на владението за повече от шест месеца не може да ползва владелеца и неговите правоприемници поради прекъсване на давността с изгубване на владението и юридическото заличаване с обратна сила на изтеклия период на давностния срок /Р 355 от 14.07.10 год. по гр. д. № 802/2009 год. ІІ г. о. ВКС/.
По тези съображения се налага извод за липса на релевираното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /редакция до изм. с ДВ бр. 86/2017 год./ за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. С оглед този изход в настоящето производство касаторите следва да понесат направените от ищците в него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв., съгласно представения към отговора им договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 65 от 20.01.2017 год. по гр. д. № 2556/2016 год. по описа на Пловдивския окръжен съд по подадената от П. С. Ч. и И. П. Л., чрез адв. Д. Б., касационна жалба против него.
Осъжда П. С. Ч., ЕГН [ЕГН] и И. П. Л., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица],вх. „А”, ет. 4, ап. 7 да заплатят общо на Н. А. К., И. Г. П., В. В. С., И. В. П., Д. Н. А., С. Д. И., Н. Д. М., И. Д. Б., Г. Д. И., Е. В. Г., М. Ц. З., И. Л. Г.-И., С. Г. Г., С. Г. Ч., С. П. Ш., К. П. Ш., П. Р. П., Й. Р. К., С. П. Г., М. С. Г., С. С. В., С. Т. К., М. П. Я., Т. М. Я. и П. М. Я. разноски за настоящето производство в размер на 1000 лв. /хиляда лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: