О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
гр. София, 12.02.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 2612 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 59724 от 05.05.2017 г., подадена от Е. И. Г. чрез адвокат Т. Л. от САК против въззивно решение № 1942 от 24.03.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 7148/2016 г. на СГС, ГО, ІІ „б” въззивен състав.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация В. В. Т. и А. В. Т. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат П. З., в който възразяват срещу допускането на касационното обжалване. Претендират разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 294 ГПК и чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е потвърдил решение от 12.07.2013 г., постановено по гр.д.№ 35347/2009 г. на СРС, 63 състав, с което като неоснователен е отхвърлен предявеният от Е. И. Г. иск за делба на недвижим имот, представляващ УПИ VII-219, кв. 25 с площ от 1 000 кв.м. по плана на [населено място], м. „с. Б. – К. д.”.
Прието е, че по време на брака на И. К. П. (баща на неучастващата по делото Д. И. П., дете от първия му брак) и Е. С. И. (майка на ищцата Е. И. Г. от първия й брак) при условията на ЗРПВПВННИ съпругът закупил от ТКЗС празно вилно място в К. д., П.. Въз основа показанията свидетелите, изслушани при повторното разглеждане на спора от въззивния съд, е прието за установено, че след прекратяването на брака на 10.12.1975 г. и до смъртта си през 1993 г. И. П. е упражнявал владение върху имота за себе си – оградил го; заключвал го; застроил го с гараж и сграда, към която пристроил стая и мазе; облагородил го посредством трайни насаждения. След смъртта му на 06.09.1993 г. ключовете от имота били предадени от съжителствалата с П. свидетелка Х. на дъщерята Д. И. П., която през 2001 г. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост. Последвало сключването на договор за продажба от 01.10.2001 г. във формата на нотариален акт, по силата на който Д. И. П. продала имота на ответниците Т.. С искова молба от 2001 г. настоящата касаторка предявила иск по чл. 33 ЗС, като постановеното в нейна полза решение е влязло в сила на 11.05.2007 г., но Е. И. Г. не заплатила цената за изкупуване на половината от имота. Предвид това и на основание чл. 33, ал. 3 ЗС влязлото в сила на 11.05.2007 г. решение е обезсилено по право. Въззивният съд съобразил указанията, дадени с отменителното решение № 80 от 08.06.2016 г. по гр.д.№ 5878/2015 г., постановено при първото разглеждане на спора от ВКС, І г.о., съгласно което след обезсилване на решението по право, то престава да съществува в правния мир и друг съд не може да се позовава на съдържащите се в него изводи за наличието или за отсъствието на съсобственост между частните правоприемници на Д. И. П. (В. В. Т. и А. В. Т.) и Е. И. Г.. В отговор на противопоставеното от Т. възражение за изтекла придобивна давност в полза на праводателката им, въззивният съд е приел, че за времето до м. март 1990 г. давност не е текла поради забраната по чл. 29 ЗСГ, но след този момент не е съществувала правна пречка за придобиване на имота при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС във връзка с чл. 82 ЗС. Фактическият състав на този придобивен способ е завършен в полза на Д. И. П. през м. март 2000 г., поради което към датата на продажбата от 01.10.2001 г. тя е била собственик на целия имот и е прехвърлила правото на собственост на купувачите В. В. Т. и А. В. Т.. С оглед отсъствието на съсобственост с участието на Е. И. Г., предявеният от нея иск за делба е отхвърлен.
В представеното от касатора изложение на касационните основания се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материално правния въпрос за „придобиването на процесния имот по давност от страна на Д. И. П. и липса на съсобственост”, като касаторката се позовава на противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. Застъпено е становището, че противоречието е налице, тъй като „липсват доказателства за наличието на субективния елемент на владението”, защото нито И. П., нито дъщеря му Д. П. са отблъснали владението на Е. С. И., нито са заявили намерението си за своене пред последната.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като в случая отсъстват както общо, така и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На първо място – не може да се приеме, че е налице формулирано питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и в духа на разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Отсъствието на правен въпрос, отговарящ на изискванията към общото основание за допускане на касационното обжалване, съставлява пречка за разглеждане на касационната жалба по същество. Освен това не се констатира да е налице противоречие между въззивното решение и ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. С последното е разяснено, че в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването, за установяването на субективния елемент на владението на общо основание е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, съгласно която до доказване на противното се приема, че владелецът държи вещта като своя. Въззивното решение кореспондира с така даденото тълкуване на чл. 69 ЗС. Оборимата презумпция по чл. 69 ЗС е установена от Закона в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние и има за последица разместване на доказателствената тежест, така, че оборването й е възложено на страната, която оспорва установеното от Закона предположение. Дали такива доказателства са събрани по делото е проблем от фактическо, а не от правно естество, а преценката дали събраните по делото доказателства са анализирани правилно не може да се извърши във фазата по селектиране на жалбите, доколкото тя е относима към правилността на съдебния акт и наличието на отменителното основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не към наличието на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касаторката аргументира искането си за допускане на касационното обжалване с доводи, практически свеждащи се до оплакване за необоснованост на съдебния акт с твърдение за несъответствие между фактическите изводи на инстанцията по същество и установеното от събрания по делото доказателствен материал. Необосноваността на решението е порок, който се дължи на грешките при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание. Този порок съставлява подвид на нарушението на процесуалните правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното положение по спора. Доколкото, обаче, с т. 1 от ТР по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК е разяснено, че представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, то касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила. Отделно от това в конкретния случай се констатира, че въззивният съд е извършил анализ на доказателствата в съответствие с установените правила по чл. 12, чл. 163 – чл. 174 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като формираните изводи относно релевантните за спора факти съответстват на установеното в процеса. Съдът е изследвал белезите на фактическата власт, упражнявана от И. П. и продължена от дъщеря му Д. П., като е приел, че владението му е било постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно, както и до изтичане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС не е било смущавано нито от Е. С. И. (до смъртта й на 21.02.2000 г.), нито от настоящата касаторка.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1942 от 24.03.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 7148/2016 г. на СГС, ГО, ІІ „б” въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: