О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
гр. София, 11.03.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 305/2019 год. по описа на Върховния касационен съд и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, образувано по частната жалба на частен съдебен изпълнител Д. И. Д., рег. № *** при КЧСИ, [населено място], против определение № 620 от 03.12.2018 год. по в. ч. гр. д. № 780/2018 год. на Пазарджишкия окръжен съд. С него е потвърдено определение № 7 от 19.11.2018 год. на съдия по вписванията при Пазарджишкия районен съд, с което е отказано да се разпореди заличаване вписването на възбрана, по молба на жалбоподателя с вх. № 9769/19.11.2018 год., поради непредставяне на доказателство за внесена държавна такса по сметка на Агенцията по вписванията.
Жалбоподателят поддържа становище за неправилност на определението поради несъблюдаване на основните принципи в гражданския процес и необсъждане на аргументите му в цялост, с молба за неговата отмяна. Излага доводи за необходимостта от еднакво третиране на държавните и частни съдебни изпълнители, както и че при искане за вдигане на възбрана по реда на чл. 433, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК частният съдебен изпълнител действа служебно, при вменено императивно задължение, като са налице предпоставки за недължимост на таксата, изисквана от Агенцията по вписванията за вдигане на възбраната.
Преди да разгледа по същество частната жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се обжалва въззивно определение, с което е дадено разрешение по същество на производството по вписване заличаване на възбрана, т. е. налице е хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
В приложеното към частната касационна жалба изложение се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се, че различното третиране на съдебните изпълнители /държавни и частни/ създава опасност за развитието и точното прилагане на правото. Изводите на въззивния съд в тази насока противоречат на цитираната и приложена практика на съдилищата – определение № 2437 от 04.12.2018 год. по в. ч. гр. д. № 2435/2018 год. и определение № 2238 от 07.11.2018 год. по в. ч. гр. д. № 2425/2018 год. на Пловдивския окръжен съд, определение от 25.02.2011 год. по ч. гр. д. № 271/2011 год. на Варненския окръжен съд, решение № 53 от 03.04.2015 год. по т. д. № 39/2015 год. и решение № 9 от 09.01.2018 год. по т. д. № 2/2018 год. на Софийския окръжен съд, определение № 385 от 07.07.2009 год. по гр. д. № 290/2009 год. на ВКС, ІV г. о. Обжалваното определение е и недопустимо, респективно очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Съобразявайки доводите на жалбоподателя и данните по делото, настоящият състав намира, че не са налице релевираните основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Съображенията за този извод са следните:
За да потвърди отказа на съдията по вписванията да разпореди вписване заличаване на възбраната върху недвижим имот, наложена по изп. дело № 20188870400108 и вписана на 04.05.2018 год., въззивният съд е приел, че частните съдебни изпълнители дължат държавни такси, дори когато действат служебно в хипотезата на чл. 433, ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЧСИ частният съдебен изпълнител е лице, на което държавата възлага принудителното изпълнение на частни притезания, и което не принадлежи към друг държавен орган или учреждение, а работи за своя сметка. По силата на ал. 2 на същата норма държавата може да възлага на частния съдебен изпълнител и събирането на публични вземания и именно тогава частният съдебен изпълнител се приравнява на публичен съдебен изпълнител и се счита освободен от заплащане на държавни такси по силата на чл. 84, т. 1 ГПК /което важи и за държавните съдебни изпълнители, които по силата на чл. 84, т. 1 ГПК са освободени от заплащането на държавни такси в случаите, когато не се касае за искове за частни държавни вземания и права върху вещи – частна държавна собственост/.
В хипотезата на чл. 433, ал. 3 ГПК частният съдебен изпълнител действа служебно, но на основание чл. 79, ал. 3 ЗЧСИ може да се снабди със заповед по чл. 410 ГПК за несъбраните, но дължими разноски и по този начин да ги събере от длъжника, върху когото тежат разноските в изпълнителното производство. Съгласно т. 10 от ТР № 7 от 25.04.2013 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГТК на ВКС съдът не може да освобождава от такси, дължими за други производства, в които не е ръководно – решаващ орган, нито да освобождава от такси, чието постъпване не е предвидено в бюджета на съдебната власт, а това не може да направи и съдията по вписванията. Няма основание, на което частният съдебен изпълнител да бъде освободен от заплащане на държавна такса в хипотезата на чл. 433, ал. 3 ГПК, подобна възможност не е предвидена със закон или друг нормативен акт. Съгласно чл. 541 ГПК разноските по охранителните производства са за сметка на молителя и при липса на възможност за освобождаване от плащане, те са дължими.
Касационното обжалване на въззивното определение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – поставяне на правен въпрос, обусловил решаващия извод за потвърждаване отказа за заличаване на възбраната. Изложените от жалбоподателя доводи по своята същност представляват оплаквания по правилността на обжалвания съдебен акт поради твърдени нарушения на материалния и процесуалния закон, поставени във връзка с обосноваността на изводите на съда относно дължимостта на държавната такса и разбирането на жалбоподателя в тази насока. Тези доводи не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство по предварителна селекция на касационните частни жалби, а едва и само ако се допусне касационното обжалване при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 ГПК. При потвърждаване на отказа на съдията по вписванията въззивният съд е отчел различието на настоящия случай с хипотезата на принудително изпълнение на публични притезания, при която съдебните изпълнители са освободени от заплащането на държавни такси /за който случай се отнасят всички съдебни актове, с които жалбоподателят обосновава твърдяното противоречие/, съобразил е задължителните разяснения на ТР № 7 от 25.04.2013 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГТК на ВКС, при липса на изрична законова разпоредба, освобождаваща молителя – частен съдебен изпълнител от задължението за заплащане на дължимата към Агенцията по вписванията държавна такса, съгласно чл. 3 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията, включително в хипотезата на чл. 433, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 8 ГПК /при която възбраната се заличава по искане на молителя при заплащане на половината от събраната държавна такса за нейното вписване/. Разпоредбата на чл. 3 от Тарифата следва да се тълкува и във връзка с т. 10, раздел I от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ, която предвижда задължение за внасяне на такса в размер на 15 лв. за искане до съдията по вписванията за вписване или вдигане на възбрана.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяването на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното определение в посочения смисъл – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато и на това основание. Липсват и съмнения определението да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество, водим от което, настоящият състав на ВКС, II г. о.:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 620 от 03.12.2018 год. по в. ч. гр. д. № 780/2018 год. на Пазарджишкия окръжен съд по подадената от частен съдебен изпълнител Д. И. Д., рег. № *** при КЧСИ, [населено място], частна касационна жалба срещу него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: