О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 340
гр. София, 26.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на осми април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваните от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4757 по описа за 2018 г. и частно гражданско дело № 4755 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5118 от 03.07.2018 г., подадена от В. Д. Б., чрез адвокат Ю. С. от АК-К. против въззивно решение № 118 от 28.05.2018 г. по в.гр.д. № 366/2017 г. на ОС-Кюстендил. С него е потвърдено решение № 258 от 25.05.2017 г. по гр.д.№ 918/2016 г. на РС-Дупница, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от В. Д. Б. срещу В. И. В., Р. В. В., В. М. В., Е. Й. М., Л. Й. М., Д. И. В., Г. И. В., С. И. Г., В. И. Й., Н. И. Й., М. С. С., Д. М. С., А. С. С., Д. Б. С. и община Сапарева баня иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено по отношение на ответниците, че по време на образуване на ТКЗС през 1957 г. наследниците на Д. Л. Щ., починал на 23.06.1943 г., са били собственици на имот, представляващ нива с площ от 2,500 дка, находяща се в землището на [населено място], [община] , местността „Д. м.”.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответникът по касация В. И. В. е подал отговор на касационната жалба и приложение към него, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
Ответницата по касация Н. И. Й., чрез адвокат И. К. от АК-К., назначена за неин особен представител, е подала отговор на касационната жалба и приложение към него, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендирано е присъждане на разноски за възнаграждение на особения представител, чийто размер е определен с Определение № 12 от 10.01.2019 г. по гр.д. № 4757/2018 г. на ВКС, II г.о., и което възнаграждение е внесено по сметка на ВКС съгласно вносна бележка от 17.01.2019 г.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, при следните съображения от фактическа и правна страна въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, с който ищцата претендира да бъде установено по отношение на ответниците, че правото на собственост спрямо процесната земеделска земя към момента на образуване на ТКЗС е принадлежало на наследниците на нейния баща Д. Щ., придобито от тях по силата на наследствено правоприемство. Изрично относно притежаваното право на собственост от Д. Щ. като придобивно основание се сочи наследствено правоприемство от неговия баща Л. Щ., като е установено качеството на наследник на бащата на ищцата Д. Щ. по отношение на дядо й Л. Щ.. Обсъдени са събраните по делото писмени доказателства (извадки от емлячен регистър, опис – декларация, данни от карта на Водния синдикат). Прието е, че същите са допустими за установяване на заявени права в реституционното производство по реда на ЗСПЗЗ, но в случая не обосновават извод за проведено пълно и главно доказване на факта от съществено значение за настоящия спор – притежавано право на собственост за наследодателя на ищцата, нито съдържат данни за придобивно основание.
В представеното изложение на касационните основания е поставен следният въпрос: „Относно доказателствената стойност на представените по делото писмени доказателства установяващи правото на собственост по наследство на ищцата, по конкретно – извадка от емлячен регистър от 1939г. за [населено място] и карта от Воден синдикат Рила?“ – с довод, че е налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на ТР № 1 от 4.01.2000 г. по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС; ТР № 2 от 25.VI.1996 г. по гр. д. № 2/96 г., ОСГК на ВС; Решение № 216 от 20.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1132/2010 г., II г.о. и Решение № 446 от 10.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 655/2010 г., II г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Поставеният въпрос е обусловил правните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обаче не е налице, тъй като обжалваното решение не противоречи на цитираната от касаторката практика на ВКС по чл. 290 ГПК. ТР № 1 от 04.01.2000 г. по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС е неотносимо към поставения въпрос, тъй като касае дейността на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора, която следва да изложи собствени фактически и правни изводи дори и да потвърди първоинстанционното решение. Съдът е спазил основното процесуално правило при разрешаване на правния спор по същество, че доказателствата следва да бъдат ценени в тяхната съвкупност, и правилно е приел, че не е проведено пълно и главно доказване относно претендираното от ищцата право на собственост върху процесния имот на твърдяното от нея основание. Поради това е неотносимо и ТР № 2 от 25.VI.1996 г. по гр.д.№ 2/96 г., ОСГК на ВС, според чиято т. 4 декларацията с нотариална заверка на подписа по чл. 12, ал. 3 ЗСПЗЗ (нова, ДВ, бр. 28 от 1992г., отм., ДВ, бр. 13 от 2007 г.) е самостоятелно доказателствено средство в производството пред районния съд по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ само ако е била представена пред общинската поземлена комисия. Така приетото в тълкувателното решение дори не касае доказателствения аспект на цитираните от касаторката документи – извадката от емлячен регистър и карта от Водния синдикат Рила, в производството пред поземления орган. Липсва противоречие на обжалваното решение и с останалите две цитирани решения на ВКС – Решение № 216 от 20.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1132/2010 г., II г.о. и Решение № 446 от 10.01.2011г. на ВКС по гр. д. № 655/2010 г., II г.о, третиращи допустимостта на писмените доказателства, на които може да се основава реституционната претенция на съответния заявител.
В производството по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съдът изследва принадлежността на правото на собственост върху имота към един минал момент – моментът на внасянето на имотите в ТКЗС, която може да се установява с изброените в чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ писмени доказателства, които съдът следва да зачете, след като не е направено оспорване /Решение № 348 от 18.06.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 657/2009 г., I г.о.; Решение № 35 от 31.01.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 419/2011 г., II г.о.; Решение № 40 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр.д.№ 4109/2015г., I г.о./. За процесния имот има данни, че е сънаследствен от дядото на ищцата, но ищцата не е подавала заявление за възстановяване пред поземления орган по чл. 11 ЗСПЗЗ относно имоти по наследство от дядо й, към което би било относимо признаване на права към минал момент, а от баща й, относно когото същата не твърди придобивно основание за имот в реални граници. Няма данни към 1957 г. процесната нива от 2,500 дка да е съществувала като обособен самостоятелен имот, който да е бил собственост на наследниците на баща й.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде уважена претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 300 лв., която е доказана с разписка от 05.01.2019 г. във връзка с договор за правна защита и съдействие.
Присъединеното производство по ч.гр.д.№ 4755/2018 г. е образувано по частна жалба вх.№ 6121 от 20.08.2018 г. на В. Д. Б. чрез процесуален представител адвокат Ю. С. от АК – К. срещу определение № 444 от 01.08.2018 г. по в.гр.д.№ 366/2017 г. на ОС – Кюстендил, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е допълнено постановеното по същото дело решение № 118 от 28.05.2018 г. в частта за разноските, като настоящата жалбоподателка е осъдена да заплати на В. И. В. сумата от 300 лв. за защита във въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Ответникът по частната жалба В. И. В. е подал писмен отговор в срок, в който излага становище, че жалбата е неоснователна по същество.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 2 ГПК. Иска се отмяна на обжалваното определение поради неговата неправилност.
За да се произнесе, ВКС взе предвид следното:
Правилно въззивният съд е допълнил обжалваното решение в частта за разноските в полза на ответника по частната жалба, тъй като присъждането на разноските е било поискано до последното заседание във въззивната инстанция /арг. чл. 80 ГПК/, която обаче не се е произнесла своевременно по това искане. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК претенцията на В. В. за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 300 лв. е основателна и е доказана с разписка от 10.10.2017 г. във връзка с договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 118 от 28.05.2018 г. по в.гр.д. № 366/2017 г. на ОС-Кюстендил.
ОСЪЖДА В. Д. Б. ДА ЗАПЛАТИ на В. И. В. сумата от 300 (триста) лева – разноски за защитата пред ВКС.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 444 от 01.08.2018 г. по в.гр.д.№ 366/2017 г. на ОС – Кюстендил.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: